Страница 23 из 74
— А каква е етническата им принадлежност? Това може да ни помогне да стесним кръга на издирването.
— Съжалявам. Петнадесетимата пирати в камерата за дълбоко замразяване са същински представители в Обединените нации. Този прилича на тайландец или виетнамец. Другите са или китайци, или корейци. Има и двама индоевропейци, а останалите са индонезийци, филипинци и смесица от различни раси.
— Страхотно — язвително отбеляза Хуан. — Значи сме попаднали на шайка политически правилно ориентирани пирати, които вярват в етническото разнообразие. Нещо друго?
— Това е всичко засега. Трябват ми още няколко дни, за да приключа с всичко.
— Как е пациентката ти?
— Спи. Или поне се преструва, че спи, за да не говори с мен. Имам чувството, че иска да се махне от кораба колкото е възможно по-скоро.
— Защо ли не съм изненадан? Благодаря, Хъксли.
Кабрило се върна в каютата си и поръча пържола и пай с агнешки бъбреци за обяд. На вратата почука Марк Мърфи.
— Какво научи, Мърфи?
— Мисля, че го открих.
— Седни. Товарен кораб ли е, или контейнеровоз?
— Нито едното от двете — отвърна Марк и му подаде тънка папка. Вътре имаше снимка и половин страница описание.
Хуан погледна фотографията и озадачено се втренчи в Мърфи.
— Сигурен ли си?
— Пътува от Тайван за Орату, Япония, където е бил използван за ремонт на панамски танкер, повредил се по време на буря.
Кабрило отново погледна снимката. Плавателният съд беше дълъг двеста и четирийсет и широк седемдесет метра. И точно както го беше описала Тори, представляваше абсолютен паралелепипед. Носът и кърмата му не бяха скосени и от палубата не стърчеше нищо. Хуан прочете информацията, която беше успял да намери Марк. Странният плавателен съд беше четвъртият най-голям плаващ сух док на света. Беше произведен в Русия, за да обслужва огромни подводници от клас „Оскар II“ като злочестата „Курск“, преди година беше продаден на германска фирма за изваждане на потънали кораби, а след това препродаден на индонезийска корабоплавателна компания, която го използваше за аварийни ремонтни работи.
Пулсът на Кабрило се учести.
Използването на плаващ сух док за отвличане на цял кораб в морето беше вдъхновяваща идея, но и стъписваща по мащаб и сложност. Опасенията му за водач, обединител на пиратите в Тихия океан в организирана група, можеше да са само върхът на айсберга. Със сух док с подобни размери те можеха да отмъкнат всеки кораб, който пожелаят.
Представи си как го правят. Първо екип пирати се качва на набелязаната мишена, за да сломи съпротивата на екипажа. След това пиратите закарват пленения кораб до мястото за среща със сухия док. Под прикритието на нощта и само когато атмосферните условия са благоприятни — работата си беше рискована, — сухият док изхвърляше баласта така, че дъното на отворения му трюм да е по-ниско от кила на откраднатия кораб. После големите подемници на кърмата на сухия док изтеглят вътре пленения кораб. Вратите на носа се затварят, баластът се изхвърля и теглейки сухия док на буксир, пиратите продължават по пътя си. Освен ако някой не прелети точно над тях, никой няма да заподозре, че в сухия док се намира плячката на най-авангардния пиратски канал в историята.
— Хитро, нали, шефе?
— Да.
— Идват и просто поглъщат жертвите си. — Марк жестикулираше оживено. — И ги издърпват до тайната си база. Имат предостатъчно време да ги разтоварят и после да ги разглобят. Вместо да ровят като хиени, тези типове връхлитат върху плячката си като лъвове.
— Защо да разглобяват корабите? — Кабрило размишляваше на глас. — Защо не променят външния им вид, не напишат ново име на кърмата и не ги продадат или не плават с тях?
— Не помислих за това, но има логика.
— Какво знаем за компанията собственик на сухия док? Чакай, как се нарича?
— Сухият док ли? — попита Мърфи и Кабрило кимна. — „Маус“, мишка.
— Остроумно. Коя е компанията?
— „Европейски и ориенталски линии“ — ЕОЛ. Съществува от стотина години. По-рано е била държавна, но през последното десетилетие повечето акции са купени от неизвестни лица.
