Хронолитите

Ако е така, защо не биваше да се поддаваме на отчаянието? Предполагам, отговорът на Сю щеше да е, че битката още не е приключила. По-голямата част от цивилизования свят все още бе свободна от хронолити, което подсказваше, че настъплението на Куин е постепенен процес, с победи и загуби. А и все още нямаше нито един хронолит на североамериканска земя. Може би никога нямаше да има, ако направим каквото е нужно. Само че какво бе то?

Сю ми бе подхвърлила идеята за „негативната обратна връзка“. Ако действията на Куин с хронолитите представляваха позитивна обратна връзка — сигнал, който се усилва и умножава във времето и човешките очаквания, — в такъв случай решението може би бе да се прави тъкмо обратното. Хронолит, който се появява, а после бива унищожен, би хвърлил съмнение върху този процес и злокачественото внушение за непобедимостта на Куин щеше да бъде, ако не разбито, то поне силно разклатено.

Куин може би щеше да превземе половината Земя, но не нашата половина.

Това беше веруюто на Сю. Надявах се, че е права. Бях готов да действам, уповавайки се на това предположение.

Но ако трябва да бъда искрен, ще призная, че не вярвах в него.

Ето го и Хич Палей, който слизаше от раздрънкания си „Сони компакт“ (не зная за тези модерни формулировки, но по някогашните представи това си беше най-обикновен мотоциклет) на паркинга на мотела. Бяхме се уговорили за среща в девет тази сутрин. Той закъсня с петнайсет минути. Всъщност беше закъснял с цели десет години.

Не беше се променил почти никак. Познах го веднага, въпреки че бе на десетина метра от мен, в сянката на навеса на кафенето. Едновременно се радвах и страхувах от предстоящата среща.

Имаше дълга брада и носеше тъмнозелено кожено сако. Беше понатежал, което само подчертаваше широкия му нос, високите скули и неандерталската извивка на челото. Видя ме, прекоси с нехайна походка оставащото разстояние и протегна едрата си лапа.

— Здрасти, друже. Взе ли оня пакет, за който те помолих?

Смотолевих нещо за пакета, а той се ухили и ме хлопна по гърба.

— Майтапя се бе, Скоти. По-късно ще говорим за това. — Влязохме в кафенето и се настанихме в едно сепаре.

Сю Чопра, естествено, знаеше за Хич. Всички мои опити да го прикрия — да му спестя неприятностите по време на разпита с детектора на лъжата — се бяха оказали напразни. Хич бе в списъка на Сю с така наречените първични наблюдатели и вероятно бе попаднал в нейната схема за всеобщата взаимовръзка още от самото начало. Хич бе дълбоко въвлечен в тау-турбуленцията, вероятно толкова дълбоко, колкото и аз.

Смятах, че е изчезнал безследно и не може да бъде открит, но той вероятно се бе повъртял още известно време в Чъмфон, преди да усети, че е под наблюдение от федералните. Така или иначе, бяха установили контакт с него и Сю му бе предложила алтернатива на незабавния арест. Беше му предложила работа и Хич бе направил своя мъдър избор.

— Е, не е като да си чиновник — рече той. — Но затова пък заплатата е добра, пътувам и не съм обвързан с никого и нищо. Може би дори ще получа чисто съдебно досие накрая, само дето краят не се вижда. Първата задача бе да пообиколя по Тихоокеанското крайбрежие и да събирам слухове за Куин — не че от това излезе нещо. Но после нещата потръгнаха, Скоти. Бях в Анкара и Истанбул на проучвания около хронолитите, неофициални задачи, като да разговарям с куинисти — по-късно и с тези у дома. Копърхедчета и поклонници.

— Шпионин ли си?

Той ме погледна навъсено.

— Да бе, шпионин. Пия мартини и играя бакара.

— Но знаеш за хаджилъка?

— Зная за хаджилъка повече от другите хора. Бил съм вътре в играта. Ще направя, каквото ми е по силите, за да ти помогна за Катлин.

Облегнах се назад, докато се питах дали точно това исках. Дали би било разумно.

