Вуду

Скелетът под краката й започна отново да се клати. Тя погледна надолу. Фиъринг бе под нея, изкачваше се в джунглата от кости.

С отчаян стон тя изтича бързо, доколкото можеше да си позволи, по горната част на скелета, наведе се, след това скочи към следващия, хващайки го плътно, когато той се залюля бясно под тежестта й. Изтича по втория гръбнак и се прехвърли със скок върху трети скелет. Оттук забеляза в далечния край на помещението една врата.

Моля те, Боже, нека да не бъде заключена.

Противната фигура се появи на върха на един скелет, надигайки се от прорез в найлоновата завеса. Изтича напред и започна да се хвърля от един скелет на друг; Нора осъзна, че въпреки тромавите движения преследвачът й е много по-подвижен, отколкото бе очаквала. Единственото, което постигна, като се изкатери по скелетите, бе, че му даде по-голямо предимство.

Тя разтвори краищата на покривалата под себе си и се спусна надолу по белите кости, скочи на пода, изпълзявайки колкото се може по-бързо към задната част на хранилището. Отзад чуваше как Фиъринг буквално вършее след нея, ужасяващите засмукващи звуци ставаха все по-силни.

Внезапно тя се отскубна от грамадата кости. Там, на не повече от десет крачки от нея, беше вратата: тежка и старомодна, без табло за охранителна система. Тя изтича до нея и сграбчи бравата.

Заключена.

Със стон на отчаяние Нора се обърна и се подпря с гръб на вратата, стиснала парчето стъкло и решена за последен отпор.

Скелетите се залюляха и изскърцаха на веригите си, раздвижените полиетиленови покривала неспокойно дращеха пода. Нора изчака, опитвайки се да си възвърне контрола и да се бори докрай. Трепереше неудържимо, адреналинът бушуваше в кръвта й, ушите й пищяха, а бесният галоп на сърцето й отекваше, разтърсвайки и последната клетка на изтощеното й тяло.

Една непоносима минута изтече, после втора… Фиъринг не се появи. Постепенно шумоленето и люлеенето на скелетите спря. Тишината се върна в хранилището.

Тя конвулсивно си пое дълбоко въздух и потръпна. Дали не се беше отказал от преследването? Дали не си беше тръгнал?

В далечния край на помещението се чу скърцане на врата, тътрещи се стъпки и отново тишина.

Не, не. Не си беше тръгнал.

— Кой е тук? — долетя един леко разтреперан глас със зле прикрито безпокойство. — Покажи се!

Беше нощният пазач. Нора почти изхълца от облекчение. Фиъринг сигурно беше чул приближаващите се стъпки и се беше изплашил. Но тя сдържа дъха си. Не можеше да се покаже сега; не и докато не завършеше анализа на ДНК.

— Има ли някой тук? — извика пазачът, очевидно не му се влизаше в гората от китови скелети. Слабият лъч на едно фенерче заигра из полумрака. — Питам за последен път и заключвам вратата.

Не я интересуваше. Като куратор имаше секретния код за предната врата.

— Добре, щом така искаш.

Чуха се стъпки, фенерчето угасна и вратата се затръшна с трясък.

Нора бавно възвърна контрола над дишането си. Отпусна се на колене и погледна към едва-едва процеждащата се светлина от малкото прозорче на вратата.

Дали и той като нея още беше в хранилището? Дали чакаше, готов да я нападне? Какво искаше — да свърши работата, която не беше успял да свърши в апартамента им?

Като се отпусна на четири крака, тя запълзя под спокойните в момента покривала — движеше се бавно, възможно най-тихо, по посока на предната врата. На всеки няколко минути спираше да се огледа и да се ослуша. Но нямаше нито звуци, нито сенки — само огромните висящи кости, увити в саваните си.

Когато измина половината разстояние, Нора спря. По пода блещукаха пръснатите стъклени късове. Остатъците от импровизираното й оръжие, разбито на парчета. В мрака забеляза лека тъмна черта по блестящия ръб на един голям глинен съд. Явно, когато бе ударила Фиъринг със стъклото, го беше порязала. Това беше кръв — неговата кръв.

