Страница 71 из 74
— Доктор Хъксли иска да й помогна. Много от китайците са в ужасно състояние.
— Ами помогни й — троснато отвърна Хуан. — Ако не успеем, тъжната истина е, че ще се наложи да ги оставим и да се молим да успеем да им изпратим помощ, преди вулканът да изригне.
— След престрелката опитах да се свържа с руската брегова охрана, но има смущения. Комуникациите ни са прекъснати. Работи само късовълновата тактическа мрежа.
— Няма кой да ни помогне, така ли?
— За жалост, да.
— Стой в оперативния център. Аз ще съм на мостика. Изпрати някой да ми донесе чисти дрехи. — Погледна Тори и тя кимна. — И за Тори също.
Щом се качиха на „Орегон“, Кабрило смъкна изцапаното си в сражението яке и тръгна по коридора. Не му беше приятно, че персоналът ще се затрудни, докато изтърка калните следи от ботушите му от хубавите килими. Стигна до мостика точно когато Морис излезе от асансьора от оперативния център. Буташе лъскава количка. Даде им дрехите и Тори влезе в стаята с радиостанцията да се преоблече.
— Е, така е по-добре — каза Кабрило, след като си сложи чисти дрехи.
Морис махна лъскавия капак на количката и устата на Хуан се напълни със слюнка от уханието на топлата храна — бурито4 с говеждо и кафе.
— Морис, току-що удвои заплатата си — заяви Кабрило и захапа пикантния мексикански специалитет.
Възрастният сервитьор извади плоско шише и изля малко от съдържанието му в кафето на Хуан.
— Утроявам я.
Бурята, която бяха изпреварили в Охотско море, ги настигна. По стъклото забарабани дъжд, над главите им блеснаха светкавици. Морис извади от долната табла на количката два еднакви дъждобрана, бейзболни шапки и гумените ботуши на Хуан.
— Предчувствах, че времето ще се развали.
Кабрило облече дъждобрана. Тори дойде и излапа половин бурито само на две хапки.
— Господи, не знаех, че съм толкова гладна!
— Шефе? — обади се Макс по предавателя.
— Казвай.
— Закачили са буксирните въжета. Според Линда на „тюлените“ им трябват още десет минути.
— Да ги направят пет. Бурята ще се разрази всеки момент и изобщо няма да може да се работи.
Кабрило излезе на открития мостик. Вятърът беше достигнал скорост пет възела. Вулканичната пепел се смесваше с дъжда и от небето буквално се сипеше кал. Той погледна назад. Тежките въжета бяха прокарани през дупките за котвата на „Селандрия“ и всичко изглеждаше наред, само че вятърът беше отместил „Орегон“ и Хуан се обади на Ерик Стоун да коригира курса.
Щурмовата лодка изрева в развълнуваното море — потегляше да вземе последните хора от брега.
— Мислиш ли, че ще успеем? — попита Тори.
— Двигателите ни са достатъчно мощни, но ако корабът е заседнал дълбоко, ще се изправим пред класическата дилема между сила и неподвижно тяло.
— Наистина ли ще оставиш китайците?
Кабрило не отговори, но мълчанието му беше красноречиво. Въпреки онова, което беше казал, Тори видя решителността в очите му и разбра, че ще извади душата на любимия си кораб и ще изложи на риск живота на хората си, но ще спаси поне един китайски емигрант.
След няколко минути лодката на „тюлените“ се отдели от брега, натоварена с последните хора на Корпорацията. Хуан я изчака да мине покрай буксирните въжета и доближи предавателя до устата си.
— Добре, Ерик. Тръгвай.
„Орегон“ бавно потегли и въжетата се издигнаха над морето и се опънаха.
— Готово — отвърна кормчията. — Скоростта на дъното е нула. Опънати са докрай.
— Бавно увеличи тягата на тридесет процента и задръж.
Магнитохидродинамичните двигатели увеличиха мощността си с характерния си вой. „Орегон“ потъна по-дълбоко поради ъгъла на теглене и мощта на моторите и вълните започнаха да се разбиват по-яростно в носа.
— Мръдна! — извика Ерик. — С метър и нещо.
— Не, това са въжетата. — Докато учеше в колежа, Хуан беше прекарал едно лято на влекач и знаеше, че разтягането на буксирните въжета изглежда така, сякаш вече са потеглили. — След минута ще разбереш, че се плъзгаме назад. Тогава увеличи тягата на петдесет процента.