— Фасадни компании?
— Толкова кухи, че дори имената им звучат фалшиво. „Търговски консултанти“, „Търговия Аякс“, „Равностойни международни партньори“, „Финансови проби“, всичките с ограничена…
— Отговорност — довърши изречението му Хуан и в същия миг му хрумна нещо. — Почакай. „Проба“ е термин, който се употребява от миньорите. Джулия каза, че пиратите умирали от отравяне с живак, и смятаме, че базата им може би се намира близо до изоставена живачна мина. Дали „Финансови проби“ не притежава мини в района?
— Още не съм започнал да ровя във фасадните компании. Реших, че веднага ще искаш да научиш за сухия док.
— Да, но има да търсиш още много. Искам да знам кой е собственикът на „Маус“ — не корпоративната черупка, а реалният човек, който го притежава.
— Какво ще правиш със сухия док? Ако онова, което каза англичанката, е вярно, в трюма му може би има откраднат кораб и някои членове на екипажа са взети за заложници.
— И най-мощните влекачи на света не могат да теглят плавателен съд с размерите на „Маус“ с повече от шест-седем възела. Колко време мислиш, че ще продължи преднината им, ако ние се движим с петдесет?
Мърфи се ухили като ученик, на когото са дали ключовете на ферари, и стана да излезе.
Хуан бързо взе решение. Знаеше, че в определен момент ще трябва да раздели силите. „Орегон“ беше идеална платформа за шпионски операции, но му беше необходима гъвкавостта на хора на сушата с достъп до пътуване със самолет. Нямаше представа къде ще го отведе този случай. По всяка вероятност в Индонезия, ако „Европейски и ориенталски линии“ имаха офис там, така че моментът беше подходящ да подготви екип.
— Направи ми услуга и намери Еди Зенг. Кажи му да си приготви някои неща. Ще действаме в международен мащаб, затова да не носи нищо, което не може да мине през властите на летищата. Нека избере двама души. Качваме се на хеликоптера на Виктория Болинджър и отлитаме на лов за хиени и лъвове.
— Къде?
Кабрило посочи доклада на Марк.
— Ще разберем отговора, докато кацнем в Япония.
9
Антон Савич предпочиташе да се срещне с Шиер Сингх в офиса му в центъра на Джакарта, но твърдоглавият сикх настоя да се видят на мястото на най-новия му бизнес, срещу пролива Сунда на Суматра. Савич се страхуваше от летене, след като години наред беше кръстосвал Съветския съюз със самолети на „Аерофлот“, и би се качил на ферибот, въпреки големия брой морски катастрофи в Индонезия, но му се размина, понеже Сингх му предложи да използва хеликоптера на компанията.
Сега гледаше през пожълтелия плексиглас плажната ивица, която сякаш пазеше джунглата от морето. Пейзажът беше праисторически. Селата, над които летяха, имаха такъв вид, като че ли не се бяха променили от поколения. Дървените риболовни лодки, скупчени в уединени заливи, по всяка вероятност бяха направени от дядовците на хората, които сега плаваха с тях. Сушата вляво беше закрита от непроходим балдахин от зеленина. Растителността трябваше да бъде изсечена и изгорена, за да възникне земеделие или индустриален добив на дървен материал. Морето вдясно беше ясносиньо и чисто. Шхуна с две мачти, може би крайбрежен товарен кораб, пореше малките вълни. Пасатите издуваха платната й. Шхуната сякаш беше изплавала от деветнадесети век.
Как беше възможно народ, който познава такъв рай като архипелага, да построи град като Джакарта — град с осемнадесет милиона души население, задръстено улично движение, престъпност, беднотия, болести и смог, гъст и отровен като атака с иприт през Първата световна война? В бързината си да се модернизират индонезийците бяха възприели най-лошото, което можеше да предложи Западът, и се бяха отказали от най-доброто в културата си. Бяха създали разнородна смесица от комерсиалност, корупция и наченки на бързо избуяващ религиозен фанатизъм, застрашително клатеща се на ръба на краха. Савич имаше връзки и беше научил, че Съединените щати тайно са изпратили над хиляда войници, за да обучават местните сили да се бият във войната на двадесет и първия век.