Досиетата „Орегон“

В задушния горещ камион бяха наблъскани стотина души. От два дни не им бяха давали храна и вода и единствената причина все още да се държат на крака беше, че няма къде да паднат. Вонята на пот и нечисти тела беше главозамайваща, лепкав пласт, който покриваше устата на Еди и изгаряше белите му дробове.

Така беше, откакто Ян Луо го предаде във Фузоу. Следващата брънка в нелегалния канал бяха членовете на триадата, китайския вариант на мафията. Направиха му снимка за фалшиви документи за пътуването и го заключиха в килия под една фабрика за цимент заедно с още шестдесет души. Нямаше баня и тоалетна. Стояха там два дни и всяка нощ пазачите слизаха да изберат по две по-привлекателни жени. След няколко часа ги връщаха окървавени и унизени.

Сутринта на третия ден пристигна група южноазиатци. Говореха със змийските глави на китайски със силен акцент и Еди не можа да разбере откъде са. Можеше да са индонезийци, малайци или дори филипинци. Той обаче беше сигурен, че присъствието им е отклонение от нормалните канали за изкарване на емигранти от Китай, и подозираше, че са свързани с пиратския пръстен.

Изведоха емигрантите от килията на групи по десет и ги наредиха пред азиатците, които ги накараха да се съблекат и ги подложиха на унизителен внимателен оглед. Еди имаше чувството, че е роб на търг. Провериха дали зъбите му са здрави, прегледаха и гениталиите му за венерическо заболяване. Всички трябваше да докажат, че могат да вдигнат два каменни блока, закачени на бамбуков прът. Азиатците избраха трима мъже от групата на Еди, включително него — най-едрите и силните. Останалите бяха върнати в килията.

От шестдесетте души в килията десет бяха натоварени на камиона. Всъщност буквално ги натъпкаха при другите вътре с големи дъски. Хората бяха толкова натясно, че едва си поемаха дъх.

Преди да затворят вратите, азиатците насочиха към тълпата маркуч. В трескавия си стремеж да утолят жаждата си неколцина се нараниха. Еди успя да изпие една глътка и тъй като се намираше близо до стената на камиона, близна още вода от горещия метал, но после вратата се тресна и емигрантите останаха в непрогледен мрак.

Най-трудното и потискащото беше тишината, докато пътуваха. Никой не извика, нито се оплака или поиска да бъде освободен. Всички бяха готови да се примирят с лишенията, стига това да означаваше, че ще се измъкнат от Китай. За тях шансът да са свободни заслужаваше всякакви жертви.

Еди имаше чувството, че пътуват от дни, но едва ли бяха повече от двадесет часа. Ако се съдеше по непрестанното клатене и друсане, се движеха по черни пътища. Като капак на отчаяното им положение на мнозина им стана лошо и към вече задушаващата воня се прибави и парливата миризма на повърнато.

След относително равен участък на пътя камионът спря. На Еди му се стори, че чува звук на реактивен самолет, но шумът беше приглушен и неясен. Може пък да беше гръмотевица. Стояха наблъскани и изпотени вътре още най-малко час. Накрая някой отключи задната врата.

Заслепи ги ярка бяла светлина. Очите на Еди се напълниха със сълзи, но болката си заслужаваше първия дъх свеж въздух от цял ден. Намираха се в огромен модерен склад, който съвсем не приличаше на занемарена пристанищна постройка, каквато си мислеше, че ще използват змийските глави. Ако не беше толкова измъчен, Еди щеше да забележи, че сводестият метален таван на сградата няма подпорни колони — улика за реалното му местонахождение.

Позволиха им да скочат от камиона. Мнозина бяха толкова изнемощели, че паднаха на гладкия бетон и трябваше да пълзят, за да направят място на останалите. Еди изпита гордост, че може да се държи на крака. Отдалечи се от камиона и се опита да седне, за да протегне схванатите си колене.

В склада имаше четирима пазачи. Еди беше сигурен, че са индонезийци. Бяха с евтини памучни панталони и тениски и найлонови сандали. Носеха китайски версии на калашници. Еди по навик запомни лицата им.

