Бездна

В район с диаметър десетина метра спокойната повърхност на морето най-неочаквано се развълнува. На повърхността се появиха въздушни мехурчета. Последва втори трус и нов взрив на мехурчета. След като се разпукаха, водната повърхност започна да се върти в посока, обратна на часовниковата стрелка: отначало по-бавно, а после и по-бързо. В средата на кръга се появи трапчинка, която почти веднага се превърна във фуния. „Водовъртеж“, помисли си Хач. „Какво, по дяволите…?“

Изпукването на статично електричество от високоговорителя на радиостанцията го накара да отскочи до релинга. По всички канали се чуваха истерични викове: първо на един, а после и на много гласове.

— Човек долу! — успя да пробие някакъв глас.

— Завържете го! — извика друг.

А после:

— Внимавайте! Тези греди могат да поддадат всеки миг.

Най-неочаквано прозвуча и личната му станция.

— Хач, чуваш ли? — Беше отсеченият глас на Найдълман. — Имаме човек, попаднал в капан на острова.

— Разбрано — рече Хач и запали мощния дизел. — Отивам с лодката до пирса.

Един порив на вятъра разпръсна вълмата мъгла от острова и той успя да види група облечени в бяло мъже да се суетят като обезумели в средата на острова.

— Остави пирса — обади се отново Найдълман и в тона му се долови нотка на неотложност. — Няма време. Той ще умре до пет минути.

Хач се огледа отчаян. След това изгаси двигателя, грабна лекарската си чанта и издърпа дингито на „Плейн Джейн“. Отвърза въжето му от кнехта, хвърли го в дингито и скочи през борда в него. То се накрени рязко от неочаквано стоварилата му се тежест. Полуклекнал, полупаднал върху кърмовата банка, Хач дръпна стартовата корда. Извънбордовият мотор запали с ядно бръмчене. Той хвана лоста и насочи лодчицата към кръга от рифове. Някъде около южния край на острова имаше два тесни прохода между назъбените подводни скали. Надяваше се с всички сили да си спомни къде се намираха.

С приближаването към брега Хач забеляза как водата под носа променя цвета си от бездънното сиво към зелено. Помисли си: „Ако имаше малко по-силен мъртвак, щях да видя скалите и разбиващите се в тях вълни.“ Погледна часовника си: нямаше време да играе на сигурно. Пое дълбоко дъх и даде пълна газ. Лодката подскочи силно напред, зелените очертания на подводните рифове станаха по-светли с намаляването на дълбочината. Хач стисна здраво лоста и се подготви за удара.

В следващия миг вече бе преминал рифа и дъното отново потъна дълбоко. Насочи лодката към малкия, покрит с дребни камъчета плаж между двата „китови гърбове“ без да намалява газта до последния момент. След това изгаси двигателя и го вдигна нагоре, за да не удари винтът му о дъното. Усети удара, когато дингито се блъсна в брега и се плъзна настрани по камъчетата.

Преди още лодката да е спряла напълно Хач грабна чантата си и вече се катереше по склона. Дочу виковете точно над себе си. Спря се на върха. Пред него се простираха девствена висока трева и ароматни шипки, които се полюляваха на ветреца и скриваха смъртоносносния терен под себе си. Този див южен край на острова още не бе картиран от екипа на „Таласа.“ „Истинско самоубийство е да тичаш тук“, помисли си той, ала в същото време краката му сами го понесоха и той вече прескачаше храстите, старите греди, препускаше през изгнилите платформи и около зеещите ями.

След минути вече бе сред групата облечени в бяло хора, които се бяха сбрали около неравния отвор на шахта. От търбуха й се носеше миризмата на морска вода и току-що разровена пръст. На близко разположения до нея винч бяха навити няколко въжета.

— Името ми е Стрийтър — изкрещя най-близкият до него. — Шеф на екипа.

Беше същият мъж, който бе стоял до Найдълман по време на речта му — суха фигура, стиснати устни и подстрижка на морски пехотинец.

Без да промълвят и дума двама от другите започнаха да привързват Хач към т.нар. „люлка“.

Той погледна в бездната и стомахът му неволно се сви. На десетина метра по-долу — беше невъзможно да се прецени точно колко — виждаше жълтите лъчи на фенерчета. Две привързани фигури работеха като обезумели на някаква дебела греда. Хач ужасен видя трета фигура, която едва се помръдваше. Стори му се, че съзира как устата се отваря и се чува писък на фона на рева на водата.

