Бездна

Хач кимна леко. Бъд очевидно преуспяваше, но щеше да бъде неучтиво да не се съгласи с него в собствения му магазин. „Нудисткият лагер“, за който говореше, бе всъщност колония на артисти, разположена в старо имение в боровата гора на десетина мили от брега. Хач си спомни, че преди трийсетина години изваждащ кошовете си за омари рибар бе видял за пръв път нудист на плажа. Паметта в това крайбрежно градче от Мейн бе наистина дълга.

— А как е майка ти? — попита Бъд.

— Почина през 1985 година. От рак.

— Съжалявам много. — Хач усети, че Бъд бе искрен. — Тя бе добра жена и възпита… един добър син.

След кратко мълчание Бъд се облегна отново на стола и обърна бирата си.

— Срещна ли се вече с Клеър? — попита той възможно най-небрежно.

Хач забави отговора си.

— Тя тук ли е? — отвърна той със същата небрежност.

— Аха — рече Бъд. — Настъпиха някои промени в живота й. А ти? Имаш ли семейство?

Хач се усмихна.

— Нямам съпруга. Поне още не.

Той остави празната си бутилка и се изправи. Време беше вече да си ходи.

— Бъд, беше страхотно да те видя. Мисля, че е време да отида да си сготвя вечеря.

Бъд кимна, потупа го по гърба, докато Хач си проправяше път из магазина. Хвана летящата врата, а Бъд се прокашля.

— Има още едно нещо, Малин.

Хач се смръзна. Съзнаваше, че дотук се бе отървал твърде лесно. Изчака разтревожен въпроса, който бе неминуем.

— Внимавай с тези захарни пръчки — рече важно Бъд. — Нали знаеш, зъбите ти няма да издържат вечно.

7.

Хач излезе на палубата на „Плейн Джейн“, протегна се, а след това огледа с присвити очи пристанището. Град Стормхейвън бе тих, почти задрямал под ярката светлина на юлския следобед и той бе благодарен за тишината. Предишната вечер бе погълнал бифтека си с малко повече джин „Бийфитър“, отколкото бе възнамерявал, а на сутринта се събуди с първия си махмурлук от почти десетина години.

Това бе ден, белязан от няколко „първи“ събития: първият ден, който прекара в кабината на лодка, откакто се бе завърнал от пътуването си до Амазонка. Беше забравил колко спокойно можеше да прекара в компанията единствено на леко полюшващите го вълни. Това бе и първият ден от години насам, в който нямаше кой знае какво да прави. Лабораторията му бе вече затворена за месец август и Брус, смаяният му асистент, бе отпратен да опише първоначалните резултати под надзора на негов колега. Къщата в Кеймбридж бе заключена, а на икономката бе съобщено, че няма да се върне преди септември. Ягуарът му бе паркиран колкото е възможно по-дискретно на празния паркинг зад стария железарски магазин „От бряг до бряг“.

Преди да напусне мотела в Саутпорт предишния ден, получи бележка от Найдълман: състоеше се от едно изречение — молеше го за среща пред остров Рагид при залез слънце. Така Хач разполагаше с цял ден за себе си. Отпървом се боеше, че това щеше да означава цял ден насаме със спомените. Помисли си да извади водните бои, с които цапотеше през уикендите и да опита един ескиз на брега. Ала намерението му остана неизпълнено. Тук, на вода, изпитваше някакво лениво чувство на покой. Беше се завърнал у дома, в Стормхейвън. Беше приближил остров Рагид. Бе погледнал звяра и бе оцелял.

Провери часовника си: почти 7,30. Време бе да тръгва.

Завъртя стартера и с удоволствие чу как големият дизел веднага запали. Силните вибрации под краката му, познатото „бух-бух“ на ауспуха бяха като песента на сирените от миналото, едновременно и сладка, и болезнена. Той включи на преден ход и насочи високия нос на лодката по посока на остров Рагид.

Денят бе ясен и докато лодката цепеше водата, Хач се вторачи в сянката й пред себе си в морето, обгърната от блещукането на следобедното слънце във водата. Океанът бе пуст, ако се изключи самотната лодка за омари, от която изтегляха кошове зад остров Хърмит. На няколко пъти през деня бе излизал на палубата, за да огледа хоризонта, в очакване да види някакво оживление около остров Рагид. Но след като не съзря нищо друго, освен морето и небето, не бе много сигурен дали бе разочарован или изпита облекчение.

