Страница 46 из 74
Без да обръщат внимание на писъците на минувачите, Хали Казим и хората му изскочиха от пикапа. Всички носеха стоманени въжета с инфрачервени лампи на двата края. Противогазите филтрираха циментовия прах, но въпреки това усещаха вкуса му, когато си поемаха дъх. Инфрачервените очила им позволяваха да виждат спускащата се кука, но що се отнасяше до останалото, сякаш бягаха през бушуващ пожар.
Шофьорът на бронирания микробус сигурно беше обучен как да си пробие път и да избяга от местопроизшествие и вероятно вече се опитваше да го направи, когато Кабрило взриви експлозивите.
Хали стигна до предната част на микробуса, провря въжето около моста и се покатери на покрива с двата свободни края. Вдигна глава. Инфрачервената лампа на куката се рееше в сивия облак като звездица в облачна нощ. Хората му бяха прокарали другите въжета около двете задни оси и му подадоха краищата. Щом си свършиха работата, смъкнаха екипировката си и изчезнаха в уплашената тълпа. Уплашените минувачи бяха покрити с циментов прах и приличаха на призраци в мъгливо тресавище.
Хуан премести куката точно над съзвездието от инфрачервени светлини на бронирания микробус и видя, че леко се придвижиха, когато Хали стъпи на покрива.
— Идеално. — Гласът на Хали беше заглушен от противогаза. — Точно над мен си. Спусни куката още три метра.
— Прието, спускам три метра. — Кабрило спусна куката; внимателно наблюдаваше как двете точки инфрачервена светлина се сляха. Без лампите откриването на микробуса в гъстата вихрушка от прах щеше да е невъзможно.
— Стой. — Хали закачи въжета за тежката кука. — Давай сега, микробусът е твой. Дай ми секунда да изчезна и го дръпни.
Американецът от ливански произход скочи на земята и потокът бягащи хора тъкмо щеше да го отнесе, когато от облака прах внезапно се появи ченге. На Казим му се стори, че се гледат цяла вечност. Полицаят отвори широко очи, когато най-после осъзна, че Хали държи противогаз. Казим обаче позволи реакцията му да се ограничи само с това. Липсваше му обучението в бойни изкуства на Еди Зенг, така че се наложи да се задоволи само с бърз ритник в слабините на ченгето и после да хукне.
Успя да измине само няколко метра, когато забеляза, че от втората кола слиза друго ченге. Полицаят беше зашеметен от катастрофата и експлозията, но бе запазил присъствие на духа и стискаше фенерче и автоматичен пистолет. Докато се измъкваше от колата, видя, че Хали бяга в бурята от циментов прах, разпозна арабските му черти и светкавично направи заключение. Опита се да вдигне оръжието си над вратата, въпреки че ъгълът беше неудобен. Хали се хвърли към вратата, блъсна я, счупи глезена на ченгето и го прикова за миг. Посегна към пистолета, но видя, че полицаят го стиска здраво, и заби лакът в лицето му. После изби оръжието и отново хукна. Изпадналият в безсъзнание полицай остана да лежи на улицата.
Хуан Кабрило дръпна лоста. Въжетата се опънаха за миг, после тежкият седем тона брониран микробус се отлепи от земята. Когато го вдигна на десет метра, Хуан натисна лоста и завъртя стрелата обратно на часовниковата стрелка; наблюдаваше как яркият блясък на инфрачервената лампа се обръща в сумрака. Намали скоростта, когато микробусът увисна над камиона, в който чакаше Франклин Линкълн.
Докато се подготвяха в склада, Линкълн и Хали бяха разрязали покрива на ремаркето по дължина с оксижени и бяха монтирали двете парчета на панти така, че да могат да се отварят нагоре. В ъглите бяха поставили инфрачервени лампи. Прахолякът вече започваше да се сляга и гледката през стъклата на кабината се проясняваше, но в долната част на камиона циментът все още се стелеше на талази. Хуан обаче ясно виждаше правоъгълника от светлини през очилата си и внимателно спусна бронирания микробус.
Линкълн чакаше на покрива на кабината на камиона и веднага щом гумите на микробуса опряха на пода на ремаркето, скочи да откачи куката. След това се обади на Кабрило да изчезва, седна зад волана, включи на първа скорост и натисна копчето на дистанционното управление, за да затвори покрива.