Тя си пое дъх рязко, после още веднъж, като се опитваше да мисли логично, доколкото можеше. После с треперещи пръсти извади една от неизползваните епруветки, които беше пъхнала в джоба си. Внимателно разчупи стерилната капачка, извади стъклената пипета и я топна в течността, след което отново я затвори в епруветката. Пендъргаст вече й бе дал ДНК проби от майката на Фиъринг, а митохондриалните ДНК на майка и син винаги бяха идентични. Сега можеше да изследва неговата ДНК и да я сравни директно с пробата от непознатия, открита на местопрестъплението.

Тя пъхна епруветката отново в джоба си и тръгна — тихо и предпазливо — към изхода. Набра кода и вратата се отвори. Бързо излезе, затвори и заключи след себе си, след това тръгна с несигурни крака по коридора. След малко стоеше пред PCR лабораторията. Нямаше и следа от Фиъринг. Набра цифрите върху таблото на охранителната система, вмъкна се вътре и побърза да заключи. Довърши работата си на светлината на апаратурата.

Термалният блок беше наполовина завършил цикъла. С блъскащо в гърдите й сърце, Нора подготви епруветката с кръвта на нападателя си и я постави до останалите, за следващото пускане.

До утре вечер щеше да знае със сигурност дали наистина Фиъринг е убил съпруга й — и на два пъти се бе опитал да убие и нея.

18.

Д’Агоста влезе в чакалнята към пристройката на моргата, като се стараеше да диша през устата. Пендъргаст го последва, обхващайки помещението с бърз поглед, след това се плъзна като котка в един от грозните пластмасови столове покрай стената, до една маса, отрупана със списания с подвити от много прелистване страници. Агентът взе най-малко разглежданото, разтвори го и започна да чете.

Д’Агоста обиколи веднъж стаята, после още веднъж. Нюйоркската морга беше място, изпълнено с ужасни спомени за него, и той знаеше, че е на път да преживее нещо, което щеше да остави още един лош спомен — може би най-лошият от всички. Свръхестественото хладнокръвие на Пендъргаст го дразнеше. Как можеше да остава толкова равнодушен? Погледна го и видя, че в момента чете „Мадмоазел“ с явен интерес.

— За какво четеш това? — попита го той сприхаво.

— Има една поучителна статия за неудачните първи срещи. Напомня ми за един случай, който имах: една особено неудачна първа среща, която завърши с убийство и самоубийство. — Той поклати глава при спомена и продължи да чете.

Д’Агоста скръсти ръце и направи още една обиколка на стаята.

— Винсънт, седни най-после. Използвай конструктивно времето си.

— Мразя това място. Мразя миризмата му. Мразя начина, по който изглежда.

— Напълно ти съчувствам. Внушенията за тленност тук — не мога да не призная — е трудно да бъдат игнорирани. Мисли, които наистина често лежат прекалено дълбоко, за да ни разплачат.

Страниците шумоляха, докато Пендъргаст четеше. Минаха няколко ужасни минути, преди вратата към моргата най-после да се отвори. В рамката й стоеше един от патолозите, Бекстейн. Слава богу, помисли си Д’Агоста: бяха привлекли Бекстейн за аутопсията. Той беше един от най-добрите и — изненада! — почти нормално човешко същество.

Патологът свали ръкавиците си и ги хвърли в кошчето за отпадъци.

— Лейтенант. Агент Пендъргаст. — Той им кимна за поздрав, без да протегне ръка. Ръкуването на това място не беше прието. — На ваше разположение съм.

— Доктор Бекстейн — подзе Д’Агоста, — благодаря ви, че отделихте от времето си да се срещнете с нас.

— Удоволствието е мое.

— Разкажете ни, ако обичате, какво открихте.

— Разбира се. Искате ли да видите трупа? Просекторът още работи по него. Понякога помага да се види…

— Не, благодаря — отказа Д’Агоста решително.

В този миг почувства погледа на Пендъргаст върху себе си. Сега вече нещата ще се оплескат, помисли си мрачно той.

— Както искате. По трупа се откриват четиринайсет пълни или частични рани от нож преди настъпването на смъртта, някои по ръцете и дланите, някои ниско в областта на гърба и една последна, нанесена по-късно, която минава през сърцето. Ще е добре да ви покажа с диаграма…