Махалото на Фуко

Живеят разкошно в своите манастири, пръснати из цяла Европа, и в Парижкия Храм. И още мечтаят за славното време на Йерусалимския, за прелестната църква Света Мария Латеранска с нейните съзвездия от параклиси, набори от трофеи и наоколо, ковачници, сарачници, тъкачници, хамбари, конюшня с две хиляди коня, цяла армия от слуги, оръженосци, коняри с червени кръстове на белите плащове, султански пратеници с големи тюрбани и златни шлемове, поклонници, стражи и бойци, и радостта от съкровищата, пристанището, от което препращали заповеди, нареждания и стоки от островите, от бреговете на Мала Азия към замъците в родината…

Край на всичко това, мили мои Тамплиери!

Онази вечер в „Пилад“, вече на петото уиски, забелязах, че Белбо ме е подвел и че съм сънувал въодушевено (какъв срам!), и то на висок глас — навярно съм разказал вълнуваща история, изпълнена със страст и съчувствие, защото очите на Долорес блестяха, а Диоталеви, изпаднал в безразсъдство от поредния тоник, бе обърнал поглед към далеч не сефиротския таван на бара и мърмореше:

— А може би са били всичко едновременно, и погубени души, и светци, и коняри, и рицари, и банкери, и герои…

— Разбира се, че са били странни, добави Белбо. — Но вие, Казобон, май че ги обичате?

— Аз пиша дипломна работа за тях, а този, който пише дипломна работа за сифилиса, в края на краищата започва да обича и бледата спирохета.

— Прекрасно като на филм, въздъхна Долорес. — Но за съжаление трябва да тръгвам, имам да ксерографирам позивите за утре сутринта. Ще ходим към заводите „Марели“.

— Блазе на теб, че можеш да си го позволиш, каза Белбо, протегна уморено ръка към косите й и я погали. После поръча, както заяви, последното уиски.

— Почти полунощ е. Но не го казвам заради хората, а заради Диоталеви. Все пак да завършим тази история, искам да науча за процеса. Защо, как, кога…

— Cur, quomodo, quando, съгласи се Диоталеви. — Продължавайте.

14

Твърди, че предния ден видял петдесет и четирима монаси от Ордена, които водели на кладата, защото не искали да признаят гореспоменатите грехове, и за които после се говорело, че били изгорени и че самият той, за да не би да не се държи достойно, ако бъдел изгорен, щял да признае, от страх пред смъртта и в присъствието на господа стражите или на когото и да било, ако го разпитвали, всички грехове, в които обвинявали Ордена, и ако поискали, би признал дори, че е убил самия Иисус Христос.

Процес, пълен с недомлъвки, противоречия, загадки и нелепости. Най-силно впечатление правят нелепостите и тъй като са необясними, съвпадат със загадките. В онези щастливи дни смятах, че глупостта създава загадката. И преди няколко дни в Перископа си мислех, че най-ужасяващи са загадките и понеже изобщо не се изясняват, се превръщат в лудост. Но сега си мисля, че светът е една благотворна загадка, която нашата лудост прави ужасяваща, защото се стреми да тълкува света според своята истина.

Тамплиерите оставали без цел. Или по-точно, превърнали средствата в цел — управлявали безмерните си богатства. Естествено е един всевластен монарх като Филип Хубави да ги гледа с лошо око. Как може да се държи под контрол един толкова могъщ орден? Магистърът бил с ранг на наследствен принц, командувал войска, управлявал огромни имоти, бил избран като император и разполагал с абсолютна власт. Френското съкровище не било в ръцете на краля, а се пазело в Парижкия храм. Тамплиерите били собственици, управители и настойници на една текуща сметка, която само формално се водела на краля. Приемали влогове, плащали, оперирали с лихви, действували като голяма частна банка, но с всички привилегии и свободи на държавно предприятие. Самият кралски ковчежник бил Тамплиер. Как да се царува при тези условия? Когато не можеш да ги победиш, направи ги свои съюзници. Филип пожелал да бъде обявен за почетен Тамплиер. Отговорът бил отказ. Обида, която кралят не могъл да преглътне. Обърнал се към папата с искане да слее Тамплиери и Гостоприемници и да постави новия орден под контрола на един от неговите синове. Магистърът на Храма, Жак дьо Моле, пристигнал тържествено от Кипър, където вече живеел като монарх в изгнание, и представил на папата меморандум, в който се преструвал, че анализира предимствата, но всъщност подчертавал недостатъците на сливането. Без капка срам Моле отбелязвал между другото, че Тамплиерите били по-богати от Гостоприемниците и че сливането би помогнало на едните да станат по-богати за сметка на другите, което би нанесло тежка обида на неговите рицари. Моле спечелил първия рунд от играта, която започнал, и делото било изпратено в архив.

