Досиетата „Орегон“

Хуан се гмурна и само след метър напипа долния край на вратите. Промуши се под тях и излезе в хангара. Извади шнорхела от устата си и вдигна водолазната маска на челото си. Парливият мирис на обгорен метал опари носа му, когато си пое дъх.

За миг му се стори, че складът е абсолютно тъмен, по-черен от безлунната нощ, но разбра, че е изплувал под тясна платформа. Щом излезе от сянката й, видя голи крушки, окачени на високия таван. Осветяваха неясните очертания на кораб. Кабрило заплува покрай него. За разлика от корабите в залива, този не беше покрит с ръжда. Корпусът беше гладък, нямаше полепнали водорасли и наскоро беше боядисан в черно или тъмносиньо.

Това не беше развалина, завършила полезния си живот, а нов кораб — на не повече от няколко години. Пулсът на Хуан се учести.

Стигна до метални стълби, издигащи се от водата до платформата, която опасваше хангара под тавана. Свали водолазната си екипировка и я завърза така, че да остане под водата, после извади автоматичния си пистолет със заглушител, за да се увери, че не се е повредил. Стисна го и бавно тръгна по стъпалата. Нямаше представа дали Сингх е поставил пазачи, но знаеше, че и най-слабият звук ще отекне в металната постройка, затова внимаваше да се движи безшумно.

Между стълбата и главната палуба на кораба имаше метално скеле. Кабрило спря в сенките и се ослуша за тих разговор на отегчени пазачи или неволна кашлица. Не чу нищо, освен тихото плискане на вода в корпуса на кораба.

Качи се по скелето и прокара пръсти по металната палуба, която също като корпуса беше гладка и явно наскоро боядисана. Корабът, изглежда, беше малък танкер, от онези, които обикновено пренасяха рафинирани продукти като керосин или бензин, а не необработен нефт. Първите двайсетина метра от танкера вече бяха отрязани и изнесени. Моряшката му душа се възмути, като видя как са се отнесли с такъв нов и красив плавателен съд.

Без да обръща внимание на леките суеверни тръпки, които го побиха, Кабрило тръгна към надстройката. Четириетажната секция с жилищните помещения се извисяваше на кърмата. Работниците бяха махнали крилата на мостика и бяха отрязали комините, за да може корабът да се побере в хангара. Кабрило намери отворен люк, вмъкна се вътре и след като се увери, че е далеч от илюминаторите, запали фенерчето. Подът беше застлан с чист линолеум, а стените бяха облицовани с дърво. Хуан докосна стената, но вместо да намери табелка с името и регистрационния номер на танкера и друга информация, откри четири дупки. Някой си беше направил труда да заличи самоличността на кораба.

Видя стълби и се качи по тях на мостика. Електрониката беше извадена. Радиопредавателите, навигационните уреди и компютърът за климатичните условия бяха изчезнали. Хората, които го бяха направили, бяха действали спокойно. Нямаше откъснати жици или други следи, че са бързали.

Освен това бяха махнали всичко, на което би могло да е написано името на танкера. Хуан претърси останалата част на надстройката. Камбузът представляваше празно пространство от неръждаема стомана. Хладилниците, печките, тенджерите, тиганите и домакинските прибори бяха изнесени. Бяха взели и номерата на местата за сядане, на които обикновено бяха изобразени корпоративната емблема на собственика и името на кораба. В каютите нямаше мебели, но някак бяха запазили атмосферата, че доскоро са били обитавани. Една миришеше на пури, а в банята на друга се носеше ухание на одеколон за бръснене.

Кабрило слезе в машинното отделение.

Двата големи двигателя, всеки колкото автобус, заемаха цялото пространство. Бяха свързани с километри кабели и тръби. Хуан ги огледа и изруга, като видя, че някой е махнал идентификационните плочки, а серийните номера са изтрити с флекс. Металът на тези места беше лъскав, сребрист и гладък.

