Досиетата „Орегон“

Марк Мърфи го видя, но се забави с част от секундата, докато извърти картечницата.

Сингх се хвърли към контейнера, който се люлееше като махало във въздуха, хвърли пистолета и увисна на него.

Кранистът вдигна контейнера над перилата и той се люшна към „Орегон“. В същия миг между двата кораба се надигна голяма тежка вълна. Стоун свърши отлична работа, като не позволи на корабите да се блъснат, но кранистът не удържа контейнера и той описа дъга и се стовари върху мостика на влекача. Когато кранистът го вдигна, от Мохамад Сингх бе останало само грапаво червено петно.

Вкараха контейнера в трюма и всички се събраха там. Морис даде на Пуласки и Троно по една бутилка шампанско и те поръсиха всички с водопад от пяна.

— Да пием за любопитството! — извика Хуан. — Тези двамата изобщо не трябваше да гледат какво има в контейнера, но…

И отвори тежките врати.

Осветлението в трюма не беше особено силно, но блясъкът на сияещото в контейнера злато беше най-красивото нещо, което бяха виждали.

Кабрило взе едно кюлче и го вдигна над главата си като трофей. Мъжете и жените от Корпорацията около него обезумяха от радост.

25

Хуан Кабрило се облегна на дивана, въздъхна уморено и отпи глътка от брендито, което беше купил от безмитния магазин на летището в Цюрих. За пръв път от почти две седмици имаше чувството, че най-после може да се отпусне.

Вгледа се в огъня в камината и потъна в хипнотичния танц на пламъците.

Бяха успели да издърпат „Селандрия“, но корпусът й беше надупчен от острите скали. Успяха да я теглят двадесет мили по западното крайбрежие на Камчатка, а после я вкараха в един плитък залив и я оставиха да заседне. Прехвърлиха колкото храна можаха да отделят и изпразниха почти всички запаси от лазарета. Кабрило даде на доктор Хъксли и екипа й само двадесет и четири часа да прегледат и да се погрижат за колкото хора могат, после „Орегон“ продължи на юг.

Попаднаха на втория влекач и сухия док „Соури“ само на сто и петдесет мили от Брега на смъртта, както го бяха нарекли китайските работници. Както беше предвидил Хуан, корабът трудно напредваше в бурята. Изстреляха едно торпедо в „Соури“, докато минаваха покрай него, и взривиха щурвала на влекача със залп от четиридесетмилиметровото оръдие.

Едва тогава Кабрило се свърза с руската брегова охрана. Прекара обаждането през няколко сателитни връзки, за да прикрие позицията им, и съобщи, че в Охотско море има кораби в бедствено положение. Каза и координатите. Обясни и за китайските бегълци, към които диспечерът не прояви загриженост, и добави, че на единия влекач има нелегално изкопано злато. Това вече предизвика по-осезаема реакция.

Новината за драматичното спасяване на китайците и невероятната находка, последвали най-силното вулканично изригване в Азия от цяло десетилетие, се разчу, когато „Орегон“ пристигна във Владивосток. Предадоха руските наемници на властите и оставиха кораба за ремонт.

Кабрило се обади на Лангстън Овърхолт, главната им връзка с ЦРУ, и му разказа цялата история. Обади се и на Хироши Кацуи, каза му, че пиратската заплаха, надвиснала над водите край Япония, е свършила, и уреди последното плащане.

Пресметна богатството им заедно с премията в злато, за която клиентът му не беше необходимо да знае.

Две седмици след изригването на вулкана Лангстън изпрати на Хуан писмо по електронната поща. Първите спасителни екипи, стигнали до залива, докладвали, че на борда на единия океански лайнер има оцелял. Бил се барикадирал в склада за храна и оцелял, въпреки че корабът бил затрупан с метър и половина вулканична пепел. Казвал се Антон Савич и бил известен вулканолог. В момента бил отседнал в хотел в Петропавловск.

Кабрило искаше да отиде лично, но знаеше, че Еди Зенг се нуждае от това повече от него. С Еди тръгна Франклин Линкълн. След два дни се върнаха с името Бернхард Фолкман — това беше банкерът, който трябваше да изтъргува златото на Савич.

— Как го убедихте? — попита Хуан, когато двамата седнаха срещу бюрото в кабинета му.

