Бяла смърт

— Мислех си, че използването на водород е приключило с края на „Хинденбург“ — каза Мърсър.

— Германските кораби са пропътували безпроблемно хиляди километри с водород. Спрях се на него заради теглото на товара ми. Водородът има два пъти по-висока товароподемност от хелия. С помощта на най-простия атом, Народът на Северното сияние ще постигне заслуженото си величие.

— Говорите със загадки — каза Райън.

— В никакъв случай. Според легендата киолая били родени в северното сияние, а инуитските племена се страхували от него и го смятали за зло. За съжаление, вие и приятелите ви скоро ще научите, че тази репутация е съвсем заслужена.

— Смятате да ни убиете, така ли?

— Киолая не държат пленници, когато не са им необходими.

— А селяните?

— Както казах, ние не държим пленници.

— Щом сме обречени, защо не удовлетворите любопитството ни и не ни обясните къде точно е мястото на тази летяща антика във всичко това?

Бледите устни на Баркър се разтеглиха в студена усмивка.

— Нашият герой гъделичка суетата на негодяя с надеждата да пристигне тежката артилерия. Не си правете труда. Вие и приятелите ви ще живеете само докато имам нужда от вас.

— Не ви ли е интересно как научихме за плановете ви?

В отговор Баркър каза нещо на някакъв странен език и водачът на охраната пристъпи напред, и му подаде един от пластичните взривове, които Мърсър бе приготвил така грижливо.

— Да не би да сте искали да се занимавате с минно дело?

Райън не му остана длъжен.

— Не, по дяволите! Смятахме да пратим разработката ви по дяволите, точно както направихте с нашия кораб.

— Прямо и недвусмислено, както обикновено, господин Райън. Но не мисля, че ще имате шанс да гръмнете празничните си фойерверки. — Гласът на Баркър бе изпълнен с презрение. Той метна експлозива на горилата си. — И какво точно знаете за нашата „разработка“?

— Знаем всичко за експериментите ви с генетично модифицираната риба.

— Това е само част от големия ми план — каза Баркър. — Нека ви обясня какво предстои в бъдеще. Довечера този кораб ще се издигне в небето и ще полети на изток. Резервоарите му ще бъдат напълнени с генетично модифицирани риби от няколко вида. Той ще разпръсне моите създания в морето като фермер, засяващ семена в нивата си. След няколко месеца местните видове ще измрат. Ако пилотният проект успее — а аз очаквам точно това, — ще последват подобни засаждания във всички океани. След време по-голямата част от рибата на световния пазар ще се произвежда според нашите патентовани генетични банки. Ще разполагаме с почти пълен монопол.

Райън се изсмя.

— Сериозно ли смятате, че налудничавият ви план ще успее?

— В плана няма нищо налудничаво. Всички компютърни модели показват огромен успех. Естествените видове са и без това обречени от прекомерния риболов и промишленото замърсяване. Аз просто приближавам деня, в който океаните ще се превърнат в огромни рибарници. А и най-хубавото е, че хвърлянето на риба в морето дори не е незаконно.

— Но убиването на хора е незаконно — каза Райън. Очите му пламнаха от гняв. — Вие убихте моя приятел и колега Джош Грийн.

Тери вече не можеше да се сдържа.

— Джош не е единственият. Вие убихте телевизионния репортер на борда на „Морски страж“. Вашите биячи застреляха един от собствените ви хора в Копенхаген. Вие убихте братовчеда на Бен Найтхоук. Ами сенатор Греъм? И държите цяло село в робство.

— Виж ти, фирмената адвокатка била доста устата! — Баркър стисна зъби и възпитаният му досега тон се смени с ръмжене. — Жалко, че не си била тук да защитиш киолая, когато са умирали от глад, защото белите избили моржовете. Или когато племето било принудено да напусне традиционните си ловни територии, да се пръсне из цяла Канада и да се премести от родината си в градовете.

— Това не ви дава право да убивате хора нито да съсипвате цели екосистеми. — Тери вече не сдържаше яростта си. — Можете да тероризирате група нещастни индианци и да ни подритвате насам-натам, но ще ви се наложи да си имате вземане-даване с НАМПД.

