Махалото на Фуко

И все пак, вече в залеза на мита, пристига Луи, светият крал, кралят, който има за сътрапезник Аквинския мъдрец Тома, той още вярва в походите въпреки двете столетия мечти и опити, пропаднали поради глупостта на победителите. Може би си струва да рискува още веднъж? „Струва си“, казва свети Луи. Тамплиерите са съгласни, следват го в поражението, защото такъв им е занаятът, как инак ще се оправдае Храмът, ако няма походи към него?

Луи напада укрепената Дамиета 95откъм езерото. Вражеският бряг целият блести от пики, алебарди, знамена, щитове и ятагани, бойци красавци, признава им великодушно Жоанвил, които носят златни оръжия, отразяващи слънчевите лъчи. Луи би могъл да почака, но решава да дебаркира на всяка цена. „Верни мои, ще бъдем непобедими, ако сме дружни в нашето милосърдие. Ако бъдем победени, ще станем мъченици. Ако надвием, ще увеличим славата божия!“ Тамплиерите не му вярват, но нали са възпитани да бъдат рицари на идеала — това е образът, който трябва да защищават, — тръгват след краля и неговото мистично безумие.

Десантът успява по чудо, сарацините напускат Дамиета, също по чудо, дотам, че кралят се колебае дали да влезе в града, защото не дава вяра на бягството им. Но няма клопка, градът е негов и негови са съкровищата и стоте джамии, които Луи без бавене превръща в божи храмове. Сега трябва да вземе решение, накъде да се отправи, към Александрия или към Кайро. Мъдрото решение би било Александрия, за да се отнеме на Египет едно жизненоважно пристанище. Но се намесва злият гений на похода, братът на краля, Робер д’Артоа, амбициозен мегаломан, жаден за бърза слава като всеки по-малък брат. Той съветва да се тръгне към Кайро, сърцето на Египет. Орденът, дотогава безропотен, сега се опъва. Кралят е забранил отделните схватки, но магистърът на Тамплиерите нарушава заповедта. Съглежда един отряд султански мамелюци и извиква: „По тях, в името божие, защото не мога да понеса този срам и позор!“

В Мансура сарацините се укрепяват отвъд реката, французите се мъчат да заприщят водите, за да я прекосят, и защищават бента с подвижните си кули, но сарацините познават от византийците изкуството на гръцкия огън. Гръцкият огън представлява бъчва с дълга опашка, която лети като мълния, прилича на змей и хвърля такава ослепителна светлина на бойното поле, че превръща нощта в ден.

Докато лагерът на християните е цял в пламъци, един продажен бедуин срещу триста византи посочва на краля удобен брод. Кралят решава да атакува, преминаването на реката не е лесно, мнозина се издавят и течението ги отнася, а на отсрещния бряг чакат триста сарацини на коне. Най-сетне войската стъпва на твърда земя и изпълнявайки заповедта, Тамплиерите спират, за да изчакат останалата част от войската. Но граф Д’Артоа се впуска да преследва врага.

Тогава Тамплиерите, за да опазят честта си, се втурват и те, но успяват само да застигнат графа, който вече е нахлул в противниковия лагер и го е опустошил. Мюсюлманите се отдръпват към Мансура. За радост на Д’Артоа, който продължава да ги преследва. Тамплиерите се опитват да го възпрат, брат Жил, върховен магистър на Храма, се мъчи да го укроти, като му казва, че вече е извършил подвиг, по-голям от който не познават отвъдморските земи. Но Д’Артоа, този салонен красавец, жаден за слава, обвинява Тамплиерите в предателство и дори прибавя, че те и Гостоприемниците, при малко по-голямо желание, отдавна да са завладели тези земи и че той им е показал какво може да направи човек с кръв, по-гореща от тяхната. Това било твърде много за Тамплиерите. Техният орден не търпи други над себе си. Всички се юрват към града, нахълтват в него, преследват врага до отсрещните стени и чак тогава Тамплиерите се досещат, че са повторили грешката от Ашкалон. Християнските войски, включително рицарите на Храма, се забавят, за да плячкосат султанския палат, неверниците възстановяват редиците си, нахвърлят се върху това вече разпръснало се ято лешояди. Дали този път Тамплиерите са били заслепени от алчността? Някои разказват, че преди да последва графа в града, брат Жил му казал с трезв стоицизъм: „Господине, аз и моите братя не се страхуваме и ще тръгнем след вас. Но се съмняваме, и то силно, че изобщо ще се върнем.“ Така или иначе, Д’Артоа, слава Богу, бива убит и заедно с него оставят костите си мнозина други смелчаци, както и двеста и осемдесет рицари на Храма.

