Хронолитите

— Не разчитай на това. — Тя погледна към мен. — Веднага щом зъбите ми се избелят, си намирам свястна работа.

— Доблестна гражданка — подсмихва се Кокс.

— Абсолютно си прав.

— Да не смяташ и да се омъжиш за твоя приятел?

— Той не ми е приятел.

— Добре, Аш, извинявай и не ми се сърди. Искаш ли нещо? По-силно от онова, дето ти дават в аптеката?

— Искам да ти задам няколко въпроса за Адам.

— Да, но едва ли това е всичко, от което се нуждаеш.

Кокс очевидно намекваше, че няма да предостави информацията, ако Ашли не купи нещо от него. Бизнесът си е бизнес, искаше да каже.

— Та за сина ми, Чийвър?

— Зная, че го обичаш, Ашли, но тук говорим за бизнес.

В края на краищата тя се принуди да купи от него картон с цигари, които нарече „леки“ и които Кокс донесе от мазето. Ашли пъхна картона под мишница. От него лъхаше на влага.

Кокс се настани в едно кресло.

— Не зная дали ти е известно — заговори той, — но често ми се налага да ходя до изоставените сгради, където се навъртат хлапета и бездомници — тези на „Франклин“ или в центъра. Там е пълно с всякакви хлапета. Адам също се вясва от време на време. Търговията не е нищо особено, защото хлапетата нямат почти никакви мангизи. Дори храната крадат от магазините. Но от време на време им се завърта някой долар и тогава вземат един или два кашона с цигари, напитки, дрога, или всичко наведнъж. Най-често търгувам с Адам, защото ме помни от времето, когато идвах при теб.

Ашли сведе очи, но не каза нищо.

— Истината е, че Адам има повече ум в главата, отколкото останалите. Наричат се поклонници, или куинисти, но разбират от политика колкото някоя тухла. Знаеш ли кои са истинските поклонници? Децата на богатите. На богатите и известните. Те пътуват до Израел и Египет, палят миризливи свещи и прочее. А при тези е ясно. Повечето няма да напуснат града дори ако Куин направи бал в околията по случай коронацията си. Адам отдавна го е разбрал. Затова се навърта из копърхедските клубове — търси хора, които разсъждават като него, които гледат по-далеч от тълпата.

— Чийвър — прекъсна го тя, — можеш ли да ми кажеш дали той е още в града?

— Не мога да ти отговоря нито с „да“, нито с „не“, но се съмнявам. Ако е тук, не съм го мяркал. Виждам се с разни хора и щяха да ми кажат. Винаги се носят слухове. Помниш ли Къркуел?

Миналото лято един умопобъркан месар в Къркуел, Ню Мексико, бе обявил, че е измерил повишени фонови нива на радиацията през пролетта в очертанията на града — в неговия двор, по случайност. Вероятно се е надявал да го превърне в туристическа атракция. И успя. До септември там вече имаше лагер с десетина хиляди поклонници. Националната гвардия раздаваше храна и вода и подканяше поклонниците да се приберат у дома, но накрая ги прогони взрив от холера. Налудничавият месар изчезна своевременно, оставяйки след себе си няколко недовършени съдебни дела.

— Подобни слухове се пръкват непрестанно — обясни Кокс, — но точно сега новината е за Мексико. Куидад Портильо. Адам беше при мен преди три седмици и говореше само за това — не че някой му обръщаше внимание. Тъкмо затова се е свързал с копърхедския клуб от покрайнините — иска да отиде до Мексико и смята, че там ще се намери човек, който да ги субсидира поне за пътя.

— Отишъл е в Мексико? — подскочи Ашли.

Кокс разпери ръце.

— Не зная със сигурност. Но ако трябва да залагам, ще се обзаложа, че вече е на път за границата или дори я е пресякъл.

Ашли мълчеше. Беше пребледняла и някак смалена. Кокс въздъхна съчувствено.

— Зная, че те изплаших. Глупавите хора вършат глупави неща, но Адам е достатъчно умен да направи нещо наистина глупаво.

Поговорихме още малко, но Кокс нямаше какво повече да ни каже. Накрая Ашли стана и се отправи към вратата.

На изхода Кокс я прегърна отново.

