Хронолитите

— Да, но ние също го искаме.

— Нямате право да отправяте подобни искания към мен.

— Така е — потвърди Хич. — Не сте длъжен да ни го предоставяте, но това би помогнало да открием Катлин.

— Съмнявам се — Уитман се обърна към мен. — Скот, трябваше да кажа на полицията за теб. Съжалявам, че не го направих.

— Няма нищо — рекох. — Аз вече говорих с тях.

— И ще говориш пак, ако продължаваш да…

— Да какво? — прекъсна го Хич. — Да се опитва да измъкне дъщеря си от онова, в което се е забъркала?

Уит изглеждаше, сякаш иска да тропне с крак.

— Аз дори не ви познавам! Какво общо имате с Катлин?

Хич си позволи лека усмивка.

— Остана й белег под дясното коляно, след като се поряза на една счупена бутилка в „Хаат Тай“. Все още ли го има, господин Делахънт?

Уит понечи да отговори, но беше прекъснат.

— Да.

Гласът на Джанис. Идваше откъм стълбите. Тя ни бе подслушвала. Спусна се долу, царствена в мъката си.

— Все още го има. Макар че почти изчезна. Здрасти, Хич.

Този път усмивката на Хич бе съвсем искрена.

— Здравей, Джанис — поздрави я той.

— Помагаш на Скот да открие Катлин?

Той кимна.

— Много добре. Уит, ще дадеш ли на тези хора информацията, от която имат нужда?

— Това е абсурдно. Не могат да идват тук и да предявяват подобни искания.

— По-скоро ми прозвуча като молба. Но какво значение, ако може да помогне на Кати?

Уит забрави протестите си. В гласа на Джанис бях доловил зле прикрит гняв. Може би Хич и Ашли не го усетиха, но аз го почувствах. А също и Уит.

Отне ни известно време, но в края на краищата получихме изчерпателен списък с адреси и телефони.

— Само ще помоля да не споменавате името ми — промърмори той.

Хич прегърна Джанис и тя не му остана длъжна. Никога не го бе харесвала особено, вероятно по съвсем основателни причини, но фактът, че ми помагаше да открием Кати, го бе въздигнал в очите й. Преди да излезем, тя ме улови за ръката.

— Благодаря ти, Скот. От все сърце. Съжалявам за това, което ти казах преди няколко дни.

— Няма за какво.

— От полицията все още смятат, че Кати е в града. Но тя не е тук, нали?

— Вероятно вече не.

— Божичко, Скоти, всичко е толкова… — тя преглътна развълнувано и притисна устата си с ръка. — Моля те, внимавай. Искам да кажа… намери я, но бъди внимателен.

Когато излизахме от къщата, Хич каза:

— Джанис знае ли, че е омъжена за задник?

— Започва да подозира.

Отидохме при Ашли за вечеря и планиране на стратегията.

Помогнах й в кухнята, докато Хич се обади по джобния си терминал. Ашли направи пилаф от ориз и пилешко, който нарече „бедняшки пилаф“. Попита ме колко време съм бил женен за Джанис.

— Около пет години — рекох — И двамата бяхме много млади.

— Значи отдавна си разведен.

— Понякога не ми изглежда толкова отдавна.

— Тя ми се струва доста разумен човек.

— Разумна, но невинаги гъвкава. Напоследък е преживяла трудни времена.

— Има късмет с живота, който води. Би трябвало да е благодарна.

— Не мисля, че в момента се смята за особено щастлива.

— Не, исках да кажа…

— Разбрах те, Ашли.

— Пак си пъхам носа, където не ми е работа. — Тя отметна косата си назад.

— Искаш ли да нарежа морковите?

Тя поля пилафа с доста пикантни подправки и го остави да се задуши. След това се присъединихме към Хич.

Заварихме го с крака върху масичката за кафе.

