Бяла смърт

— Това не е ли опасно за хората на борда?

— Не е задължително — каза Пол. — Ще останем на пост, но ви съветвам да поръчате на капитана да е готов за бързо отплаване. Все пак се съмнявам, че приятелите ни ще се върнат, особено след като ги лишихме от момента на изненада.

— Добре — каза Трокмортън и решително стисна зъби. — Мога ли да направя още нещо?

— Да — отвърна Пол. Взе уискито от Гамей и наля на Трокмортън още една доза, за да му успокои нервите. — Можете да чакате.

33

Хората на SOS се препъваха слепешком през гъстата гора, блъскани безцеремонно от стражата. Тери се опита да разгледа по-добре мъчителите им, но единият я сръга толкова грубо с дуло в гърба, че одра кожата й. По бузите й потекоха сълзи от болка. Тя прехапа устни и потисна желанието си да изкрещи.

Гората бе тъмна, само тук-там между стволовете се мяркаха светлини. После дърветата оредяха и скоро се озоваха пред една постройка. Вратата й бе осветена от външен прожектор. Бутнаха ги да влязат и ги развързаха. После охраната затвори плъзгащата се метална врата и заключи.

Миришеше на бензин. По пода имаше мазни петна — очевидно постройката бе някакъв огромен гараж. Нямаше никакви превозни средства, но помещението съвсем не бе празно. До отсрещната стена като уплашени кутрета се бяха скупчили трийсетина души — мъже, жени и няколко деца. Мизерното им положение бе изписано на измъчените им лица. В очите им ясно се виждаше ужасът от новодошлите непознати.

Двете групи се гледаха предпазливо. След известно време един мъж, който досега седеше с кръстосани крака на земята, стана и се приближи. Лицето му бе набръчкано като стара кожа, дългата му сива коса бе вързана на опашка. Под очите му имаше тъмни кръгове, дрехите му бяха мръсни, но въпреки това около него се усещаше аурата на достойнство. Когато заговори, Тери се сети защо й изглежда толкова познат.

— Аз съм Джес Найтхоук — каза той и протегна ръка.

— Найтхоук — повтори тя. — Бащата на Бен, нали?

Мъжът зяпна.

— Познавате сина ми?

— Да, работя с него в централата на SOS във Вашингтон.

Старецът погледна над рамото на Тери, сякаш търсеше някого.

— Бен беше тук. Видях го как изтича от гората. Беше с онзи другия, дето го убиха.

— Да, зная. Бен е добре. Видяхме се във Вашингтон. Точно той ни каза, че вие и съселяните ви сте в беда.

Райън пристъпи напред.

— Дойдохме да ви измъкнем оттук.

Джес Найтхоук го изгледа, после поклати глава.

— Явно имате добри намерения, но сте се изложили на огромна опасност с идването си тук.

— Заловиха ни веднага щом дойдохме — каза Тери. — Сякаш са знаели, че идваме.

— Имат очи навсякъде — каза Найтхоук. — Злият ми го каза.

— „Злият“ ли?

— Ще се срещнете с него. Като чудовище от кошмар е. Уби братовчеда на Бен с копие. — Очите на Джес се напълниха със сълзи. — Работим почти денонощно, разчистваме гората. Дори жените и децата…

Гласът му заглъхна — от скръб или от изтощение.

— Кои са тези хора? — попита Райън.

— Наричат се киолая. Мисля, че са ескимоси. Не съм сигурен. Започнаха да строят тук, срещу селото ни. Това не ни хареса, но сме незаконни заселници и затова гледаме да си мълчим. Един ден дойдоха през езерото с оръжия и ни отведоха. Оттогава сечем дървета и разчистваме района. Имате ли някаква представа защо е всичко това?

Преди Райън да успее да каже нещо, вратата шумно се отвори. Влязоха шестима души с готови за стрелба автомати. Тъмните им лица си приличаха — широки, с високи скули и жестоки дръпнати очи. Изписаната на студените им лица жестокост бледнееше пред онази на лицето на човека, който ги последва. Имаше телосложение като на бик, с къс дебел врат; голямата му глава сякаш бе поставена направо върху мощните му рамене. Жълтеникавочервената му кожа бе като на сипаничав, на лицето му играеше злобна усмивка. Вертикални татуировки минаваха от двете страни на носа му, който бе смазан и безформен. Мъжът бе невъоръжен, като се изключи ножът в колана му.