Кабрило се втренчи във вълните, разбиващи се в „Селандрия“, опитваше се да види дали корабът се движи, или те само се плискат в него. Имаше някакво движение, когато водата минеше под носа, но всеки път, щом предната секция се издигнеше, кърмата хлътваше все по-надълбоко.
— Петдесет процента — докладва Ерик. — Няма движение.
— Увеличи на осемдесет.
— По-добре недей — предупреди Макс Ханли. — Вече натовари достатъчно много бебчето ми.
Теоретично за мощността на магнитохидродинамичните двигатели нямаше граница, но системата имаше слабо място — високоскоростните помпи, които охлаждаха с течен хелий магнитите до свръхпроводими температури. Ниските температури объркваха витлата и след продължителното претоварване, за да стигнат до Камчатка, Макс се притесняваше, че може да се повредят.
— За двигателите се грижи най-добрият инженер в световния океан. Увеличи на осемдесет.
„Орегон“ заора още по-надълбоко и вълните обляха перилата. Водата на кърмата заприлича на врящ казан — помпите изхвърляха стотици тонове в минута.
— Нищо — каза Ерик. — Заседнал е. Не можем да го издърпаме.
Хуан не обърна внимание на песимизма му.
— Дай рязко дясно на борд.
Ерик се подчини и завъртя контролните уреди. „Орегон“ се дръпна като куче на каишка.
— Ляво на борд!
Корабът се завъртя и опъна буксирните въжета. Те затрептяха от напрежението. От „Селандрия“ се изтръгна изтерзан стон, стържене на метал, докато се преместваше.
— Хайде, бебчо. Хайде! — възкликна Кабрило. Тори беше затиснала устата си с ръка. — Става ли нещо?
Ерик върна „Орегон“ надясно и отговори:
— Не. Скоростта на дъното остава нула.
— Хуан — намеси се Макс, — охлаждащите помпи в трети и четвърти двигател започват да блокират. Трябва да ги изключим и да вземем колкото можем повече от тези нещастници на борда.
Кабрило изсумтя. Китайците бяха предупредени да не излизат на палубата, защото ако се скъсаше, буксирното въже щеше да излети с такава сила, че да пререже някого на две, но носът на „Селандрия“ представляваше море от пребледнели, уплашени хора: бяха се скупчили един до друг и трепереха под студения дъжд. По грубо преброяване емигрантите на океанския лайнер бяха над три хиляди. „Орегон“ можеше да качи само една трета от тях.
— Намали — каза Кабрило.
Макс моментално изпълни заповедта и бръмченето на двигателите намаля. Освободен от напрежението, „Орегон“ подскочи нагоре и се отърси от водата като куче.
Тори погледна Кабрило изпитателно и неодобрително: упрекваше го, че се е предал толкова лесно. Но той не беше приключил със заповедите.
— Отпуснете въжетата и размотайте още сто метра.
Дайте бавно напред и се пригответе да хвърлите двете котви.
— Хуан, наистина ли мислиш…
— Макс, лебедките на котвите ни се задвижват от мотори с по четиристотин конски сили — каза Кабрило. — Ще ги използваме до последното пони.
В оперативния център Макс натисна няколко клавиша на компютърната клавиатура и освободи двете макари, а Ерик Стоун включи двигателите, за да отдалечи кораба от брега. Когато стигнаха до маркировката за сто метра, Макс спусна котвите. Дъното беше само на двайсет и пет метра.
— Дай леко назад — заповяда Кабрило.
Тежките котви се повлякоха по скалистото дъно и издълбаха дълбоки бразди, после куките им от закалена стомана се закачиха в здрава основа. Компютърният контрол автоматично регулира напрежението върху веригите.
— Готови сме — докладва Макс. Тонът му изобщо не беше въодушевен.
— Опъни въжетата и увеличи тягата тридесет процента. — Хуан вдигна бинокъла до очите си, като нарочно отбягваше да погледне хората на „Селандрия“. Вълните продължиха да се разбиват в носа на кораба, кърмата му хлътна още по-дълбоко.
— Тридесет процента — докладва Ерик. — Няма движение по дъното.
4
Мексиканска палачинка с пълнеж от говеждо, пилешко или свинско месо. — Б.пр.