— Знаеш ли — говореше Хич, — когато си мисля за Катлин, помня я такава, каквато беше в Чъмфон. Как припкаше по брега с онази розова рокличка, дето й я купи Джанис, и оставяше по пясъка отпечатъци, малко по-големи от тези на птичките. Трябваше да се грижим по-добре за нея, Скоти.

Той каза „ние“, но всъщност знаех, че говори само за мен.

Но Хич не бе от хората, които губят време да се отдават на спомени. Вече се бе запознал с подробностите от Рамон Дъдли и аз добавих малкото, което бях узнал.

Той предложи да проведем още един разговор с Уит Делахънт. Съгласих се, при условие да не тормозим излишно Джанис.

— Трябва да разговаряме и с Ашли Милс — добавих. — Ако си е вкъщи, ще я вземем на път за Уит.

— Не става — поклати глава Хич. — Не обичам, когато се забъркват и други хора.

— Ашли е забъркана колкото и аз. Освен това ми помогна повече от полицията.

— Значи се застъпваш за нея?

— Да.

— Добре. Напоследък си позанемарил яденето, гледам.

— Личи ли ми?

— Няма да е зле да хапнеш една пържола и няколко пържени яйца.

— Не съм гладен.

— Стек и пържени яйца, Скоти. Заради Кати, щом настояваш да го кажа.

Не исках да ям, но порцията изглеждаше примамливо, когато сервитьорката я постави пред мен. Бях изненадан от това колко бързо ометох чинията.

— По-добре ли си сега? — попита Хич.

— Ами, чувствам само как ми се втвърдяват артериите.

— Глупости. Имаш нужда от протеини. Чака ни доста работа и не само днес.

— Мислиш ли, че ще успеем да я върнем? — попитах с отпаднал глас.

— Ще я върнем. Разчитай на мен.

Ашли неволно отстъпи назад, когато видя Хич Палей за първи път, и ми хвърли поглед, който казваше: „Такива приятели ли имаш?“.

Което бе съвсем обяснимо. Хич изглеждаше като дребен престъпник — би могъл да мине за наркодилър от типа на Чийвър Кокс или за наемен събирач на дългове. Обясних й накратко откъде се познаваме и с какво се занимава Хич в момента. Ашли кимаше, но така и не успях да разсея всичките й подозрения.

Тя ме дръпна настрана и попита:

— Той наистина ли може да ни помогне да открием Кати и Адам? Това е единственото, което искам да знам.

— Мисля, че може.

— В такъв случай да вървим при Уитман Делахънт.

Аз карах. Следобедният ветрец беше приятно прохладен, в небето се трупаха облаци. Хич мълчеше през цялото време. Ашли си тананикаше една стара песен на Лукс Ибони. Беше от времето, когато песните все още значеха нещо и хората харесваха едни и същи неща. В последно време всички популярни песни ми приличаха на маршове — барабани и цимбали, тромпетни призиви. Но предполагам, че всяко десетилетие харесва музиката, която заслужава.

Хич не пропусна да забележи никотиновите петна върху пръстите на Ашли.

— Ако ти се пуши — давай. Не ме е грижа.

Къщата, в която живееха Уит и Джанис, не изглеждаше остаряла или занемарена, същото можеше да се каже и за квартала. Хората тук очевидно бяха над средното равнище за страната, щом можеха да си позволят да им събират боклуците дори когато стачката продължаваше. Моравите зеленееха, на места по тях пълзяха роботи тревокосачи, макар и с ръждясали корпуси. Ако примижиш, може да ти се стори, че си във времето преди десетина години, когато всичко изглеждаше по-добре.

Уитман отвори вратата и се намръщи, щом ме видя. Май не хареса и Хич, и Ашли. Въпреки това произнесе с безизразно лице:

— Джанис е на горния етаж. Искаш ли да я повикам?

— Искаме само да ти зададем няколко въпроса — отвърнах. — Не е необходимо да замесваме и Джанис.

Личеше си, че не му е приятно да ни кани вътре, но и не му се щеше да обсъждаме подобни неща на вратата. В хола цареше приятна прохлада. Представих Хич и Ашли, без да уточнявам какви са. След това Хич пое инициативата.

— Господин Делахънт, Скоти ми каза за този клуб, в който ходите. Необходим ни е списък на членовете.

— Вече го предадох в полицията.