Вуду

— Не е необходимо. Някакви рани постмортем?

— Никакви. Смъртта е настъпила почти веднага след последния, фатален удар в сърцето. Ножът е влязъл хоризонтално между второ и трето задно ребро под ъгъл от осемдесет градуса от вертикалата, пронизвайки лявото предсърдие, пулмонарната артерия и е разцепил конус артериозис в горната част на дясната камера, като по този начин е причинил масиран кръвоизлив.

— Разбрах.

— Това е.

— Може ли да се каже, че убиецът е направил каквото е трябвало да направи, за да убие жертвата, и нищо повече?

— Това заключение е напълно съвместимо с фактите, да.

— Оръжието?

— Острие дълго десет инча, два широко, много твърдо, по всяка вероятност става дума за висококачествен армейски нож.

Д’Агоста кимна.

— Нещо друго?

— Кръвната токсикология показва ниво на алкохола десет процента. Няма дрога или други чужди субстанции. Съдържанието на стомаха…

— Не се нуждая от тези подробности.

Бекстейн се поколеба и Д’Агоста видя нещо в очите му. Несигурност, неловкост.

— Да? — подкани го той. — Нещо друго?

— Всъщност, да. Още не съм написал рапорта, но имаше нещо доста странно, което е пропуснато от съдебните медици.

— Продължавайте.

Патологът отново се поколеба.

— Бих искал да ви покажа. Още не сме го преместили…

Д’Агоста преглътна.

— Какво е то?

— Моля ви, позволете ми да ви го покажа. Не мога… ами… не мога да го опиша добре.

— Разбира се. — Пендъргаст пристъпи напред. — Винсънт, ако предпочиташ да чакаш тук…

Д’Агоста усети челюстите си да се стягат.

— Идвам.

Те последваха патолога през двойните врати от неръждаема стомана и влязоха в голяма, осветена в зелено стая, облицована с плочки. Надянаха маски, ръкавици и престилки, след това продължиха напред, докато стигнаха до друга аутопсионна зала.

Д’Агоста веднага видя просектора, наведен над трупа, воят на медицинския трион в ръцете му напомняше жужене на разгневен комар. Един санитар се беше изтегнал върху очукан стол наблизо и ядеше хлебче с пушена сьомга. Върху друга маса за дисекции бяха подредени различни, снабдени с етикети, органи. Д’Агоста отново преглътна, този път по-трудно.

— Здравейте — обади се санитарят към Бекстейн. — Дойдохте тъкмо навреме. Тъкмо щяхме да връщаме вътрешностите.

Строгият поглед на Бекстейн накара мъжа да млъкне.

— Съжалявам. Не знаех, че имате гости. — Той се ухили и изтри от устните си останалите трохи от закуската. Помещението миришеше на формалин, риба и изпражнения.

Бекстейн се обърна към просектора.

— Джон, бих искал да покажа на лейтенант Д’Агоста и специален агент Пендъргаст… ъ-ъ-ъ… онова, което намерихме.

— Няма проблем. — Трионът спря и мъжът се дръпна. С огромна неохота Д’Агоста бавно пристъпи напред, след което погледна към трупа.

Беше по-лошо, отколкото си бе представял. По-лошо дори от най-лошите му кошмари. Бил Смитбак: гол, мъртъв, отворен. С обелен скалп, кестенявата му коса цялата събрана в основата, кървавият му череп — оголен, с ясно видими пресни следи от трион по него. Телесната кухина зееше, разкривайки ребрата, органите бяха извадени.

Той сведе глава и затвори очи.

— Джон, имаш ли нещо против да сложиш един разширител в устата?

— Ей сега.

Д’Агоста остана със затворени очи.

— Готово.

Той отвори очи. Бяха отворили устата принудително с някакъв уред от неръждаема стомана. Бекстейн намести крушката отгоре да освети вътрешността. В езика на Смитбак беше забита кукичка за риба, завързана с перца, като суха муха. Против волята си Д’Агоста се наведе напред, за да огледа по-добре. Кукичката имаше възел от светло оцветена връв, върху възела бе нарисуван малък ухилен череп. Миниатюрна торбичка, колкото хапче, бе прикачена към извивката на кукичката.