Оставала само клеветата и в това отношение кралят имал силни козове. Слухове за Тамплиерите отдавна вече циркулирали. Как са изглеждали тези „колониалисти“ в очите на достопочтените французи, които ги виждали наоколо си да събират десятъка и да не дават нищо в замяна, нито дори, от определен момент нататък, собствената си кръв като пазачи на Божи гроб? И те били французи, но не напълно, по-скоро нещо като „имигранти“. Дори не криели екзотичните си навици и не се знаело дали не говорят помежду си на езика на маврите, който им бил по-близък. Били монаси, но проявявали публично извратените си нрави и не случайно няколко години по-рано папа Инокентий III бил принуден да напише една вула — „За безсрамието на Тамплиерите“. Били дали обет за бедност, а демонстрирали блясъка на аристократична каста, алчността на новоизлюпено търговско съсловие, наглостта на мускетари.

Много малко било необходимо да се стигне до бързо разпространение на мълвата: хомосексуалисти, еретици, поклонници на един брадат идол, който не се знаело откъде идва, във всеки случай не от пантеона на правоверните, споделящи навярно тайните на исмаилитите, имащи връзки с Кръвниците от сектата на Стареца от планината 96. Филип и неговите съветници в известен смисъл се възползували от тези слухове.

Зад гърба на Филип се притаявали неговите прокълнати души — Марини и Ногаре. Марини бил този, който в крайна сметка щял да сложи ръка върху богатството на Тамплиерите и да го управлява за сметка на краля, преди то да премине към Гостоприемниците, и не става ясно кой точно е имал полза от това. Ногаре пък, пазачът на кралския печат, бил през 1303 година стратегът на случая Анани, когато Шара Колона се нахвърлил с плесници върху Бонифаций III и папата умрял от унижение няма и месец след това.

В определен момент на сцената се появява някой си Ескийо дьо Флоаран. Изглежда, в затвора, където бил вкаран за незнайни престъпления, но със смъртна присъда, той срещнал един Тамплиер, когото също очаквало бесилото, и от него чул ужасяващи признания. Срещу оправдателна присъда и кръгла сума Флоаран продал това, което научил. Това, което научил и което вече всички шушукали. Но от този момент нататък от шушукане се минало към свидетелствуване пред съда. Кралят препредал сензационните разкрития на Флоаран на папата, който вече бил Климент V, този, който преместил папското седалище в Авиньон. Папата и вярвал, и не вярвал, а освен това знаел, че не е толкова безопасно да си пъхаш носа в работите на Тамплиерите. Но през 1307 година се съгласил да даде ход на официалното следствие. Моле узнал за това, но заявил, че е спокоен. Продължил да участвува на равна нога с краля в официалните церемонии, като принц сред принцовете. Климент V протакал. Кралят подозирал папата, че иска да даде възможност на Тамплиерите да се спасят. Напълно неоснователно. Тамплиерите пиели и псували в своите лагери, тайно от всички. И това е първата загадка.

На 14 септември 1307 година кралят изпратил запечатани послания до всички свои губернатори и съдебни представители в кралството, с които заповядвал да се пристъпи към масово арестуване на Тамплиерите и конфискуване на тяхното богатство. От изпращането на заповедта до арестите, които се извършили на 13 октомври, изминал цял месец. Тамплиерите не подозирали нищо. Сутринта на уречения ден всички попаднали в мрежата и, нова загадка, се предали без каквато и да била съпротива. А знае се, че кралските офицери, за да са сигурни, че нищо няма да убегне от конфискацията, няколко дни по-рано направили нещо като опис на имуществото на Тамплиерите по цялата национална територия, като изтъквали глупашки мотиви. А Тамплиерите — нищо! Заповядайте, господа, проверявайте всичко, моля. Чувствувайте се като у дома си.

96

Старецът от планината — наследствена титла при иранските шиити; по-нататък в романа авторът подробно разказва за тях.