Нещо повече от поражение — позор. И все пак, дори Жоанвил не говори за събитието в този смисъл. Случва се, в тези неща се крие цялата прелест на войната. Под перото на господин Дьо Жоанвил много от сраженията се превръщат в изящни балети с някоя глава, която се търкулва, много молитви към Господа Бога и някоя кралска сълза, пролята за верния поданик, но всичко това сякаш снето на цветен филм, с множество алени конски покривала, позлатени юзди, блясък на шлемове и мечове под жълтото слънце на пустинята и пред яркосиньото море. А може би Тамплиерите са виждали именно така своята всекидневна касапница?

Погледът на Жоанвил се плъзга нагоре или надолу според това дали той самият пада от коня си, или отново го възсяда, и фокусира само отделни сцени. Общият план на битката му убягва, всичко се свежда до поединични схватки, често със случаен изход.

Жоанвил се втурва да помага на граф Дьо Ванон, един неверник набучва коня му с копието си, конят пада на колене, Жоанвил литва над главата му, скача на нозе с меч в ръка и месер Ерар дьо Сивре („Мир на праха му!“) му вика да се скрие в близката порутена къща, един сарацински разезд буквално ги изпотъпква, но те се вдигат невредими, стигат до къщата, залостват се там, онези ги обсипват отгоре с дъжд от копия. Рицарят Фредерик дьо Лупе е улучен в гърба „и раната му е такава, че кръвта бликва като от отпушена бъчва“, а Дьо Сивре получава един удар с меч през лицето, „от който носът му увисва над устата“. После пристига подкреплението, излизат от къщата, изместваме се в друга част на полето, други сцени, нови убити и спасени в последния миг, нови молитви на висок глас към светците. И ето че благородният граф Дьо Соасон вика, сочейки наляво и надясно: „Господин Дьо Жоанвил, за Бога, да оставим тая паплач да крещи, нали ще трябва да разправяме за днешния ден, когато се върнем сред дамите!“ А кралят иска новини за своя брат, проклетия граф Д’Артоа, и отец Анри дьо Роне, магистър на Гостоприемниците, му отговаря, че „новините са добри, понеже е сигурно, че граф Д’Артоа е в рая“. Кралят казва „да славим Бога за всичко, което ни праща“ и едри сълзи му капят от очите.

Така че колкото и богоугодни да са кръвожадните цели, всичко това не е винаги балет. Загива върховният магистър Гийом дьо Сонак, изгорял жив в гръцкия огън; поради смрадта на труповете и недостига на храна армията на свети Луи е покосена от скорбута и отстъпва без ред. Кралят е изтощен от дизентерията дотам, че трябва да си разцепи гащите, за да не губи време в битката. Дамиета е изтървана, кралицата трябва да преговаря със сарацините и им плаща петстотин хиляди френски лири, за да си спаси живота.

Но при кръстоносните походи влизат в действие богословските мошеничества. В Сен Жан д’Акр Луи е посрещнат триумфално и целият град му устройва грамадна процесия с участието на целия клир, на всички дами и деца. Тамплиерите обаче знаят как стоят нещата и търсят начин да влязат в преговори с Дамаск. Луи узнава за това и понеже не търпи да го прескачат, посрамва новия върховен магистър пред мюсюлманските посланици; върховният магистър си взима назад думата, която е дал на враговете, коленичи пред краля си и го моли за прошка. Не може да се каже, че рицарите са се сражавали зле или користно, но френският крал ги унижава, за да утвърди властта си, по същия начин, по който, пак за да утвърди властта си, половин век по-късно неговият син Филип ще ги прати на кладата.

В 1291 година Сен Жан д’Акр е превзет от маврите и всички жители на града са изклани. Това е краят на Йерусалимското християнско царство. Орденът на Тамплиерите е по-богат, по-многоброен и по-могъщ от всякога, но вече ги няма земите на Божи гроб, заради чиято защита Орденът е бил създаден.

95

Дамиета — град в Египет на Средиземноморския бряг, източно от делтата на Нил.