Махалото на Фуко

След деня на шествието не се видях с Белбо повече от година. Бях се влюбил в Ампаро и вече не ходех в „Пилад“. Или пък Белбо го нямаше, когато се случеше да се отбием там с Ампаро.

А Ампаро не обичаше това заведение. Нейната морална и политическа принципност, равна само на прелестта й и на великолепната й гордост, я караше да възприема „Пилад“ като клуб на демократично настроени позьори, а демократичният дендизъм беше за нея една от клопките, и то най-коварната, на капиталистическия заговор. За мен тази година беше изпълнена с усърден труд и особена сладост. Пишех дипломната си работа с удоволствие, но и спокойно.

Един ден срещнах Белбо на две крачки от издателството.

— Я гледай! — възкликна весело той. — Любимият ми Тамплиер! Знаете ли, току-що ми подариха една бутилка с извънредно старо съдържание. Защо не отскочите към мен. Имам две картонени чаши и един свободен следобед.

— Добре казано!

— Уискито е още по-добро. Бутилирано, струва ми се, преди падането на Аламо 111.

Последвах го. Но едва бяхме започнали дегустацията, и ето че Гудрун влезе и съобщи, че отвън чака някакъв господин. Белбо се плясна по челото. Бил забравил за тази среща, но каза, че случайността добивала вкус на заговор. Доколкото знаел, посетителят носел някаква книга, засягаща и Тамплиерите.

— Ще приключа бързо, каза. — Но ме подкрепете с компетентни възражения.

Наистина беше случайност. Но така попаднах в мрежата.

17

Така изчезнаха Рицарите на Храма заедно със своята тайна, в сянката на която трептеше една прекрасна надежда за небесния град. Но Онова, към което бе насочено тяхното усилие, продължаваше своя недостижим живот в неведоми области и неведнъж в течение на векове упражняваше своето въздействие върху духовете, способни да го приемат.

Лицето му беше лице от четиридесетте години. Ако се съди по старите списания, които бях намерил в мазето на нашата къща, през четиридесетте години всички са имали такива лица. Вероятно се е дължало на глада по време на войната: хлътнали страни под скулите и блуждаещ поглед. Лице, което бях виждал в сцените на разстрел. И от двете страни. По онова време хора с такива лица са се разстрелвали едни други.

Нашият посетител беше със син костюм, бяла риза и перленосива вратовръзка и аз инстинктивно се запитах защо се е нагласил така официално. Косите му, неестествено черни, бяха пригладени назад край слепоочието в две напомадени ленти, все пак не прекалено лъскави, които оставяха на върха на черепа една плешивина, набраздена от кичурчета, тънки и равномерни като телеграфни жици. Кожата му беше загоряла, нарязана, и то не само от бръчки: откровено колониално лице. Синкав белег разсичаше на две лявата му буза от устната до ухото и понеже имаше черни и дълги бакенбарди а ла Адолф Манжу 112, левият бакенбард бе едва забележимо прекъснат там, където кожата се бе разтворила и после отново затворила. „Менсур“ 113или неточен изстрел?

Представи се: полковник Арденти. Подаде ръка на Белбо и само кимна към мен, когато Белбо ме повиши в свой сътрудник. Седна, кръстоса крака, придърпа панталона си на коленете, откривайки два прекалено къси виненочервени чорапа.

— Полковник… Действуващ ли? — запита Белбо.

Арденти показа ред скъпи златни зъби.

— Бих казал в пенсия. Или, ако предпочитате, от запаса. Може би няма да повярвате, но аз съм възрастен човек.

— Не ви личи, поласка го Белбо.

— При това съм участвувал в четири войни.

— Би трябвало за сте започнали при Гарибалди.

— Не. Бях доброволец в Етиопия, лейтенант. После в Испания, капитан, пак доброволец. След това като майор отново в Африка, докато не изоставихме колониите. Орден за храброст втора степен. А в четиридесет и трета… така да се каже, избрах страната на победените: и загубих всичко освен честта си. Имах смелостта да започна отначало. В Чуждестранния легион, в отряда на храбрите. През четиридесет и четвърта — сержант, през петдесет и осма — полковник, заедно с Масю 114. Явно винаги на губещата страна. Когато зловещият Де Гол взе властта, се оттеглих и се заселих във Франция. В Алжир бях завързал добри познанства и основах предприятие за внос-износ, в Марсилия. Този път избрах страната на победителите, поне така мисля, още повече, че сега живея от ренти и мога да се занимавам с моето хоби, нали така се казва днес? И през последните години изложих резултатите от изследванията си. Ето… — Извади от кожената си чанта обемиста папка, която тогава ми се стори червена.

