Досиетата „Орегон“

— Тогава решението е лесно — каза един французин след краткото мълчание, последвало мрачната преценка на Брус. — Трябва да убедим централните банки да не искат резервите си. Вероятно ще можем да им обещаем по-голяма лихва, за да си осигурим съдействието им.

— Това би решило въпроса само временно — отбеляза друг нюйоркчанин. — Не можем вечно да бягаме от задълженията си.

— Ако обаче имаме време да напълним трезорите на централните банки, ще можем да поддържаме цените стабилни и ще избегнем онова, което се случи, когато моята страна обяви продажбата.

— А какво ще правим, когато „Уолстрийт Джърнъл“ публикува тази история? — възрази нюйоркчанинът. — Хората ще поискат да видят златото, което правителствата са им обещали, че пазят. Обикновеният човек мисли, че трезорите във Форт Нокс преливат от злато, и няма да остане доволен, като чуе, че там няма нищо, освен купчини хартийки без никакво покритие. Ще изпадне в паника, защото правителството му е излъгало за сигурността на долара.

— Именно това казах. Изправени сме пред криза с безпрецедентни измерения — намеси се Фолкман. — Премахнахме основите на капиталистическата система и щом обществеността научи това, всичко ще рухне като къщичка от карти.

Швейцарският банкер млъкна, огледа присъстващите и видя, че е приковал вниманието им. Намусеното изражение на някои показваше, че се досещат какво се готви да им каже, въпреки че не знаеха подробностите. Той отпи глътка вода от чашата пред себе си и продължи.

— През последните шест години Германия предприе поредица от неуспешни икономически политики. Резултатът превърна страната от индустриалния двигател на Европа в нещо подобно на държава, препитаваща се със социална помощ. Производителността спадна, безработицата стигна допустимите граници, позволени от Европейския съюз, и скоро правителството ще бъде изправено пред вероятността да не може да изплати прекалено щедрите пенсии, които раздава. Накратко, Германия е на път да бъде разорена. Преди две седмици научих, че ще разпродадат златния си резерв.

Всички ахнаха като хора, разбрали, че се намират на ръба на бездна.

— Шест хиляди тона, господа, или приблизително две години от производството на Южна Африка, а в резерва на Берлин и Бон има само две хиляди тона. Трябва да осигурим недостига от четири хиляди тона.

— С колко време разполагаме? — попита французинът, беше загубил предишното си нахакано държане.

— Не съм сигурен — отвърна Фолкман. — Предполагам, че ще ни е необходимо известно време, за да поддържаме цените стабилни.

— Но време няма — измърмори нюйоркчанинът.

— И не забравяйте, че ако търговците на стоки осъзнаят какви проблеми имат банките ни, ще ни изнудват и цените ще се удвоят и дори утроят — упорито продължи Фолкман, струпваше катастрофа след катастрофа.

— Разорени сме — извика банкерът от Холандия. — Всички! Дори ако германците приемат валута, ние не можем да я изплатим. Парите, които спечелихме от продажбата на златото, вече са дадени назаем на други. Ще трябва да съберем всичките си заеми. Това ще съсипе холандската икономика.

— И не само вашата — каза банкерът Хершел. — Ние купихме и продадохме немско злато на стойност двадесет милиарда долара и голяма част от него се изпари в проектиране, разработка, поддръжка и интеграция на софтуерни приложения. Ще трябва да източим сметките на вложителите си, за да ги върнем. Ще има фалити на банки навсякъде в Съединените щати. Отново ще настъпи Голямата депресия.

В залата настана унило мълчание, присъстващите обмисляха казаното. Бяха твърде млади, за да си спомнят депресията, обхванала света през двадесетте и тридесетте години на миналия век, но бяха чували разкази на свидетели — дядовци и други роднини. Този път обаче положението щеше да е много по-лошо, защото световната икономика беше взаимно свързана. Неколцина дори се замислиха какво ще се случи, след като те и държавите им понесат загубите. Всяка нация щеше да се бори да осигури народа си и международната помощ щеше да спре. Колко хора щяха да умрат в развиващите се страни, защото банкерите на тази маса бяха продали взето назаем злато, за да станат по-дебели портфейлите им?

