Досиетата „Орегон“

Чиниите в камбуза изпопадаха, листовете на бюрото на Кабрило се разхвърчаха във въздуха от силното ускорение. „Орегон“ обаче не беше достатъчно бърз, за да избегне идващия залп.

Шест от прословуто неточните ракети безобидно изсъскаха в морето. Седмата улучи един от бутафорните товарни кранове и го повали като отсечено дърво. Стоманената мачта се сгромоляса върху палубата и тежкият единадесет хиляди тона кораб се разтресе. Осмата се взриви в надстройката под мостика. Силно експлозивната самонасочваща се бойна глава беше предназначена да пробива дебелата броня на танк, затова когато експлодира в едносантиметровата стомана, голяма част от мощността й се запази. Две от фалшивите каюти, които Корпорацията използваше, когато на кораба се качваха инспектори, се взривиха, но пораженията бяха предимно повърхностни. Компютърът за контрол върху щетите автоматично активира пожарогасителната система и насочи аварийните екипи към местопроизшествието.

— Искам доклад след тридесет секунди — каза Макс по аварийния канал и погледна екрана на глобалната позиционираща система и уредите за скоростта. „Орегон“ се отдалечаваше на заден ход от склада с двадесет възела и увеличаваше скоростта. Още няколко секунди и щяха да са извън обхвата на гранатометите, но пък Шиер Сингх може би имаше по-усъвършенствани оръжия, например ракети „Стингър“. — Линкълн, какво е положението?

— Гонят ни — отвърна „тюленът“. Макс чу рева на мотора на „Зодиак“ и пукота от стрелба на автоматични оръжия. — Една моторница ни преследва. Другите три се приближават към вас.

— Дай ни минута да се измъкнем от обсега на ракетите и ще ви осигурим огън за прикритие. Гомес Адамс изстрелва втория ни безпилотен самолет и след няколко секунди би трябвало да видим ясно бойното поле.

— Прието.

Движеха се вече с почти четиридесет възела и Линкълн не можеше да се надява, че ще улучи нещо, докато сипеше куршуми по моторницата с щурмовата си карабина М–4А1. Откосите не позволяваха на преследвачите да стрелят по тях и поне досега ответният им огън беше далеч.

Той просто не можеше да повярва, че „Орегон“ е обстрелван и търпи поражения. А после разбра, че са ги очаквали. Но всъщност нямаше значение, че сикхът атакува Корпорацията. Най-важното в момента беше да намерят Кабрило и да избягат.

Пронизителният шум на триона беше спрял преди минута. Линкълн не знаеше дали това е добър, или лош знак, но докато „Орегон“ не извадеше от строя моторницата, която ги преследваше, не можеха да рискуват да се отправят към хангара. Или пък можеха?

Майк Троно беше на щурвала на „Зодиак“ и Линкълн му показа с жестове какво иска да направи. Троно кимна, рязко зави и се насочи към огромния хангар.

Маневрата позволи на моторницата да скъси разстоянието между тях и пазачите на борда откриха огън. Ако Троно не караше лодката на зигзаг, гуменият й корпус и четиримата души в нея щяха да бъдат нарязани на парчета.

Линкълн и хората му отвърнаха на огъня. Дори Троно стреля с пистолета си с едната си ръка, докато управляваше с другата. Единият пазач в моторницата се хвана за гърлото и падна върху перилата. Миг по-късно бурните води около носа го повлякоха и той потъна. Дори раната му да не беше смъртоносна, витлата щяха да насекат тялото му.

Моторницата се забави и това даде възможност на Троно да намали скоростта, докато минаваха зад склада. В същия миг трионът за кораби отново се включи, този път по-тихо, сякаш работеше на празни обороти.

Стиснал карабината до гърдите си, Линкълн се претърколи през меката част на „Зодиак“ и пльосна във водата по гръб. Майк зави и подкара успоредно на брега.

Линкълн се промуши под металния ръб на хангара и се вмъкна вътре.

Верижният трион бръмчеше и не се чуваше нищо друго.

— „Орегон“, тук Щурм Едно — обади се Линкълн по предавателя. — В хангара съм и смятам да търся шефа.

— Прието — мигновено отговори Макс. — Почти сме готови да се включим, изтеглянето ти е уредено. Успех.

Линкълн изключи предавателя и заплува покрай кораба, търсеше начин да стигне до палубата. А после чу стрелба близо до отрязания нос.

