Хронолитите

Без никакво съмнение лейтенант Дъдли стоварваше вината за всички тези неща върху моето поколение. Вероятно се бе срещнал с някой и друг разгневен родител в хода на своите разследвания. По начина, по който ме гледаше, отсъдих, че мен също смята за такъв.

— Исках да попитам за Катлин…

Той извади една папка от чекмеджето си и ми прочете съдържанието. Нищо изненадващо. Осем деца, все членове на младежкия клуб на организацията, в която членуваше и Уитман, не се бяха прибрали у дома. Полицията бе разпитала техни приятели и близки.

— С изключение на вас, господин Уордън, и аз очаквах да се появите.

— Уит Делахънт ви е казал за мен — предположих.

— Спомена съвсем кратко, че сте се виждали, но нищо конкретно. Обади ми се един друг човек — някакъв пенсиониран федерален служител на име Морис Торанс.

Бърза реакция. Но Морис бе специалист в тези неща.

— И какво ви каза той?

— Помоли ме да ви окажа пълно съдействие. Доколкото ми е по силите, естествено. Нямам какво повече да ви съобщя, освен, ако не искате да ми зададете конкретни въпроси. Ах да, той помоли още нещо.

— Какво е то?

— Да ви предам, че трябва да се свържете с него. Каза, че съжалявал за Катлин, и смята, че би могъл да ви помогне.

13.

Може би наистина трябваше да се възползвам от поканата и да се присъединя към групата на Реджина Лий. Да споделя с останалите страховете си за Катлин — страхове и опасения, че може да се случи най-лошото. Но това не беше в моя стил. От съвсем малък се бях научил да запазвам спокойствие пред назряващата катастрофа. Да задържам тревогите в себе си, като че са някакви мръсни тайни.

Въпреки това не спирах да мисля за Кати. В представите си я виждах такава, каквато бе в Чъмфон — едва петгодишна, безстрашна и любопитна. Децата носят природата си сякаш е пъстра дрешка, ето защо са толкова прозрачни, когато лъжат. Умението да мамиш идва с възрастта. В сърцето ми Кати си оставаше онова беззащитно и уязвимо малко момиче. Което правеше още по-болезнена представата, къде може да е сега и с кого. Най-силният родителски инстинкт е желанието да храниш и защитаваш. Да скърбиш за детето си, означава да признаеш, че си безсилен. Не можеш да защитиш този, когото заравят в земята. Не можеш да загърнеш с одеяло ковчега.

Почти не заспивах нощем, наливайки се на смени с бира и диетична кола. Сънят идваше рядко и ме притискаше като лепкава вълна. Спорадичните сънища, които ме спохождаха, бяха хаотични и объркани. Събуждах се, за да зяпам ясното пролетно небе, лишено от облачета и толкова нелепо в мъката ми.

Предполагах, че срещата ми с Ашли Милс ще е първа и последна, но тя ми позвъни на мобилния телефон десет дни след изчезването на Кати. Гласът й бе делови и почти веднага премина към въпроса.

— Уредих среща с един човек — съобщи, — който може да знае нещо за Адам и Катлин. Но не ми се ще да ходя на срещата сама.

— Свободен съм днес следобед — рекох.

— Той работи нощем. Ако можеш да наречеш неговото работа.

— Защо, да не е сутеньор?

— Нещо такова. Наркодилър.

Последната седмица бях прекарал в мрежата, изучавайки термина „куинистки поклонници“, както и свързаните с него куинистки движения. Основно извличах информация от чатовете им.

Разбира се, не съществуваше единно куинистко движение. При липсата на Куин от плът и кръв, „движенията“ бяха миш-маш от утопистки идеологии и полурелигиозни култове, всеки от които си съперничеше за титлата. Това, което ги обединяваше, бе общото благоговение, почитта пред хронолитите. За поклонниците всеки хронолит бе свещен обект. Те придаваха какви ли не свръхестествени сили на паметниците: че имали лечебни свойства, че просветлявали, предизвиквали физиологични трансформации, големи и малки богоявления. Но за разлика от поклонниците в Лурд например тук преобладаваха млади хора. Подобно на „младежките движения“ от двайсетте години и сегашните бяха по-скоро модни, отколкото изпълнени със съдържаше. Малцина млади американци в действителност посещаваха някой от хронолитите, затова пък бе честа гледка да зърнеш тийнейджър с куинистско лого на шапката или фланелката си — най-често вездесъщото К+ или червени и оранжеви кръгове. Имаше и предполагаемо тайни знаци — белези по зърната или ушните миди, сребърни гривни на глезените, бели превръзки на челата.