— Това е книга за Тамплиерите, нали? — запита Белбо.

— Да, за Тамплиерите, потвърди полковникът. — Занимавам се още от младежки години. И те са били бойци авантюристи, търсещи слава отвъд Средиземното море.

— Господин Казобон е специалист по Тамплиерите, каза Белбо. — Запознат е с темата повече от мен. Разкажете ни.

— Винаги съм се интересувал от Тамплиерите. Шепа смелчаци, които носели просвещение от Европа сред диваците…

— Противниците на Тамплиерите не могат да се нарекат диваци, прекъснах го аз.

— Никога не сте били залавяни от магребски бунтовници, нали? — запита ме саркастично той.

— Още не, отвърнах.

Погледна ме така, че се почувствувах щастлив, задето никога не съм бил под негово командуване. После се обърна към Белбо:

— Извинявайте, аз съм от друго поколение. — Хвърли предизвикателен поглед към мен. — Тук на разпит ли сме, или…

— Тук сме, за да говорим за вашата книга, полковник, успокои го Белбо.

— Продължавайте, моля.

— Веднага искам да изясня главното, каза полковникът, полагайки длани върху папката. — Готов съм да подпомогна финансирането на книгата, не ви предлагам нещо, от което ще загубите. Ако търсите научни гаранции, ще ви ги представя. Само преди два часа се срещнах с един специалист от бранша, дошъл нарочно от Париж. Би могъл да напише авторитетен предговор…

— Отгатна въпроса на Белбо и направи знак с ръка, с който искаше да каже, че поради деликатността на въпроса е по-добре да не уточнява.

— Уважаеми доктор Белбо, продължи, в тези страници се съдържа една истинска история. И съвсем не банална. По-увлекателно и от американски криминален роман. Открих нещо, при това с огромно значение, но съм едва в началото. Искам да кажа на всички това, което зная, тъй че ако някой е в състояние да допълни с нещо този ребус, да го прочете и да се обади. Имам намерение да организирам една анкета. При това много спешно. Ако някой преди мен е знаел това, което зная аз, вероятно е бил убит именно за да не го разпространява. Ако на две хиляди читатели кажа фактите, които са ми известни, никой вече няма да има интерес да ме елиминира. — Замлъкна. После продължи: — Знаете ли подробности около арестите на Тамплиерите?…

— Неотдавна говорихме по този въпрос с господин Казобон и ми направи силно впечатление, че арестите са станали без всякаква съпротива, рицарите са били заловени изненадващо…

Полковникът се усмихна снизходително.

— Именно. Наивно е да се смята, че толкова могъщи личности, способни да уплашат дори краля на Франция, не са били в състояние да узнаят предварително, че четирима мръсници подработват краля и че кралят подработва папата. Хайде де! По-скоро трябва да се предполага, че е съществувал някакъв план. Върховен план. Да допуснем, че Тамплиерите са имали намерение да завладеят света и са знаели тайната на някакъв източник на огромна власт, тайна, за чието опазване са били готови да пожертвуват цялата армия от Парижкия храм, както и центровете, пръснати из цялото кралство, а и в Испания, Португалия, Англия, Италия, замъците в Палестина, хранилищата на богатствата, всичко… Филип Хубави ги подозира, иначе не може да се обясни защо ще се впуска да ги преследва с цената на пълното дискредитиране на цвета на френското рицарство. Тамплиерите разбират, че кралят ги е разкрил и ще се опита да ги унищожи, че пряката съпротива няма да успее, че за изпълнението на плана е необходимо още време, че мястото, съкровището или там каквото е било все още не е точно установено или пък е трябвало да се използува постепенно… И тайната управа на Тамплиерите, чието съществуване вече всички признават…

111

… преди падането на Аламо — тоест преди 496 г., когато Кловис побеждава римляните.

112

Адолф Манжу — известен американски киноактьор от тридесетте години.

113

Менсур — дуелът между германските студенти, при който белегът оставал като свидетелство за смелост.

114

Жак Масю (род. 1908) — френски генерал, участник в кампаниите в Африка и в Индокитайската война.