Като излезе от пристанището въздухът захладня. Ала вместо да намали ход и да си вземе якето, Хач увеличи скоростта и обърна лице срещу вятъра, от време на време отваряше уста, когато „Плейн Джейн“ се гмурваше в някоя вълна и го обливаше с пръски. Беше някак пречистващо да е сам тук, в морето; усещаше как вятърът и водата може би щяха да започнат да почистват натрупалите се у него през двайсет и петте години прах и паяжини.

Неочаквано на хоризонта се появи тъмна сянка. Хач намали хода и усети как се завръща старият, познат трепет. Мъглата около острова този ден бе по-тънка, ала очертанията му си оставаха все така неясни и отблъскващи, товарните стрели и винчовете стърчаха замъглени, досущ като разрушените минарета на някой вражески град. Хач зави наляво, за да си остави достатъчно разстояние за маневра и се приготви да завърти в кръг.

После забеляза от подветрената страна на острова непозната лодка, закотвена може би на четвърт разстояние от него. Като приближи видя, че бе старинен пожарен кораб, построен от разкошно кафяво дърво — може би махагон или тик. На кърмата му със строги позлатени букви бе изписано името „Грифин“, а под него с по-малки букви — „Мистик, Кънектикът“.

Хач помисли да пристане на борда му, но после промени решението си и спря двигателя на „Плейн Джейн“ на стотина метра от корабчето. Никой не се появи на палубата да регистрира появяването му. За миг се почуди дали то не принадлежеше на някой турист или търсач на сувенири, ала вече беше почти залез слънце и това щеше да е прекалено голямо съвпадение.

Загледа се с любопитство в корабчето. Ако трябваше да изпълнява функциите на команден пункт на Найдълман, той бе направил необичаен, но практичен избор. Недостатъчната му скорост се компенсираше от устойчивост: Хач бе сигурен, че то би издържало на всякакво вълнение, освен на най-жесток щорм, а с реверсивни двигатели щеше да бъде и много маневрено. Барабаните с маркучи и противопожарните „оръдия“ бяха демонтирани и на палубата имаше много място. Лодбалките, кулата и прожекторите бяха запазени, а на кърмата бе монтиран управляван с компютър кран. Погледът на Хач се плъзна по просторната ходова рубка и крилата на мостика. Над тях се издигаше обичайната „гора“ от антени за електрониката, лоран11 и радар, както и за допълнително оборудване, което не бе свързано с навигацията: микровълнова сирена, сателитна чиния, радар за въздушно наблюдение и антена на многочестотна радиостанция. „Впечатляваща техника“, помисли си Хач. Спусна ръка към контролното табло, готов да надуе своята сирена.

После обаче се поколеба. Отвъд потъналото в тишина корабче и зад обвития в мъгла остров дочу ниското бръмчене, толкова ниско, че едва попадаше в спектъра на чуваемост. Отдръпна ръка и се заслуша. След миг нямаше вече колебание: бе корабен двигател — беше далеч, но приближаваше бързо. Хач огледа хоризонта, докато най-сетне не видя сиво петно в южна посока. Лъч от залязващото слънце присветна върху някакъв блестящ метален предмет върху далечния кораб. „Навярно е кораб на «Таласа», който идва от Портланд“, помисли си той.

След това Хач видя как бавно, бавно петното се разделя на две, после на три, а накрая на шест ясно различими силуета. Стоеше и гледаше удивен как тази същинска нашественическа флотилия наближава малкия остров. Огромна морска баржа се носеше към него и тъмният й търбух се подаваше, когато носовата вълна се отместваше от водолинията й. В килватера й пухтеше влекач, оплетката на носа му бе мъхава и влажна — влачеше подире си стотонен плаващ кран. После следваха чифт моторни катери, лъскави, мощни на вид и натъпкани с електроника. Зад тях идваше добре натоварен снабдителен кораб — водолинията му бе твърде ниска. На мачтата му се развяваше малък флаг в бяло и червено. Хач забеляза, че флагът приличаше на емблемата, която бе зърнал върху папката на Найдълман само преди няколко дни.

11

Лоран — още Лоран-С, хиперболна навигационна система, разработена през четирийсетте години в САЩ. Използва пулсиращи радиосигнали, излъчвани от брегови и корабни станции. Разликата във времето на излъчване и приемане на сигналите от най-малко две брегови станции определя местоположението на плавателния съд. — Б.пр.