След секунди през перилата се претърколиха двама души. Бяха облечени в черно, единият в бойна униформа, а другият в неопренов костюм. Вторият със сигурност беше Кабрило. Линкълн не знаеше кой е първият, но не се изненада, като видя, че тялото има женски извивки. Само шефът би намерил жена на такова място.

Щом двамата се гмурнаха под водата, на перилата се появиха двама пазачи. Дулата на оръжията им се местеха наляво и надясно, докато търсеха скочилите през борда. Разстоянието беше голямо и Линкълн не беше сигурен дали ще улучи, затова продължи да плува безшумно, придържаше се близо до платформата, опасваща хангара на метър и нещо от ватерлинията на кораба. Видя, че Кабрило и жената, която му се стори смътно позната, на два пъти се показаха да си поемат въздух. Беше убеден, че са се насочили към откритата метална стълба. „Там Хуан трябва да е скрил ребридера“ — помисли си.

Пазачите стреляха във водата, но очевидно нямаха представа накъде е избягал Кабрило. Линкълн прецени, че е изминала цяла минута, откакто Хуан се бе показал за последен път на повърхността. Знаеше, че шефът е отличен водолаз и може да издържи под водата поне две минути и дори повече, но не и след като по него са стреляли и е паднал от десет метра височина. Сигурно беше стигнал до ребридера.

Точно когато стигна до това заключение, Макс каза, че се включват, и в същия миг се разнесоха гърмежи от четиридесетмилиметровото автоматично оръдие на борда на „Орегон“.

Без да се разсейват от стрелбата, пазачите съсредоточиха огъня в точка, намираща се на три метра от стълбата. Нещо беше привлякло вниманието им. С движение, което изискваше огромна сила, защото беше с бойни ботуши, а не с плавници, Линкълн се изтласка над водата, вдигна щурмовата карабина М–4А1 и преди гравитацията отново да го повлече надолу, изстреля два откоса по три куршума. Калашникът на единия пазач изхвърча от ръцете му, а главата на другия се взриви в червеникава мъгла.

Линкълн се скри под повърхността и зачака още някой стрелец да обсипе водата с куршуми. Неочаквано около глезена му се увиха пръсти. Той устоя на импулсивното си желание да ги изрита, погледна и видя, че е Кабрило.

Хуан притисна шнорхела до устните му. Линкълн благодарно пое няколко глътки въздух и му го върна. После шефът го даде на жената и Линкълн усети как гърдите й се издуват до рамото му. Заплуваха непохватно, редуваха се да дишат от шнорхела.

Стигнаха до задните врати на хангара и подадоха глави на повърхността. Челото на Кабрило беше охлузено, десният му крак пулсираше.

— Появи се в идеалния момент — каза Хуан. — Мисля, че плавникът ми се показа и издаде къде сме.

— Има ли още някой тук, шефе?

— Шиер Сингх избяга веднага щом извадих пистолета си и ако си очистил последните двама на „Тоя Мару“, това са всичките, които видях.

— Значи да не чакаме подкрепления? — попита Тори.

— Съгласен съм с госпожицата. — Линкълн включи радиопредавателя си. — „Орегон“ тук Щурм Едно. Намерих шефа и морската сирена, която извадихме от „Авалон“. Готови сме за изтегляне.

— Ще трябва да почакате. Остана още една моторница. В момента я следим с небесното око, но са ни нужни няколко минути да я унищожим.

Хуан взе слушалката от Линкълн.

— Не, „Орегон“. Шиер Сингх може да избяга. Трябва да го хванем.

— Добре. Насочвам „Орегон“ към вас.

След секунди „Зодиакът“ изрева към мястото, където се беше гмурнал Линкълн, и намали оборотите. Кабрило заряза ребридера и последва Тори и Линкълн под вратата. „Тюлените“ им помогнаха да се качат в лодката и Майк Троно даде газ.

Мъжете на брега незабавно започнаха да стрелят по тях. Оръжията им проблясваха в мрака като разгневени светулки. Троно зави и подкара към открития залив, където „Орегон“ се опитваше да намери последната моторница. Останалите три горяха и скоро щяха да потънат на дъното на пристанището. Четвъртата сигурно се криеше сред десетките ръждясали кораби, които чакаха реда си да влязат в хангара и после да ги изтеглят на брега, за да бъдат доразрязани.