Бездна

— Значи толкова бурна дейност са развивали рицарите на плаща и кинжала в стюартова Англия?

— Не е само Англия. Всички европейски държави са поддържали подобни служби. Всъщност това са били много популярни и желани места за изява на високоинтелигентни млади аристократи. Ако се справяли с криптоанализите, били възнаграждавани богато и получавали постове в двора.

Хач поклати глава.

— Нямах си и представа.

— И не само това. Четейки между редовете на някои стари съдебни архиви, стигнах до заключението, че Макалън най-вероятно е бил двоен агент, работел е и за испанците, поради съчувствието си към ирландската кауза. Ала е бил разкрит. Мисля, че истинската причина да напусне страната е била да спаси живота си. Може би е бил изпратен в Америка не само да построи катедрала за Нова Испания, но и поради други, тайни причини.

— И Окъм е турил край на тези планове.

— Да. Но в случая с Макалън той е получил много повече от онова, което е очаквал.

Хач кимна.

— Това обяснява защо Макалън е бил толкова вещ в използването на шифри и симпатично мастило в дневника си.

— И защо вторият му шифър е тъй дяволски сложен. Не са много хората, които биха имали присъствието на духа да планират толкова сложна двойна игра, като тази с Наводнената шахта. — Сейнт Джон замлъкна за миг и продължи: — Споменах за това на Найдълман, когато разговаряхме вчера следобед.

— И?

— Каза ми, че това било интересно и че ще се заеме с него по някое време, но приоритетът му сега бил да укрепи Шахтата и да извади златото. — По лицето му пробяга нещо като усмивка. — Ето защо няма смисъл да му показваш документите, които си открил. Той просто е твърде зает с разкопките, за да мисли за нещо, което не е пряко свързано с тях.

Стигнаха до бараката на склада. След като бяха открити първите находки от лагера на пиратите, тя се бе разраснала и бе променила първоначалния си невзрачен вид. Сега на двете прозорчета бяха поставени решетки, а на входа седеше пазач от „Таласа“, който вписваше всичко, което се внася и изнася.

— Извинявай за това — рече Сейнт Джон и направи гримаса, докато Хач получаваше текста на разшифрования дневник на Макалън и представяше бележката на Найдълман. — С удоволствие бих ти отпечатал едно копие, ала Стрийтър дойде онзи ден и нареди целият шифрован материал да бъде свален на дискове. Целият, включително и дневникът. След това информацията бе изтрита от сървърите, а резервните копия бяха унищожени. Ако знаех малко повече за компютрите, бих могъл да…

Прекъсна го вик, който идеше от мрачната вътрешност на склада. Миг по-късно се появи Бонтер с поставка за писане в едната ръка и някакъв странен предмет — в другата.

— Моите двама любимци! — рече тя и се усмихна широко.

Сейнт Джон се обърка и млъкна.

— Е, как вървят нещата в Пиратския град? — попита Хач.

— Работата е почти завършена — отвърна Бонтер. — Тази сутрин приключваме с последния квадрат. Ала досущ като с любенето, най-хубавото идва накрая. Вижте какво откриха моите копачи вчера.

Тя вдигна предмета, който държеше и се усмихна още по-широко.

Хач видя, че бе сложна изработка, на пръв поглед от бронз, а върху външния ръб бяха фино гравирани някакви числа. Две изострени метални пръчки стърчаха от средата му като стрелки на часовник.

— Какво е това? — попита той.

— Астролабия. Уред, който се е използвал за определяне на географската ширина по височината на слънцето. По времето на Ред Нед е струвала в злато толкова, колкото тежи. Но и тя е била изоставена от пиратите. — Бонтер прокара нежно показалеца си по повърхността на уреда. — Колкото повече неща намирам, толкова повече се обърквам.

Най-неочаквано вик процепи въздуха.

— Какво беше това? — рече сепнат Сейнт Джон.

— Стори ми се, че някой изкрещя от болка — отвърна Хач.

Бонтер посочи с ръка:

— Мисля, че дойде откъм фургона на геолога.

Тримата взеха на спринт късото разстояние до кабинета на Ранкин. За изненада на Хач русият мечок не бе изпаднал в агония, а си седеше на стола, взирайки се ту в монитора, ту в принтера, който печаташе дълга разпечатка.