— Едва ли ще си изгубя съня заради ексцентричните приумици на адмирал Сандекър.

— А заради Кърт Остин? — обади се Райън.

— Зная всичко за Остин. Той е опасен… но НАМПД разглежда SOS като организация извън закона. Не, вие и приятелите ви сте съвсем сами тук. По-самотни, отколкото сте били някога през живота си.

Татуираният бияч каза нещо на езика на киолая.

— Умейлик ми напомни, че искахте да видите любимците ми.

Отведоха ги в сградата, където бяха поставили експлозивите. Този път тя бе ярко осветена.

Баркър спря пред един от резервоарите. Рибата вътре бе дълга почти три метра. Той наклони глава като преценяващ картината си художник и каза:

— Извърших по-голямата част от работата си върху сьомгата. Беше сравнително лесно да се създаде гигант като този. Всъщност успях да получа тежаща двадесет и два килограма сардина — живя няколко месеца.

Продължи към следващия резервоар. Тери рязко пое дъх при вида на създанието вътре. Беше сьомга, на половината на предишната, но с две глави вместо една.

— Тази не тръгна по начина, по който я бях замислил. Все пак ще признаете, че изглежда интересно.

Рибата в следващия резервоар бе още по-деформирана. Тялото й бе покрито с отвратителни бучки и приличаше на облепено с камъни. По-нататък имаше риба с издути напред очи. Подобни деформации се повтаряха и при други видове — треска и херинга.

— Отвратително — каза Райън.

— Красотата е в главата на гледащия. — Баркър спря пред един резервоар, в който имаше сребристобяла риба с дължина около метър и половина. — Това е ранен прототип, който разработих, преди да открия, че агресивността и размерите му започват да излизат извън контрол. Пуснах няколко на свобода, за да видя какво ще се случи. За съжаление, те започнаха да се изяждат помежду си, след като унищожиха местните видове.

— Това не са експерименти, а чудовища — каза Райън. — Защо сте ги оставили да живеят?

— Жал ви е за рибата ли? Доста пресилено, дори за вашата организацийка. Но да ви разкажа за тази рибка. Много е полезна. Хвърлихме тялото на индианеца в резервоара заедно с трупа на приятеля ви. Оглозга ги до кости за отрицателно време. Оставихме останалите индианци да гледат. Оттогава не сме имали проблеми с тях.

Райън не се сдържа, хвърли се напред и стисна Баркър за гърлото. В следващия миг горилата грабна пушката на единия от стражите и стовари приклада върху главата на Райън. Плисна кръв и Райън рухна на пода.

Тери изстина — разбра причината за страха, който бе видяла в очите на Джес Найтхоук.

— Ако господин Райън и хората му са толкова загрижени за плаващите си приятели, може да им уредим съвместна вечеря — спокойно каза Баркър.

Охраната пристъпи напред.

34

Еврокоптерът с Остин, Дзавала, Бен Найтхоук и двамата баски се издигна от вертолетната платформа и описа голям кръг над яхтата. След няколко минути към него се присъедини кобрата. Двете машини се насочиха на запад към следобедното слънце.

От мястото си до пилота Остин ясно виждаше смъртоносния силует на кобрата на стотина метра от еврокоптера. Бойната машина носеше въоръжение, достатъчно за заличаването на малък град. Остин не си правеше илюзии — „Океанус“ нямаше да се окаже слаб противник.

Със скорост 235 километра в час хеликоптерите прелетяха над скалистия бряг и оставиха морето зад себе си. Продължиха над гъстата борова гора, като се придържаха ниско над дърветата, за да не бъдат засечени. Остин провери оръжието си, отпусна се в седалката, затвори очи и започна да обмисля плана за действие.

Дзавала понякога шеговито го обвиняваше, че измислял нещата мимоходом. В това имаше известна истина. Остин знаеше, че планирането е винаги до време. Беше израснал около и във водата и възгледите му бяха определени от опита му с нея. Знаеше, че мисията им е като плаване с лодка в бурно време. Когато нещата тръгват на лошо, значи наистина тръгват на лошо. Затова добрият моряк държи въжетата чисти и кофата за изгребване на водата в готовност.