В квартала на Ашли преобладаваше символът К+, изрисуван с тебешир или като цветни графити по стените и тротоарите. Спрях пред китайския ресторант в уговорения час, Ашли изтича навън и се настани на седалката до мен.

— Добре, че колата ти не е луксозна — рече тя. — Няма да привличаш внимание.

— Къде отиваме?

Даде ми адрес на пет квартала от дома й, в една част на града, където преобладаваха складове и магазини за алкохол.

— Човекът, с когото ще се срещнем — обясни без предисловие, — се казва Чийвър Кокс и се занимава с неща, за които по-добре да не споменаваш пред полицията. Познавам го, защото известно време купувах от него цигари. — Каза го с неутрален тон, но ме погледна, сякаш очакваше да изразя неодобрението си. — Преди да получа лиценз за никотинозависим, искам да кажа.

— Какво знае той за Кати и Адам?

— Може би нищо, но когато му позвъних вчера, спомена, че чул за организирането на ново поклонение и слухове за Куин, които не искал да споделя по телефона. Чийвър е доста параноичен на тези теми.

— Смяташ ли, че това, което правим, е законно?

— Че кой може да знае? Не и аз.

Тя смъкна надолу прозореца и запали цигара, изглеждаше така, сякаш очаква да й се скарам. В Минесота съществуват едни от най-суровите закони срещу тютюнопушене в Щатите. Но аз не бях от този щат, а и бях достатъчно възрастен, за да съм привикнал с тези неща.

— Ашли? — рекох. — Някога мислила ли си да се откажеш?

— О, моля те.

— Не те съдя, просто разговаряме.

— Не искам да говоря за това. — Тя издиша шумно. — Доста неща ми се струпаха през последните години, господин Уордън.

— Скот.

— Скот да бъде. Не съм слаб човек, но… ти някога пушил ли си?

— Не. — По мое време все още не поставяха антиникотинова ваксина, просто тютюнът никога не ме бе привличал.

— Сигурно ме убива, но нямам кой знае какъв избор. — Тя помисли малко, после добави: — Поне ме успокоява.

— Не те обвинявам за нищо. Дори ми харесва мирисът на запалена цигара. От разстояние.

Тя се усмихна мрачно.

— Знаех си, че си пропаднал тип като мен.

— Липсва ли ти Калифорния?

— Дали ми липсва Калифорния? — Тя завъртя очи. — Това разговор ли е, или си обезпокоен заради срещата с Чийвър? Защото, ако е така, спести си усилията. Той е малко тъмен тип, но не е лош човек.

— Много успокояващо.

— Ще видиш.

На адреса открихме порутена дървена къща. Нямаше светлина над входа, а стълбите поддаваха. Ашли дръпна настрани замрежената врата против комари и почука на дървената.

Чийвър Кокс попита кой е и Ашли му се представи. Вратата се отвори. Кокс беше плешив, трийсет и пет годишен мъж, облечен с джинси и бледосиня захабена риза.

— Здрасти, Ашли — извика той и я прегърна. След това ме изгледа.

Ашли представи и мен и каза:

— Идваме заради онова, за което говорихме по телефона.

В предната стая имаше избеляло канапе, две дървени сгъваеми кресла и масичка за кафе с пепелник. В другия край на сумрачния коридор се виждаше кухня. Ако Кокс наистина печелеше много пари от продажба на забранени вещества, със сигурност не ги прахосваше за вътрешно обзавеждане. Но може би имаше къща извън града.

Той забеляза пакета с цигари, подаващ се от джоба на ризата й.

— По дяволите, Ашли. И ти ли си в програмата? Проклетото правителство ми отнема бизнеса с тези разрешителни.

— Няма начин, ако не сътруднича, догодина ще изгубя здравната си застраховка.

Той се ухили.

— Какво пък, тогава може да те виждам по-често.