Бяла смърт

— Чакай! — спря го Остин.

Дзавала отпусна оръжието и се усмихна. Не бяха хора, а мумии — мумифицираните тела на двама мъже, изправени на метални стойки. Кожата им бе тъмна и опъната по черепите. Очните им орбити бяха празни, но лицата бяха изумително добре запазени. Остин и Дзавала се приближиха, за да ги огледат по-добре.

— Не са близнаци, като гледам — отбеляза Дзавала.

— Не мисля, че изобщо са роднини. Ако се съди по облеклото им, бих казал, че дори са от различни епохи.

Единият мъж бе облечен в дебела риза и гамаши от груба материя. Тъмната му коса се спускаше до раменете. Другият, по-висок, беше с къса руса коса и носеше кожено палто от времето преди Втората световна война, почти същото като палтата на Остин и Дзавала. Над мумиите имаше голямо парче алуминий с неравни ръбове. Върху него бе изписана думата „Ницше“.

До мумиите имаше стъклена витрина, подобна на витрините в музеите. В нея имаше 35-мм фотоапарат „Лайка“ с няколко обектива, камера „Цайс“, карти на Северното полукълбо и подвързан с кожа дневник. Остин отвори витрината и го прелисти. Бе пълен с бележки на немски — последната бе от 1935 година. Остин го прибра в джоба си и заразглежда изложените ескимоски харпуни и ножове.

— Кърт. Ела да видиш — повика го Дзавала.

Партньорът му се бе навел над дълъг абаносов сандък, поставен върху висока до кръста платформа. Върху него имаше рог, изработен най-вероятно от слонски зъб. Бе инкрустиран със скъпоценни камъни и със златен обков. Остин внимателно го взе и го подаде на възхитения Дзавала, който се зае да изучава детайлите на баталните сцени, изрязани върху слоновата кост.

Остин вдигна капака на сандъка. Върху пурпурното кадифе лежеше меч в ножница. Той го вдигна и огледа позлатената дръжка. На триъгълния връх на дръжката бе инкрустиран огромен рубин. Предпазителят за ръката бе богато украсен с цветя. Замисли се за несъответствието между прекрасната украса върху такова смъртоносно оръжие.

Предпазливо изтегли меча от ножницата. По ръката му сякаш пробяга електрически ток. Нима това бе Дурендал, прочутият меч, размахван от Роланд срещу сарацините? Тук-там острието бе нащърбено. В ума му оживя картина на Роланд — как удря меча си в скалата, за да не го остави в ръцете на врага.

Дзавала подсвирна.

— Това сигурно струва цяло състояние.

Остин си помисли за времето и средствата, похарчени от Балтазар Агирес в търсене на рога и меча, който сега се намираше в ръцете му.

— Много повече от състояние.

Свали палтото си и запаса меча. Направи няколко пробни крачки и установи, че той се удря в крака му. Дебелият кожен колан пък му пречеше да извади бързо револвера. Преметна ремъка през рамо, така че ножницата увисна от лявата му страна. После облече палтото.

— Да поиграеш на фехтовка ли си решил? — попита Дзавала.

— Може би. Все пак трябва да признаеш, че е по-добър от швейцарското ти ножче.

— Да, но то има тирбушон — напомни му Дзавала. — А какво ще правим с тая огромна свирка?

— По-добре да я оставим. Не искам да известявам на всеослушание факта, че се опитвам да офейкам с клечка за зъби под палтото.

Нагласиха рога както си беше и отидоха до другата стана на стаята, където върху работната маса бе разгъната карта на света. Остин се наведе над нея и видя, че части от крайбрежните райони на всички континенти са оградени с червено. До всяка маркировка имаше отбелязана дата и списък на различни видове риба. Голяма звезда отбелязваше мястото на езерото, където се бяха качили на дирижабъла. Пръстът му проследи начертаната с молив линия право на изток — северната част на Атлантическия океан. Над линията бе отбелязана днешна дата.

Изправи се.

— Трябва да спрем този дирижабъл, преди да стигне до Атлантическия океан. Това не е пробен полет.

— Нищо против. Само ще напомня, че това нещо е дълго почти триста метра и е пълно с тежковъоръжени горили, които вероятно имат други планове.