Долови някаква миризма — не острата соленост на море, а познат химичен мирис. Небрежно, за да не привлече вниманието на пазачите, се върна при камиона и видя високи почти до тавана врати в отсрещната страна. Погледът му обаче се прикова в очертанията на пътнически самолет. Гледката смрази кръвта му. На опашката бяха монтирани четири двигателя. Стар руски „Илюшин“ — Ил–62.

Змийските глави нямаше да изведат групата от Китай с товарен кораб, а със самолет. Еди осъзна, че е в голяма беда. Тези хора изобщо не бяха свързани с пиратите, а се занимаваха само с нелегален трафик на хора. Пътуването му до Китай го беше вкарало в задънена улица и сега нямаше как да се свърже с „Орегон“. Вратите на самолета бяха отворени и пазачите вече строяваха бегълците на опашка, за да се качат. Хангарът беше затворен и нямаше начин за бягство.

Двигателят на камиона, който ги беше докарал, беше изключен, но ключовете може би все още бяха на стартера. Последните емигранти вече тътреха крака към самолета. Еди се нареди в края на опашката. Кабината на камиона се намираше само на десет метра вдясно. Можеше да преодолее разстоянието за секунди, да се хвърли на седалката зад волана и да се опита да разбие вратите на хангара.

Подготви се, вдигна треперещия си крак и се накани да хукне, но изведнъж видя, че шофьорът е в кабината. За част от секундата реши все пак да опита, въпреки че щеше да загуби време, докато го обезвреди. Единият пазач обаче видя, че е спрял, и изкрещя нещо, което ясно се разбираше на всички езици. Еди пое дъх, позволи на тялото си да се отпусне и примирено се повлече към самолета.

Погледна за последен път камиона, когато дойде неговият ред да се качи по стълбата. Нямаше представа какво го очаква в края на полета, но видя страх в очите на другите, докато търсеше свободно място в пътническия салон. И те бяха осъзнали, че са сбъркали в сметките.

След петнадесет минути самолетът беше изтеглен от хангара, после моторите му се включиха и той се отправи към пистата. Ако се съдеше по размерите на летищния комплекс и времето, докато самолетът рулираше, се намираха близо до Шанхай. Теорията на Еди се потвърди, когато самолетът излетя и мина над града, преди да се отправи на север.

— За колко време мислиш, че ще стигнем до Америка? — прошепна съседът му, едър млад селянин, който нямаше представа в какво се е забъркал.

Младежът мислеше, че отиват в Съединените щати, страната на благополучието и неограничените възможности, наречена Златната планина. Еди не знаеше за къде са се насочили, но беше сигурен, че не е за Щатите. „Илюшин“ нямаше пробег да стигне дотам. Освен това Еди изпита потискащото чувство, че на нелегалните емигранти, които бяха намерили удавени в Японско море, им е провървяло.

— Ще разберем, когато пристигнем, приятелю — отвърна той и затвори очи пред мисълта за неизбежното.

Кабрило и екипът му прекараха уикенда в подготовка за отвличането, работеха на строежа под прикритието на мрака. Преместването на тонове цимент беше изтощителен труд и им отне цялата нощ в петък и част от вечерта в събота. Рискът отговорникът да провери обекта през почивните дни беше минимален, тъй като торбите с цимент бяха нещо обикновено за работната зона. Оставиха залагането и свързването на експлозивите за събота през нощта. Бяха експерти по разрушенията, така че свършиха бързо и в полунощ бяха готови да се върнат в склада, който Хуан беше наел в едно градче на двадесетина мили северно от Цюрих.

Кабрило изпрати останалите с колите, които щяха да използват в операцията, а двамата с Линкълн изостанаха с камиона с ремаркето за последна проверка. В късния час по улиците нямаше минувачи, които да се запитат защо шофьорът на камиона заключва партньора си в ремаркето. Линкълн затвори вратите и Хуан се свря в единия ъгъл на модифицираното ремарке, за да не се подмята насам-натам. Беше капнал от умора и ставите му пукаха, докато се отпускаше на пода. Миг по-късно двигателят на големия МАН забръмча и камионът потегли. Кабрило имаше фенерче, но отекващият метален контейнер си беше клаустрофобичен. Моторът и системата макари, прикрепени за тавана, изглеждаха идеално — Линкълн лесно можеше да ги контролира от кабината.