— Ела да се видим, когато спрат да ти дават рецепти — рече той.

Докато карах обратно, попитах Ашли откъде знае, че Адам е изчезнал.

— Какво искаш да кажеш? — отвърна с въпрос тя.

— Доколкото разбрах, той е свързан с различни организации. Дори да не живее у дома, това не значи, че е заминал.

Спрях пред къщата й. Ашли ме покани:

— Ела, ще ти покажа.

Тя отключи входната врата и ме отведе нагоре по стълбите. Апартаментът бе стандартен: две малки спални от двете страни на коридора, голям хол към улицата и квадратна кухня, гледаща назад. Вътре беше задушно, Ашли каза, че държи прозорците затворени заради стачката на боклукчиите. Но беше чисто и сравнително добре мебелирано. Домът на човек с вкус и здрав разум, макар и без достатъчно средства.

— Тази врата — посочи ми Ашли — е за стаята на Адам. Той не обича чужди хора да влизат вътре, но сега няма как да се разсърди.

В известен смисъл първата ми среща с Адам бе чрез неговата стая. Предполагам, че очаквах нещо далеч по-лошо — порнография, графити, може би рязана пушка в коша за пране.

Но стаята на Адам напълно опроверга очакванията ми. Тя не беше просто прибрана — вътре цареше безупречен ред. Леглото беше оправено. Вратата на гардероба бе открехната и по празните закачалки можеше да се съди, че се е подготвил за дълго пътуване, но останалите дрехи висяха изпънати. Лавиците бяха от най-обикновени дъски, но книгите бяха изправени и подредени по азбучен ред — не по автор, а по заглавие.

Човек може да съди за много неща по книгите на другите. Адам несъмнено се интересуваше от техническа литература — имаше наръчници по електроника, учебници (включително органична химия и американска история), „Основи на изчисленията“, различни биографии (Пикасо, Линкълн, Мао Дзедун), „Прочути съдебни процеси на двайсети век“, „Как да поправим почти всичко“, „Десет стъпки към по-ефикасен двигател“. Детска астрономия и наръчник за спътниците. „Лед и огън: неразказаната история за трагедията на Лунната база“. И, разбира се, книги за Куин. Някои от тях популярни, между които „Азия под обсада“ на Макнейл и Касел, други — сериозни и фундаментални изследвания като „Краят на дните“ и „Петият конник“.

По стените — вестникарски изрезки на хронолити, които ми напомниха за кабинета на Сю Чопра в Балтимор.

— Можеш ли да съдиш по това дали ще се прибере? — попита Ашли. — Тази стая му е базовият лагер. Може и да не спеше тук всяка нощ, но прекарваше по осем-десет часа. Винаги.

Тя затвори вратата.

— Странно — рече. — Винаги съм мислела, че създавам дом за Адам. Но не стана така. Той си изгради собствен дом. По случайност се помещаваше в моя.

Ашли направи кафе. Разговорът постепенно се отнесе към други теми. Седяхме в хола, обърнати към затворения прозорец, през който нахлуваше уличен шум. Имаше нещо объркващо и същевременно примамливо в ситуацията — Ашли отскачаше до кухнята или сядаше на канапето, приглаждайки коса. Усещане за домашен уют, което отдавна бях забравил. Благодарен й бях за това.

Но моментът бързо отмина. Тя ме попита за Катлин и аз й разказах за Чъмфон (без някои подробности) и как съм прекарал последните десет години. Беше впечатлена, че съм присъствал на Ерусалимското появяване, не заради Куин, а защото означаваше, че мога да пътувам, нещо, което напоследък малцина биха могли да си позволят. Освен богатите и известните.

— Е, поне вършиш нещо — рече тя. — Не навърташ като мен километри напразно.

Отвърнах, че не мисля така и че за една самотна майка да отглежда детето си в условията на икономическа криза е немалко постижение.

— Друго имах предвид. Че си стъпил здраво на краката си. Аз самата не се чувствах така с Адам. Опитвах се да му помогна, но все не съумявах да установя контакт с него. — Тя млъкна за миг и ме погледна. — Да речем, че наистина са отишли в Мексико — Адам, Катлин, цялата група. Какво можем да направим?

— Не зная — отвърнах. — Трябва да поговоря с някои хора.