— Има ли начин да разубедим германците? — попита след няколко минути един.

— Може да опитаме — отвърна друг, — но те трябва да се грижат за собствените си интереси. Златото трябва да им бъде върнато или ще бъдем изправени пред неплатежоспособност и вероятно метежи, дори бунтове.

Фолкман остави разговорът да продължи още няколко минути, слушаше как банкерите се чудят как да спасят себе си, банките си и света. Но нямаха отговори и отново млъкнаха. Накрая Фолкман помоли Брус, представителя на мините в Южна Африка, да излезе.

Щом Брус излезе, банкерите насочиха вниманието си към Фолкман. Той мълчеше, чакаше някой да му зададе въпроса, на който всички се молеха да има отговор.

— Повикахте ни тук, защото имате решение, така ли? — попита накрая един англичанин, изпълнителен директор на една шестте най-големи банки на света.

— Да — отвърна Фолкман и чу как всички въздъхнаха облекчено.

Написа съобщение на джобния си компютър и след миг вратите на залата се отвориха. Мъжът, който влезе, крачеше със самочувствие, каквото банкерите никога не биха демонстрирали като фасада, за да прикрият несигурността си. Вървеше спокойно и с високо вдигната глава. Беше на техните години, петдесет и няколко, може би малко по-млад. Трудно беше да се определи възрастта му. На лицето му нямаше бръчки, но очите му бяха като на старец. Късо подстриганата му щръкнала кестенява коса беше прошарена. За разлика от банкерите, той не излъчваше самодоволството на човек, който има право на това, чувството за превъзходство, произтичащо от илюзията за богатство и власт. И безспорно имаше силно присъствие и излъчваше сила. Веднага се превърна в център на внимание, без още да е проронил и дума.

— Господа — каза Фолкман, когато непознатият седна до него. — Това е Антон Савич, бивш служител в съветската Агенция за природни ресурси. Сега е частен консултант.

Никой не каза нищо, никой не помръдна. Не разбираха защо бившият руски функционер е тук.

— От известно време знаех, че ще се случи нещо подобно, и тайно правех планове — продължи Фолкман. — Предложението ми няма да бъде обсъждано, нито оспорвано. Това е единствената ни възможност и когато приключа, всеки от вас ще се съгласи без възражения. Господин Савич ще опише в общи линии детайлите.

Без да става — говореше непринудено, с ръка, преметната на облегалката на стола — Антон Савич им разказа как ще спаси банките им. Отне му десет минути. На лицата на присъстващите се изписа смесица от шок, гняв и неприкрито отвращение. Холандският банкер сякаш щеше да повърне. Дори коравите американци, единият от които се беше сражавал във Виетнам, пребледняха.

— Няма друг начин, господа — каза Бернхард Фолкман.

Никой не беше в състояние да изкаже съгласието си на глас. Фолкман ги изгледа един по един, втренчваше се в очите им и разбираше, че одобряват предложението, когато отместеха поглед или едва забележимо кимнеха. Последен беше холандецът: изпъшка тихо при мисълта на какво се съгласява и избърса очите си.

— Аз ще уредя всичко — каза в заключение Фолкман. — Няма да се наложи да се срещаме отново.

— Сигурен съм, че ще се срещнем — каза нюйоркчанинът, който беше говорил за Форт Нокс. — В ада.

7

Кабрило се прекръсти.

Жертвите бяха на различна възраст, но все пак повечето бяха на по двадесет и няколко. Някои бяха мъртви отдавна. Труповете им бяха почернели от вкочаняване и подути от газове. Други очевидно се бяха удавили, когато пиратите бяха изхвърлили контейнера от траулера. Всички изглеждаха болезнено бледи на прожекторите на палубата. Трудно беше да се каже, но в плетеницата от трупове сякаш имаше повече мъже, отколкото жени. Общото между тях, освен ужасната им смърт, беше, че всичките са китайци.

— Нелегални емигранти. — Хуан се изплю отвратено и погледна петролното петно, което още гореше в тъмния океан.