Д’Агоста погледна към Пендъргаст. Агентът бе втренчил поглед в отворената уста, сребристите му очи бяха пълни с такова напрежение, каквото лейтенантът никога преди не бе виждал у него. И, както му се стори, не само напрежение имаше в тези очи. Имаше съжаление, невяра, скръб — и несигурност. Раменете на Пендъргаст се отпуснаха надолу. Изглеждаше потресен. Сякаш агентът се беше надявал да е сбъркал в нещо… колкото да разбере с огромно смайване, че всъщност е бил напълно прав.

Тишината продължи минути. Най-накрая Д’Агоста се обърна към Бекстейн. Изведнъж се усети много стар и уморен.

— Искам това да бъде снимано и изследвано. Махнете го заедно с езика — да остане в него. Искам съдебните медици да анализират това нещо, да отворят малката торбичка и да ми докладват за съдържанието й.

Санитарят надникна иззад рамото на Д’Агоста, продължавайки да дъвче багетата си.

— Сякаш е действал психопат. Помислете си само какво би платил „Поуст“ за да публикува това нещо! — Силно хрупане, последвано от звуци на дъвчене.

Д’Агоста се обърна към него.

— Ако „Поуст“ разбере — изръмжа той, — лично аз ще се погрижа да прекараш остатъка от живота си в печене на багети, вместо да ги ядеш.

— Хей, човече, съжалявам. Много си обидчив. — Санитарят се отдалечи.

Пендъргаст вдигна очи към Д’Агоста. Той се изправи и отстъпи от трупа.

— Винсънт, струва ми се, че не съм посещавал скъпата леля Корнелия от години. Имаш ли нещо против да ме придружиш?

19.

Нора завъртя ключа в ключалката и отвори вратата. Беше два следобед и полегатата слънчева светлина проникваше през лентите на щорите и осветяваше безмилостно всеки последен фрагмент от живота й с Бил. Книги, картини, предмети на изкуството, дори безгрижно захвърлени списания: всичко носеше порой от нежелани, болезнени спомени. Като заключи два пъти входната врата, тя мина, свела очи, през дневната и влезе в спалнята.

Беше завършила работата си с PCR машината. Всяка от ДНК пробите, осигурени от Пендъргаст, беше мултиплицирана милион пъти и тя бе скрила епруветките в дъното на лабораторния хладилник, където никой нямаше да ги забележи. След това, когато й се отвори сгоден случай, ги премести в антропологичната лаборатория. Никой нямаше нищо против, че си беше тръгнала рано. Довечера щеше да се върне за втория и последен етап: проверката на гел електрофореза. Междувременно отчаяно се нуждаеше от сън.

Като пусна небрежно чантата си на пода, тя се хвърли на леглото и покри главата си с възглавници. Но въпреки, че лежеше неподвижно, сънят отказваше да дойде. Измина един час, измина втори и накрая тя се отказа. По-добре да си беше стояла в музея. Може би трябваше сега да се върне там.

Погледна към телефонния секретар: двайсет и две съобщения. Поредни изрази на съчувствие, без съмнение. Вече направо не издържаше. Тя с въздишка натисна бутона за прослушване и започна да изтрива всяко обаждане, щом доловеше нотка на загриженост в гласа на човека отсреща.

Седмото обаждане беше различно. Беше от репортерката в „Уест Сайдър“.

— Доктор Кели? Кейтлин Кид е. Питах се дали сте разбрали нещо повече за репортажите за животни, върху които Бил работеше. Прочетох онези, които е публикувал. Имат силно обвинителен тон. Любопитно ми е дали е знаел още нещо, което не е имал време да публикува — или може би нещо, което някой не е искал той да публикува. Обадете ми се, когато имате възможност.

Когато започна следващото съобщение, Нора натисна „стоп“ бутона. Гледа замислено апарата известно време. След това стана от леглото, върна се в дневната, седна на бюрото и включи лаптопа си. Не познаваше Кейтлин Кид, не вярваше особено на Кейтлин Кид. Но би работила и със самия дявол, ако той можеше да й помогне да проследи хората, които стояха зад смъртта на Бил.

Загледа се в екрана и си пое дълбоко дъх. След това бързо, преди да е премислила, влезе в личния акаунт на Бил в „Ню Йорк Таймс“. Паролата беше приета: акаунтът още не беше дезактивиран. Минута по-късно пред очите й се появи списък по азбучен ред на статиите, които беше написал през последната година. Като ги подреди хронологически, тя се върна няколко месеца назад, после започна да преглежда заглавията. Беше странно колко много от тях й звучаха непознато и тя изпита горчиво съжаление, че не се е интересувала повече от работата му.