— Не беше трудно — отвърна Еди. — Влязохме в стаята му, отвлякохме го, закарахме го на летището и му обещахме, че няма да го убием, ако ни каже каквото искаме да знаем.

— И?

— Нямаше какво да губи, можеше само да спечели, така че ни каза.

— И? — повтори Кабрило. Имаше чувството, че му вадят зъбите без упойка.

— Ами, нали руснаците спасиха китайците от „Селандрия“ — каза Еди. — В Петропавловск обаче няма достатъчно легла, така че настаниха хиляда души в един хангар на летището, докато решат какво да правят с тях. И след като Савич ни каза името, отидохме в хангара с него, обяснихме, че той е виновен за случилото се с тях, и оставихме нещата да следват естествения си ход.

Хуан погледна Линкълн.

— Нали все пак му обещахме, че няма да го убием — оправда се той. — Не сме казвали обаче, че няма да го предадем на жертвите му. Докато излезем, вече не крещеше.

Това накара Кабрило да отиде в Швейцария, за да се срещне с Бернхард Фолкман. Срещата им премина, както очакваше.

Фолкман се съгласи да купи шестдесетте тона злато, последвали Хуан в Швейцария в няколко контейнера, да учреди попечителски фонд с половината сума в полза на китайските работници, изкопали златото, да продаде банката си и да се оттегли в предградията на Калкута, където да посвети остатъка от живота си на благотворителна дейност.

От своя страна, Кабрило се съгласи да не му пръска черепа…

Леко почукване на вратата го върна в настоящето. Интересът на репортерите към експлозията и отвличането на Рудолф Исфординг отдавна беше преминал, а и Хуан съвсем не приличаше на тъмнокосия черноок мустакат испанец, за какъвто се представи, когато нае тайната квартира, затова спокойно стана и отвори вратата.

— Здравей, моряче. Помниш ли ме?

Тори беше вдигнала косата си на кок, което подчертаваше извивката на дългата й шия. Сините й очи улавяха отблясъците на огъня в камината. Носеше свободен сив костюм и бяла блуза, разкопчана достатъчно, за да привлече вниманието му. Устните й бяха леко намазани с гланц и разтворени в неуверена усмивка.

— Мислех, че никога вече няма да те видя — каза Кабрило.

Тя беше изчезнала, без да се сбогува, веднага след като „Орегон“ хвърли котва във Владивосток.

Усмивката й леко помръкна.

— Намали да ме поканиш да вляза?

— О, заповядай!

Той й наля питие и нарочно седна срещу нея, вместо да се настанят заедно на дивана срещу камината.

— И аз не мислех, че ще ме видиш отново — започна тя, — но Макс ми се обади в Лондон и разсея някои от предварително съставените ми представи за теб. За мен ти беше екстравагантен морски капитан с весела дружина авантюристи и момиче във всяко пристанище. Осъзнах, че не искам да съм поредната резка на колана на сабята ти, така че вместо да страдам, че отново съм се влюбила в неподходящ мъж, реших да се върна у дома и да си спестя сърдечните мъки. А после ми се обади Макс. Каза, че нямаш момиче на всяко пристанище и че всъщност през всичките години, откакто те познава, не те е виждал дори да излизаш с жена. Вдовец си, съпругата ти е била убита от пиян шофьор. Нямаш нито една нейна снимка и си му казал за нея една нощ преди години. И че след смъртта й си се отказал от всякакви връзки.

Хуан отвори уста да каже нещо, но Тори не му позволи: наведе се напред и сложи изящния си пръст на устните му.

— Каза и че откакто съм заминала, си станал непоносим, точно затова ми се обаждал. Изглежда, мисли, че ме харесваш. Сигурен е, че аз те харесвам. И ето ме тук. Какво мислиш? Спомни си какво ми каза. Само големият риск може да донесе голяма награда.

— Единствено Макс знае, че съм бил женен, а и не му казах цялата истина — тихо отговори Кабрило. — Тя наистина беше убита от пиян шофьор, но пропуснах да спомена, че пияният шофьор беше тя. Случи се преди десет, не, единадесет години. Вече два пъти беше ходила на лечение, но нямаше резултат. Не знаех, че отново е започнала да пие. Когато онази нощ видях ченгето пред вратата си, веднага разбрах какво е станало.