— Какво става? — извика Хач.

Без да ги погледне, Ранкин вдигна ръка, за да възпре понататъшните въпроси. Провери отново разпечатката, устните му мърдаха, сякаш броеше нещо. След това я остави.

— Проверих я по два начина — рече той. — Този път не може да има фал.

— Да не би този мъж да се е побъркал? — попита Бонтер.

Ранкин се обърна към тях.

— Точно така — рече развълнуван той. — Така и трябваше да бъде. Найдълман ме напираше да събера данни за онова, което е погребано под дъното на Шахтата. След като тя най-сетне бе осушена, си помислих, че странните показания ще изчезнат. Но те не изчезнаха. Какво ли не опитах, но всеки път получавах различни данни. До този момент. Погледнете сега.

Той им подаде разпечатката — неразгадаема плетеница от черни точици и линии около неясните очертания на тъмен правоъгълник.

— Какво е това? — попита Хач. — Някаква загадка ли?

— Не, човече. Това е желязна камера, може би със страни, дълги по три метра и на около петнайсет метра под дъното на Шахтата. Изглежда не е повредена от водата. Току-що успях да уточня съдържанието й. Сред другите неща има еднородна маса от може би двайсет тона плътен цветен метал. Специфично тегло малко над деветнайсет.

— Чакай малко — рече Хач. — Има само един метал с такова специфично тегло.

Устните на Ранкин се разтеглиха в усмивка.

— Аха. И той не е олово.

Последва кратка, но наелектризирана пауза. След това Бонтер извика и се хвърли в обятията на Хач. Ранкин изрева и тупна Сейнт Джон по гърба. Четиримата изскочиха от фургона с викове и радостни възгласи.

Надойдоха бързо още хора и слухът за откритието на Ранкин се разнесе бързо. Сред десетките работници на „Таласа“ на острова мигновено започна спонтанно празнуване. Потискащите последици от смъртта на Уопнър, непреставащите несполуки и изнурително тежката работа бяха забравени за сметка на обезумялото, почти истерично тържество. Скопати подскачаше сред другите с водолазния си нож между зъбите, събу работните си обувки и ги хвърли във въздуха.

Хач се изненада като чу самия себе си да крещи с останалите, да се прегръща с техници, които познаваше съвсем бегло, полудял от радост при най-сетне полученото доказателство, че златото лежи под краката им. И все пак съзнаваше, че това бе своего рода отдушник, от който всички отчаяно се нуждаеха. „Работата не е само в златото“, мислеше си той. „А в това да не се оставим този проклет остров да ни победи.“

Ликуването свърши, когато капитан Найдълман навлезе с бърза крачка в базовия лагер. Той се огледа, уморените му очи бяха студени и сиви.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита той с тон, в който се усещаше едва стаена ярост.

— Капитане! — рече Ранкин. — Има злато, на петнайсет метра под дъното на шахтата. Най-малко петнайсет тона!

— Разбира се, че има — сопна се капитанът. — Да не си мислите, че сме копали за здраве? — Огледа смълчалите се изведнъж хора. — Това тук не е екскурзия на забавачницата. Вършим сериозна работа и всички трябва да се отнасяте към нея като към такава. — Погледна към историка. — Доктор Сейнт Джон, приключихте ли с анализа си?

Сейнт Джон кимна.

— Тогава го вкарайте в компютъра на „Серберъс.“ Всички останали: не забравяйте, че графикът ни е максимално сгъстен. Тъй че връщайте се на работа.

Обърна се и закрачи надолу по склона към понтона. Сейнт Джон го следваше по петите и припкаше, за да не изостане.

36.

Следващият ден бе събота, ала на остров Рагид нямаше почивка. Хач, който както никога се успа, изскочи от вратата на „Оушън лейн“ 5 и забърза по алеята към улицата, като се спря само да вземе от кутията забравената си поща, преди да се отправи към пирса.

Мина през канала на Олд Хъмп и се намръщи при вида на оловносивото небе. По радиото бе чул за атмосферни смущения, оформили се над Голямата плитчина31. А вече беше 28 август и оставаха няколко дни до определената от самите тях крайна дата; оттук нататък времето можеше само да се влошава.

31

Голямата плитчина — сравнително плитък и богат на риба район около остров Нюфаундленд. — Б.пр.