Бяла смърт

— Подобна небрежност може да ви убие. Това е доста опасен начин да се качите на борда. Ако ни бяхте помолили за обиколка, с радост щяхме да ви приемем.

— Може би следващия път.

— Няма да има следващ път. — Баркър пристъпи напред, свали си очилата и ги изгледа с безцветните си очи, които Остин бе видял за първи път на приема в Смитсъновия институт. Ирисът бе почти бял и това му напомни за една отровна змия, която бе видял преди години. — Вие и НАМПД ми създадохте доста грижи.

— Грижите ви тепърва започват — каза Остин.

— Храбри думи за човек във вашето положение. Но не и неочаквани. Умейлик бе много разочарован, когато провалихте плановете му относно вас във Вашингтон.

— Умейлик? — повтори Дзавала: чуваше името за първи път.

— Белязаната мутра — обясни Остин. — Означавало „кремъчно копие“.

Устните на Дзавала се изкривиха в тънка усмивка.

— Нещо смешно ли намирате в ситуацията? — попита Баркър.

— Странно — каза Дзавала. — Аз пък си помислих, че е думата за тюленско лайно на езика на киолая.

Белязаната мутра пристъпи напред и ръката му посегна към костения нож на колана му. Баркър го спря с протегната ръка и изгледа замислено пленниците си.

— Какво знаете за киолая?

— Зная, че инуитите ги смятат за отрепките на Арктика — каза Остин.

Бледото лице на Баркър стана алено.

— Инуитите не са в положение да съдят. Те са причината светът да смята, че хората на севера са нагъващи китова мас карикатури, които търчат насам-натам в кожи и живеят в ледени къщи.

Остин със задоволство откри, че е в състояние да ядоса Баркър, и каза:

— Чувал съм, че жените на киолая смърдят като гранясала китова мас.

Дзавала не пропусна шанса да се включи:

— Всъщност миришат по-лошо. Именно затова тези убийци предпочитат собствената си мъжка компания.

— Обиждайте ни колкото си искате — каза Баркър. — Посредственото ви остроумие е дърдоренето на обречения. Моите хора са братство, подобно на монасите воини от миналото.

Остин мислеше трескаво. Баркър бе прав. Двамата с Джо можеха да дрънкат каквито им хрумне обиди, но въпреки това си оставаха безпомощни срещу добре въоръжените стражи. Трябваше да намери начин да промени това положение. С усилие на волята все пак се прозя и каза:

— А обиколката, която ни обещахте?

— Колко невъзпитано от моя страна да забравя. Извинете.

Баркър ги поведе по пътеката, която минаваше през средата на помещението. От двете страни се разнасяше звук на бълбукаща вода, но източникът на шума бе скрит в мрака. Баркър смени слънчевите очила и заповяда нещо на един от хората си. Секунда по-късно помещението се изпълни със синя светлина — идваше от аквариумите от двете страни и малко под нивото на пътеката. Аквариумите бяха пълни догоре и покрити с прозрачни плъзгащи се капаци, през които се виждаха плуващите вътре огромни риби.

— Изглеждате озадачен, господин Остин.

— Поредната грешна преценка от моя страна. Мислех, че държите рибата си в крайбрежното предприятие, където ще имате достъп до морска вода.

— Това не е обикновена риба. — В гласа на Баркър звучеше гордост. — Тези риби са проектирани така, че да живеят и в солена, и в прясна вода. Рибата семе е подобрен вариант на разработките ми с доктор Трокмортън. Те са малко по-големи и по-агресивни от обикновените риби. Идеални машини за разплод. Цепелинът ще се спусне до океана и ще ги пуснем по специално пригодени за целта улеи. — Баркър разпери ръце, както бе направил при представлението си на плаца. — Вижте моите творения. Скоро тези прекрасни същества ще плуват в морето.

— Тези чудовища — натърти Остин ще създадат невъобразим хаос.

— Чудовища? Не мисля. Просто използвах професионалните си умения на генетик, за да създам по-добър комерсиален продукт. В това няма нищо незаконно.

— Убийството е незаконно.

