Бяла смърт

— И не сте го направили, нали?

— Канехме се, но след случката с Чарли Марстънс рибарите се уплашиха и се отказаха.

— Кой е Чарли Марстънс? — попита Пол.

— Тукашен. Кореняк. Ловеше риба дори след като се движеше трудно заради болния си крак. Стар инат, обичаше да излиза самичък. Намериха го — или по-скоро онова, което беше останало от него — на три километра източно оттук. Както личи, уловил няколко от тия чудовища, приближил се прекалено близо или пък болният му крак поддал. Почти нямаше какво да се погребва.

— Искаш да кажеш, че рибите са го убили?

— Няма друго обяснение. Оттогава момчетата започнаха да се махат. И аз щях да се разкарам, ако не дължах пари за лодката. Обаче какво излезе? — Той се ухили. — Една от тези рибки се оказа моят билет да се махна.

Гамей вече обмисляше по-нататъшните си действия.

— Искам да я занеса в лабораторията за анализ.

— Нищо против — каза Нийл. — Ще ти я опаковам веднага щом е безопасно.

После насочи „Тифани“ към сушата. Докато стигнаха брега, рибата беше на практика мъртва, но успя да изщрака няколко пъти със зъби — достатъчно, за да я поддържат за всеки случай още малко в сандъка. Нийл им препоръча един пансион, където да отседнат за през нощта. Гамей му даде сто долара отгоре и се разбраха да се срещнат на следващата сутрин.

Посрещна ги любезна възрастна двойка. Пансионът бе в стара викторианска сграда в края на градчето. От ентусиазираното посрещане Пол и Гамей разбраха, че бизнесът не е от преуспяващите. Стаята бе евтина и чиста, домакините им приготвиха обилна вечеря. Спаха добре и на следващата сутрин след огромната закуска тръгнаха да намерят Нийл и да вземат рибата.

Кеят бе пуст. По-тревожното бе, че от „Тифани“ нямаше и следа. Попитаха в офиса, но никой не го бе виждал, откакто бе платил за ремонта на двигателя. Няколко души се мотаеха безцелно по кея — явно нямаха с какво по-добро да се занимават. Тази сутрин никой не бе виждал Нийл. Барманът, когото бяха видели предишния ден, мина покрай тях на път за ресторанта. Попитаха и него дали има представа къде може да е Нийл.

— Сигурно лекува махмурлука си някъде — отвърна той. — Снощи дойде със сто долара, похарчи ги почти всичките — черпеше наред — и си тръгна доста наквасен. Прави го редовно, така че не се разтревожих особено. В пияно състояние Нийл се ориентира по-добре от доста хора на трезва глава. Тръгна си към единайсет. Трябва да е в лодката си, живее на нея.

— Но „Тифани“ я няма — каза Пол.

Барманът огледа пристанището и изруга.

— Проклет идиот! Изобщо не беше в състояние да я подкара.

— Възможно ли е някой от другите посетители на бара да знае къде е?

— Не. Бяха по-пияни и от него. Единственият трезвен бе Фред Грогън, а той си тръгна преди Майк.

— Кой е Фред Грогън? — попита Пол.

— Човек, когото едва ли бихте искали да познавате — с презрение отвърна барманът. — Живее в гората при старата фабрика. Единственият местен, когото новите собственици задържаха на работа. Доста изненадващо, защото Фред е съмнителен тип. В смисъл — потаен. Понякога идва в града с черните джипове на фабриката.

Барманът замълча и се загледа в морето, заслонил очи от слънцето. В залива влезе малка лодка и се понесе с пълна скорост към кея.

— Това е Фици. Пазачът на фара. Ей, здравата се е забързал.

Лодката се плъзна до кея и белобрадият мъж в нея хвърли въже на брега. Бе толкова развълнуван, че започна да говори несвързано още преди да стъпи на камъните.

— Успокой се, Фици — каза барманът. — Не ти разбирам нито дума.

Брадатият мъж си пое дъх.

— Нощес чух силен гръм. Чак прозорците задрънчаха. Помислих си да не би някой реактивен самолет да е прелетял съвсем ниско. Сутринта излязох да огледам. Навсякъде парчета дърво. Вижте! — Той отметна мушамата си, измъкна някаква разцепена дъска и я вдигна. На нея ясно се виждаха буквите „Тиф“.