— Ето с какво разполагаме — заговори той. — Сведенията от Уитман и от още няколко източника, включително ченгето Рамон Дъдли. Онова жалко копърхедско сборище на Уит се състои от двайсет и осем постоянни членове, десет от които са в управата на компанията, в която работи, така че най-вероятно той е там заради кариерата. Двайсет и осем възрастни, от които осемнайсет са несемейни или без деца. Десет членове имат деца на различни възрасти, девет от тях са завели децата си в младежкия клуб. Това прави общо десет деца плюс шестима странични, като Адам. Но съществува основна група от осем деца, които са дълбоко въвлечени, включително Кати и Адам. Тъкмо те са изчезналите.

— Ясно — рекох.

— Да предположим, че са напуснали града. Щяха да направят впечатление, ако се качат на самолет или автобус, като се има предвид, че пътуват заедно. Съмнявам се местният автостоп да върви, особено за толкова голяма група. Така че остава само личен транспорт. И вероятно нещо достатъчно голямо. Можеш да натикаш осем души и в седан, но няма как това да не прави впечатление.

— Да, пък и ще е доста тесничко вътре — кимнах.

— Така, изслушай ме още малко. Ако са с личен транспорт, какво може да са взели?

— Някои от тези деца трябва да имат собствени коли.

— Именно. И Рамон Дъдли вече е проверил. Четири от осемте наистина притежават регистрирани на тяхно име коли, но те са налице. Нито един родител не е съобщил за открадната кола, освен това всички кражби на коли по време на изчезването на децата или са били професионални, или само за разходка, приключила с разбиване или опожаряване на автомобила. Краденето на коли не е толкова лесно, колкото беше някога. Дори да преодолееш ключалките и алармата, всички коли от последните десет години разполагат със собствена локализираща система. Повечето хора я използват, за да открият автомобилите си на паркингите, но тя затруднява и кражбите. Модерният автокрадец е по-скоро високотехнологичен специалист, който притежава всякакви умения и сложен набор от инструменти.

— Значи не са използвали своите коли, нито са откраднали чужда — заключи Ашли. — Това е добре. Но не оставя никаква друга възможност. Може би все още са в града?

— Така смята Рамон Дъдли, но в заключението му няма никаква логика. Тези деца очевидно са тръгнали на поклонение. Ето защо помолих Дъдли да провери още веднъж колите, които се водят на тяхно име. И той го направи.

— И… откри ли нещо?

— Нищо. Няма промяна. Три от колите все още са там, където са били паркирани миналата седмица. Само една е местена, и то за кратко пътуване до местния търговски център. Майката на хлапето разполагала с резервни ключове.

— Тоест, нито крачка напред.

— С изключение на една подробност. Майката, която е карала колата до магазина. Според списъка на Уит това е Елинор Хелвиг, член на копърхедския клуб, заедно с мъжа си Джефри. Джефри е младши завеждащ-секция във фармацевтична компания „Кларион“, няколко нива над Уит. Изкарва доста добри пари и от известно време има регистрирани три автомобила — неговия, на жена му и на хлапето. Лъскави колички. Два даймлера и втора ръка едисън за Джеф младши.

— Е, и?

— Защо жена му ще кара едисъна до магазина, когато нейният възголемичък даймлер разполага с достатъчно място за покупки?

— Може да е по цял куп причини — сви рамене Ашли.

— Би могло… но може би трябва да я попитаме?

Вечерята беше чудесна — не пропуснах да го спомена пред Ашли, — но не можехме да останем дълго след това. Двамата с Хич имахме доста работа и Ашли заръча да й позвъним, ако нещо изникне.

В колата подхвърлих:

— Относно онзи пакет…

— Да, за пакета. Забрави за него, Скоти.

— Нямам навика да забравям стари дългове. Ти ми помогна с пари в Тайланд. Дължах ти дребна услуга, а се провалих.

— Да, но поне опита, нали?

— Отидох на мястото, което ми каза.

— При Изи? — Хич се хилеше и това ме притесняваше още повече. Познавах тази усмивка от едно време.

Продължих:

— Отидох при Изи, но…

— Спомена ли му моето име?

— Ами да…

— Застаряващ тип с посивяла коса, върлинест, с цвят на прясно изпечено кафе?

— Горе-долу така изглеждаше. Но нямаше пакет, Хич.

— Той ли ти каза?

— Аха.

— Със спокоен тон ли ти го съобщи?

— Трудно ще го наречеш спокоен.