Тери зяпна невярващо — това бе мъжът, който бе преследвал Остин с кучешката шейна. Нямаше начин да го сбърка с това обезобразено лице и сякаш напомпано със стероиди тяло. Разбра съвсем ясно какво бе имал предвид Джес, когато го нарече „Злия“. Мъжът измери с поглед новите пленници и черните му студени очи се спряха на тялото на Тери. Полазиха я тръпки. Джес Найтхоук инстинктивно отстъпи назад.

На лицето на мъжа се изписа животинска усмивка — очевидно бе доволен, че вдъхва страх на всички. Изрече някаква гърлена заповед. Стражите избутаха Тери, Райън и Мърсър навън и ги подкараха през гората. Тери напълно изгуби ориентация. Нямаше представа къде е езерото. Ако се случеше чудо и успееше да се измъкне, нямаше да знае накъде да бяга.

След няколко секунди объркването й се засили още повече — тръгнаха по асфалтиран път към гъстата гора, която се изправяше пред тях като тъмна стена. Когато обаче стигнаха на няколко метра от дърветата, чест от гората изчезна и на нейно място се появи правоъгълник от ослепителна бяла светлина. Тери закри очи. Когато свали ръце, видя движещи се хора. Сякаш ги гледаше през врата към някакво друго измерение.

Вкараха ги през вратата в огромно ярко осветено помещение с висок куполовиден таван. Тя погледна назад и когато правоъгълникът с гората изчезна, разбра, че се намират в сграда, направена невидима чрез хитроумен камуфлаж. И макар сама по себе си постройката да представляваше чудо на архитектурата, онова, от което дъхът й спря, бе огромният сребристобял дирижабъл под купола.

И тримата се взряха изумени в приличащото на торпедо чудовище — бе по-дълго от две футболни игрища. Опашката му изтъняваше до острие с четири триъгълни стабилизиращи перки. Имаше аеродинамична форма въпреки огромните си размери. На подпорите под търбуха на дирижабъла бяха разположени четири двигателя. Самият дирижабъл бе кацнал върху сложна система от подпори. Десетки облечени в комбинезони хора се суетяха около грамадната машина. Охраната подкара пленниците към заобления нос на цепелина, който се извисяваше над главите им, сякаш всеки миг щеше да рухне отгоре им и да ги смаже. За миг Тери си помисли, че сигурно точно така се чувства буболечка, преди да бъде смачкана от обувка.

Малко под носа на кораба бе разположена дълга и тясна контролна кабина с големи прозорци. Наредиха им да се качат в нея. Вътрешността й напомни на Тери за корабна рубка, включително с щурвала и компаса. Вътре стоеше някакъв мъж и даваше заповеди на неколцина други. За разлика от хората от охраната, които изглеждаха като направени по калъп, той бе висок и кожата му сякаш бе обработена с белина. Главата му бе обръсната. Той се обърна към доведените пленници, изгледа ги през тъмните си очила, после остави електронния бележник, който държеше, на един плот.

— Виж ти, какво удоволствие. Спасителният отряд на SOS. — И се разсмя. Гласът му бе студен, като духащ откъм ледник вятър.

Райън отговори, сякаш не бе чул подигравката.

— Казвам се Маркъс Райън, директор на „Пазители на морето“. Това са нашият юридически съветник Тери Уелд и развойният директор на SOS Чък Мърсър.

— Не е нужно да минаваме през цялото това изброяване на имена, длъжности и серийни номера. Много добре зная кои сте — каза мъжът. — Да не си губим времето. В света на белите хора съм известен под името Фредерик Баркър. Моят собствен народ ме нарича Тунук.

— Значи и вие, и останалите тук сте ескимоси? — попита Райън.

— Невежите ни наричат по този начин. Всъщност ние сме киолая.

— Не се вмествате в стереотипа за ескимос.

— Наследил съм гените на капитан на китоловен кораб от Нова Англия. Онова, което започнало като унизителна спънка, ми даде възможност да премина без излишни въпроси във външния свят и да бъда от полза за киолая.

— Какво е това там? — попита Райън и кимна нагоре.

— Прекрасен е, нали? „Ницше“ бил построен тайно от немците, за да стигне до Северния полюс. Възнамерявали да го използват за рекламни полети. Бил напълно оборудван да приема пътници, готови да платят скъпо и прескъпо, за да летят с него. Когато се разбил, моят народ помислил, че това е дар от небето. В известен смисъл се оказали прави. Похарчих милиони за реставрирането му. Внесохме подобрения в двигателите и капацитета им. Балоните за съхраняване на газ бяха сменени с нови, способни да поберат милиони кубични метри водород.