— Не е нужно да овладяваме целия дирижабъл. Достатъчно е да се справим с контролната кабина.

— Защо не казваш? Смятай го за свършено.

— Мислиш ли, че ще можеш да управляваш това балонче?

— Едва ли е толкова трудно — каза Дзавала. — Даваш газ и насочваш носа, накъдето искаш да идеш.

Остин ни най-малко не се усъмни в думите на Дзавала. Партньорът му бе навъртял стотици часове във въздуха и бе летял на практика с всичко. Опита се да си представи къде точно се намират. Предположи, че са някъде в средната част на огромния кораб. Ако тръгнеха напред и надолу, щяха да стигнат до контролната кабина.

Излязоха от странния музей и продължиха през лабиринт от коридори, които напълно се различаваха от предишните. Обстановката бе по-нова и функционална. Стигнаха до спускащо се надолу стълбище. Остин реши, че са стигнали до контролната кабина, но промени мнението си, когато носът му улови миризмата на солена вода и риба. С неприятно чувство си спомни за първата глътка въздух в рибната ясла на Фарьорските острови.

Поколеба се в началото на стълбите, извади револвера и бавно заслиза в непрогледния мрак. Ушите му долавяха звука на мотори и работещи аератори, което допълнително го убеди, че предположението му за рибна ясла е вярно. Беше изминал около половината от стъпалата, когато светлините се включиха и видя, че ще му се наложи да си има работа не само с генетично модифицирана риба.

Баркър стоеше под стълбището и му се усмихваше весело. Очите му бяха скрити от тъмните очила.

— Здравейте, господин Остин. Очаквахме ви. Ще се присъедините ли към нас?

Идеята да откаже отправената покана бе заглушена от каменните физиономии на стражите около Баркър и насочените към двамата с Дзавала дула. Докосването на спусъка от един-единствен пръст бе достатъчно, за да ги превърне в купчина молекули. Още по-убедително бе изражението на личната горила на Баркър — типа, който на няколко пъти се бе опитал да убие Остин. Червеникавокафявите устни се разтеглиха в широка усмивка. Явно Остин продължаваше да е мишена номер едно в мислите му.

— Ще е невъзпитано да откажа такава мила покана — рече Остин и заслиза по стъпалата.

— А сега пуснете оръжията си и ги изритайте насам — каза Баркър, щом слязоха.

Остин и Дзавала се подчиниха и ескимосите вдигнаха оръжията им. Един пребърка Дзавала. Белязаната мутра отиде до Остин, грубо го опипа отпред и изръмжа:

— С радост ще гледам как умираш.

Остин — усещаше с ребрата си Дурендал, сякаш бе нажежен до червено — каза нехайно:

— Познавам един зъболекар, който би направил чудеса с устата ти.

Белязаната мутра спря претърсването и го сграбчи за реверите, но го пусна по заповед на Баркър.

— Така не се посрещат гости — каза Баркър и се обърна към Джо. — Предполагам, вие сте господин Дзавала?

Устата на Дзавала леко се изви нагоре. Мекотата на тъмнокафявите му очи не можеше да скрие презрението в гласа му.

— А вие, предполагам, сте доктор Баркър, побърканият учен. Кърт ми е разказвал много за вас.

— Само хубави неща, уверен съм. — Баркър изглеждаше развеселен. Обърна се отново към Остин. — Господа, да не сте тръгнали на карнавал?

— Всъщност точно така. Ако нямате нищо против, ще продължим по пътя си — каза Остин.

— Не си тръгвайте така бързо. Току-що дойдохте.

— Щом настоявате. Бихме искали да свалим ръцете си, ако нямате нищо против.

— Както желаете. Само не давайте на хората ми повод да ви убият на място.

— Благодаря за предупреждението. — Остин се огледа. — Как разбрахте, че сме на борда? Да нямате скрити охранителни камери?

— Нямаме чак толкова сложна апаратура на тази стара реликва. Просто като предохранителна мярка поставихме из кораба сензори. Една лампа в контролната кабина отбеляза повишаване на температурата в ремонтното помещение при десния двигател. Когато отидохме да проверим причината, намерихме люка отворен. Решихме, че е случайност, но тъкмо тогава открихме липсата на две палта.

— Колко небрежно от наша страна.