— Спестете ми жалкото си негодувание. Имаше много нещастни случаи и преди да се появите на сцената. А в бъдеще ще се наложи да премахнем много нови препятствия. — Баркър отиде до резервоарите в другия край на хранилището. — Това са специалните ми любимци. Исках да проверя колко голямо и гладно нещо мога да създам от обикновена риба. Тези са прекалено агресивни за разплод. Разделени са с шлюзове, за да не се нахвърлят една срещу друга.

По знак на Баркър един от стражите отиде до хладилника и извади замразена треска, дълга повече от половин метър. Плъзна настрани пластмасовия капак на един резервоари хвърли треската във водата. Само за няколко секунди треската бе разкъсана и погълната.

— Имате резервации за вечеря — каза Баркър.

— Не, благодаря, вече хапнахме — отвърна Остин.

Баркър се вгледа в лицата на пленниците си. Не видя и следа от страх, само предизвикателство. Намръщи се.

— Ще ви дам време да си помислите за съдбата си, да си представите какво ли е да бъдете разкъсвани на парчета от остри като бръснач зъби. Хората ми ще дойдат да ви вземат малко след като спрем във фабриката на крайбрежието за презареждане. Adieu, господа.

Хората на Баркър сграбчиха Остин и Дзавала, набутаха ги в нещо като склад и ги заключиха.

— Не изглеждаш особено притеснен, че ще нахраниш рибите — каза Дзавала.

— Нямам намерение да послужа за забава на този белоок изрод и кретеноидната му горила. Между другото, коментарът ти за жените на киолая ми хареса.

— Всъщност е в разрез с принципите ми. Както знаеш, падам си по всякакви жени. Сигурно не им е лесно, докато мъжете им търчат нагоре-надолу да убиват и да правят човешки жертвоприношения. И така, господин Худини, как смятате да се измъкнем от тази дребна неприятност?

— Предлагам да си пробием път навън.

— Така значи. И ако приемем, че успеем да преодолеем тази врата, какви са шансовете на двама души срещу батальон въоръжени мъже?

— Всъщност ние сме трима.

Дзавала се огледа.

— Несъмнено става въпрос за невидим приятел.

Остин свали палтото си и изтегли меча от ножницата. Дори на слабата светлина в стаята острието като че ли блестеше.

— Запознай се с приятеля ми — Дурендал.

38

Катамаранът доближи брега като десантен кораб на морски пехотинци и двойният корпус се плъзна по сушата с писък на фибростъкло върху чакъл. Бен Найтхоук пръв скочи на земята, следван от баските и хората от SOS. Помогнаха на индианците да слязат, после цялата група се скри в гората. На брега останаха само Бен и Диего.

Джес Найтхоук се върна при тях и дръпна Бен за ръката.

— Защо се бавиш?

— Вървете без мен — отвърна Бен. — С Диего имаме да свършим една работа.

— Каква работа?

Бен погледна към отсрещния бряг.

— Отмъщение.

— Не! — възкликна Джес. — Прекалено е опасно.

— Пилотите на хеликоптера бяха наши приятели — каза Диего. — Смъртта им не може да остане безнаказана.

— Те убиха братовчед ми — добави Бен. — И ви биха и измъчваха. Поругаха прекрасната ни гора.

Джес не можеше да види лицето на сина си в мрака, но от гласа му разбра, че решението му е непоколебимо.

— Добре — тъжно каза той. — Ще отведа всички на сигурно място.

Маркъс Райън също дойде, следван от Чък Мърсър и Тери Уелд, усети напрежението между тримата и попита:

— Какво става?

— Бен и този младеж се връщат — каза Джес. — Искат да отмъстят.

Бен сложи ръка на рамото на баща си.

— Това е последното нещо, което желая, тате. Не мога да говоря от името на Диего, но аз поне искам да излича онова голямо фалшиво иглу от лицето на земята.

— Трудна задача за двама души — каза Райън. — Ще имате нужда от помощ.

— Благодаря, Марк. Зная, че имаш добри намерения, но другите имат повече нужда от теб от нас.

— Не сте единствените, които имат сметки за уреждане — възрази Райън. В гласа му се усещаше стоманена нотка. — Баркър уби Джошуа и потопи кораба ми. А сега се опитва да убие океаните. Имам да му връщам. Онова нещо на отсрещния бряг не е тръстикова колиба. Няма да успеете да го съборите лесно.