Кабрило прибра пистолета в кобура и започна да претърсва по-щателно. Работата беше трудна, защото тънкият лъч на фенерчето му осветяваше само малка част от огромното машинно отделение, но той упорито продължи. Легна на пода, за да се провре под кондензатора за сладка вода, но откри, че някой го е изпреварил и е отлепил лепенката на производителя. Обходи с лъча на фенерчето всеки ъгъл и процеп, но не намери нищо.

„Хората на Сингх знаят какво правят“ — помисли си. А после забеляза гъста локва разлято масло, засъхнало под десния двигател. Беше почти невъзможно да стигне до нея, но щом той не беше в състояние да огледа какво има там, може би същото бяха направили и хората, заличили самоличността на кораба.

Вмъкна се под студения двигател. Беше тясно. Одра си ръката в невидима тръба и осмука кръвта от кокалчетата си. Заостъргва с нокти лепкавата мръсотия и напипа релефните очертания на метална плочка. Бяха я пропуснали!

След минута вече можеше да прочете надписа. Двигателят бе произведен от „Мицубиши Хеви Индъстрис“ и имаше петнадесетцифрен идентификационен номер. Хуан го запомни, измъкна се навън, включи компютъра си и започна да търси номера.

Неговият клиент и приятел Хироши Кацуи им беше предоставил много информация за изчезналите в Японско море кораби, досиета на членовете на екипажите, снимки и серийните номера на десетки от главните съставни части. Ако пиратите не бяха изнесли печките от камбуза, Кабрило щеше да провери в базата си данни и да сравни номерата без проблем.

Сега въведе петнадесетте цифри, избра иконата за двигатели и натисна бутона за търсене.

И щом името на кораба се появи, зяпна от изумление и възкликна:

— Измамили са ни!

— Изказването на годината, капитане — прошепна в ухото му познат глас и в същия миг до тила му се опря дулото на пистолет.

В следващата секунда коридорът пред машинното отделение се изпълни с гласове и танцуващи светлини на фенерчета.

19

Твърде много години бяха изминали, откакто Еди Зенг седеше в часа по литература през първата си година в Нюйоркския университет, за да си спомня колко кръга на ада е описал Данте в „Божествена комедия“. Беше сигурен обаче, че е открил един повече от средновековния италиански поет.

Щом самолетът им се приземи след шестчасовия полет, ги вкараха в товарен контейнер без вентилация, а после ги откараха с камион до някакво пристанище и ги натовариха на кораб. След десетина часа, като отчете все по-ниската температура и шестчасовия полет с поне петстотин възела, Еди определи позицията им в дъга, включваща северната част на Монголия, южната на Сибир и руското крайбрежие. И тъй като тук нямаше езера, достатъчно големи да наложат десетчасово пътуване с кораб, реши, че се намира на полуостров Камчатка или някъде на брега на Охотско море.

Контейнерът беше разтоварен и спуснат на земята толкова силно, че хората вътре изпопадаха. След минути вратите се отвориха и Еди видя ада.

В далечината се извисяваха тъмни планини. Върховете им бяха покрити с нещо като сажди и изглеждаха размазани. Зенг примига, за да фокусира погледа си. Брегът беше покрит с огладени от водата камъни. Океанът беше спокоен и тъмносив, застинал неподвижно като пред буря.

Но не това вцепеняваше съзнанието, а окаяното положение на хората, които работеха на склона, издигащ се над морето. Сцената наподобяваше холокоста. Склонът беше покрит със съсухрени мършави тела, толкова изцапани с мръсотия, че беше невъзможно да се каже дали са облечени. Пространството сякаш се гърчеше като подпухнал труп, поглъщан от личинки. Изтощението беше направило работниците безполови и нечовешки.

А на склона работеха поне две хиляди души.

Едни се катереха нагоре, натоварени с празни кофи, а други залитаха надолу, прегърбени под товара си. На един равен участък на разстояние три четвърти до върха хора с лопати пълнеха кофите с кал. Движеха се като автомати, сякаш телата им вече не можеха да извършват друго. По-нагоре по склона други обслужваха водни оръдия, пълнени от маркучи, виещи се по земята до място, където разтопената вода от глетчер в далечните планини беше отклонена в кално езеро. Гравитацията принуждаваше водата да тече по маркучите. Работниците местеха струите и промиваха пластовете почва.