Пазачите вече бяха изолирани и дори да се обадеха за помощ, не можеха да кажат нищо, защото не бяха видели нищо в бурята от прах. Полицията пък щеше да е заета поне няколко часа, докато не се разбере, че това не е терористична атака.
Хуан бързо слезе по стълбата на кулокрана. От експлозията до отвличането на бронирания микробус беше изминала една минута и четиридесет и седем секунди — деветнадесет по-малко от очакваното, но пък все пак Кабрило работеше с най-добрите хора в професията. Хуан се прехвърли през телената ограда и скочи на тротоара.
Улицата беше притихнала, нямаше хора. Белезникав прах покриваше всичко като вулканична пепел. Кабрило излезе от най-гъстата вихрушка от цимент и смъкна очилата. Вече чуваше сирените на полицейски коли. Приближаваха се. Светлините им прорязваха прашния облак като лъчи на морски фар.
— Какво стана? — попита някакъв англичанин, застанал пред едно кафене. Дрехите му бяха чисти, за разлика от прашните дрехи на Кабрило.
— Инцидент в строежа — отвърна Хуан и се закашля.
— Господи! Има ли пострадали?
Кабрило погледна слягащия се облак и каза:
— Нито един.
Знаеше, че този път казва истината.
Рудолф Исфординг донякъде знаеше как руснаците ще организират спасяването му, така че не се стъписа като пазача в микробуса, когато чуха изсвирването на спирачки и трясъка на метал от сблъсъка на улицата. Микробусът изведнъж спря, но когато миг по-късно сградата до съдебната палата, изглежда, се срути, Исфординг наистина се уплаши.
Не виждаха нищо през прозорчетата и не разбираха какво става. Микробусът изведнъж се заклати. Двамата усетиха слабата центробежна сила, сякаш минаваха по лек завой. И после движението спря. Бусът се залюля като махало и се разтресе, после се чу слаб механичен вой, последван от силен трясък над главите им.
След секунди отново усетиха, че се движат. Този път обаче Исфординг беше сигурен, че пътуват. Навън не се виждаше нищо, освен мрак. Пазачът опита да се обади по мобилния си телефон, но нямаше сигнал: можеше да общува само с двамата мъже в кабината, като удря по преградата, която ги разделяше.
Пътуваха около половин час. Вероятно излизаха от града. Камионът увеличи скоростта, когато излезе на магистралата, а после намали и няколко пъти зави. След това спряха. Исфординг реши, че са пристигнали там, където го водеха руснаците Юрий Зайцев и Людмила, която се беше представила за Кара.
Двамата с пазача мълчаливо чакаха. Минутите се влачеха мъчително бавно.
Онова, което адвокатът не можеше да види, беше, че Линкълн и останалите чакат Хуан. Щом Кабрило спря мерцедеса между камиона и фолксвагена на Джулия, Хали затвори вратите. Небето беше облачно въпреки светлината, проникваща през матовите прозорчета, грамадният склад тънеше в сенки. Хали светна няколкото лампи на тавана, но мракът не се разсея.
Мерцедесът беше покрит с прах, Кабрило също беше целият мръсен. Избърса лицето си с мократа кърпа, която му подаде Джулия, и изпи почти литър вода.
— Дотук добре — каза на хората си. — Изглежда, никой не е имал проблеми, така че да отворим консервата и да приключваме. Линкълн, не видях на коя страна гледа микробусът, когато го спуснах на камиона.
— Към задните врати.
— Е, това малко ще улесни нещата.
Кабрило взе две гранати и автомат „Хеклер и Кох“ и го преметна през рамо. Гранатите бяха фалшиви, предназначени за учение, но на външен вид не се различаваха от истинските. Раздаде черни маски на всички и нахлузи една на главата си така, че да се виждат само очите и устата му. Останалите също се въоръжиха с пистолети и автомати.
След като всички бяха готови и застанаха пред задната част на ремаркето, Кабрило преброи до пет и рязко отвори вратите. Хората му нахлуха вътре, скочиха върху предния капак на микробуса, размахаха оръжията си и закрещяха неразбираемо. Швейцарският шофьор и пазачът бяха извадили служебните си оръжия, но през бронираното стъкло не можеха да направят нищо. Шофьорът понечи да запали мотора и да се опита да изкара микробуса от ремаркето, но Хуан се втренчи злобно в него през предното стъкло и му показа гранатите.