— Какво, по дяволите, стана? — извика Хач и грабна медицинската си чанта.

— Един от екипа за картиране падна в шахтата — отвърна Стрийтър. — Името му е Кен Фийлд. Пуснахме въже, но изглежда се е оплело о някоя греда. Задействал е някакъв капан. Краката му са приклещени от гредата, а водата се покачва бързо. Разполагаме с три минути, не повече.

— Спуснете му леководолазна бутилка! — изкрещя Хач, докато даваше на винчора знак да го спусне в шахтата.

— Няма време! — долетя отговорът на Стрийтър. — Водолазите са твърде далеч в морето.

— Чудесен начин да ръководиш екип.

— Той вече е привързан — продължи след малко Стрийтър. — Само го освободете и ще го издърпаме.

„Да го освободя ли?“ — запита се Хач, докато го избутваха в отвора на шахтата. Преди обаче да успее да събере мислите си, вече висеше в пространството, а ревът на водата в тясното гърло на шахтата бе оглушителен. Известно време пада почти свободно, след това „люлката“ го задържа рязко между двамата спасители. Завъртя се и се огледа, видя един скрипец и след това погледна надолу.

Мъжът лежеше по гръб. Масивната греда го бе приковала здраво диагонално през левия му глезен и дясното коляно. Когато Хач го погледна, мъжът отвори отново уста да извика от болка. Единият спасител разчистваше камъните и пръстта от него, а другият сечеше гредата с тежка брадва. Навсякъде хвърчаха трески и шахтата се изпълваше с мириса на гнило дърво. Отдолу просветваше водата, чието равнище се надигаше с ужасяваща скорост.

Мигновено разбра, че беше безнадеждно, че няма да успеят да отсекат гредата навреме. Погледна пак към водата и бързо съобрази: мъжът щеше да бъде залят след не повече от две минути — по-малко, отколкото Стрийтър бе предположил. Прецени възможностите си и осъзна, че нямаше такива. Нямаше време за обезболяващи, за упойка, нямаше време за нищо. Затършува отчаян в чантата си: в нея имаше два скалпела, дълги колкото да отреже някоя и друга кожичка около ноктите на пациент и това бе всичко. Захвърли ги настрани и започна да съблича ризата си.

— Искам да бъде добре завързан! — извика той към първия спасител. — След това вземай чантата ми и се качвай горе!

Обърна се към другия:

— Ти остани да вдигнем човека горе!

Разкъса ризата си на две. Сви единия й ръкав и го завърза на около десетина сантиметра под коляното на левия крак на мъжа. Другият ръкав обви дясното му бедро. Завърза първо единия ръкав, после — другия.

— Дай ми брадвата! — извика на третия спасител. — И след това бъди готов да дърпаш въжето!

Човекът му подаде безмълвно брадвата. Хач зае позиция встрани от попадналия в капан мъж. Стъпил здраво, той вдигна брадвата над главата си.

Очите на приклещения изведнъж се разшириха — бе осъзнал какво ще последва.

— Не! — изкрещя той. — Моля ви, недейте…

Хач стовари с все сила брадвата върху левия му пищял. След като острието навлезе в плътта, на Хач за миг му хрумна, че усещането бе като да отсича зеления дънер на млада фиданка. Имаше миг на съпротива, а после изведнъж поддаде. Мъжът замлъкна мигновено, ала очите му си оставаха отворени, напрегнати, а жилите на шията му — издути. В крака му се появи неравен разрез и в един миг на слабата светлина в шахтата се видяха кости и плът. След това повдигащата се вода обгърна крака и почервеня от кръв. Малин бързо вдигна брадвата, стовари я отново и кракът се освободи, а водата отново почервеня, докато шуртеше около гредата. Мъжът отметна назад глава и отвори уста в беззвучен вик, пломбите му просветнаха слабо на светлината на фенерчето.

Хач се отдръпна и пое на няколко пъти дълбоко въздух. Потисна треперенето в китките и ръцете си, след това зае отново позиция, този път по-близо до дясното бедро на мъжа. Това щеше да бъде по-тежко. Много по-тежко. Ала водата вече бълбукаше около коляното му и нямаше никакво време за губене.