Барманът прехапа устна, после бързо отиде в бара и се обади на полицията. Докато чакаше пазителите на закона, набра още няколко номера. Започнаха да пристигат пикапи и набързо бе организирана пъстра флотилия спасителни лодки. Когато пристигна шерифът, флотилията вече бе тръгнала — начело с Фици. Докато барманът обясняваше какво е станало, някои от лодките започнаха да се връщат. Носеха още натрошени дъски. От Нийл нямаше и следа.

Шерифът се обади на бреговата охрана, откъдето обещаха да пратят хеликоптер, но според мнението на всички Нийл се бе напил, решил бе да покара лодката си и вероятно се беше блъснал в някоя скала. Траут не коментираха, но докато караха към пансиона, обсъждаха по-зловещи възможности.

— Мисля, че са го убили — без заобикалки заяви Гамей.

— Май не само аз надушвам нещо гнило. Може би пък перченето с уловената риба е му е докарало убийството, а?

— Мислиш, че е заради това? — Очите на Гамей проблеснаха гневно. — Че е бил убит заради някаква си риба!

— Може би.

Тя поклати глава.

— Горкият. Излиза, че ние сме виновни за това…

— Единствените виновници са убийците му.

— Обзалагам се, че „Океанус“ има пръст в това нещо.

— Ако си права, може би ние сме следващите.

— Тогава да си събираме партакешите и да се омитаме.

Стигнаха до пансиона, платиха сметката и си взеха багажа. Собствениците очевидно не бяха особено радостни от този факт и ги изпратиха до колата. Докато нареждаха колко жалко било, че си тръгват, Гамей хвана Пол за ръкава и го побутна към колата. После седна на дясната седалка, махна на собствениците за сбогом и потеглиха.

— Съжалявам, че развалих изпращането. Докато приказвахме, мина един черен джип.

— Май глутницата започва да се събира — отбеляза Пол, зави по пътя, който щеше да ги изведе извън града, и погледна в огледалото. — Нямаме си опашка.

Нямаше почти никакво движение, с изключение на една-две коли, а щом излязоха от града, пътят съвсем опустя.

Двулентовото шосе се виеше сред гъстата борова гора и постепенно се издигаше. Скоро караха високо над морето. От едната страна на пътя бе гората, а от другата — дълбока пропаст.

На около три километра от градчето Гамей се обърна да погледне пътя зад тях.

— Опа.

Пол погледна в огледалото и видя черен джип — бързо ги настигаше.

— Сигурно са ни чакали край пътя да ги подминем.

Гамей закопча колана си.

— Е, покажи им на какво си способен.

Пол я изгледа недоверчиво.

— Нали си даваш сметка, че караме шест цилиндрова кола, вероятно наполовина от размерите и теглото на онзи черен звяр зад нас?

— По дяволите, Пол, стига си философствал. Ти си побъркан шофьор от Масачузетс. Просто дай газ до дупка.

Траут извъртя очи към небето.

— Да, госпожо.

И натисна газта. Колата ускори до впечатляващите 130 километра в час. Джипът с лекота набра скорост и продължи да ги настига. Пол успя да изстиска още петнайсетина километра в час от двигателя, но джипът все така приближаваше.

Навлязоха в серия завои, които следваха контурите на крайбрежните хълмове. Колата им не беше спортна, но все пак се справяше по-добре от големия джип, който тежко поднасяше на по-острите завои. На места Траут трябваше да удря спирачки, за да не излети от пътя.

Забавен от завоите, джипът изостана. Траут не бързаше да ликува. Не откъсваше очи от пътя, стискаше здраво волана и караше малко под скоростта, при която щеше да изгуби контрол и да полети в пропастта. Знаеше, че и най-малката грешка, нанесен пясък или камъчета могат да се окажат фатални.

Гамей следеше преследвачите им и не спираше да коментира. Гумите свистяха. Траут се спускаше по дългия плавен склон с над сто километра в час. Внезапно пред очите му се разкри невероятна гледка.

Черен джип излезе на пътя пред тях иззад една огромна канара. За миг Пол реши, че джипът е минал напряко.

— Два са! — изкрещя Гамей. — Опитват се да ни хванат в капан.