Страница 2 из 129
Трябваше ли да запазя на латински език пасажите, които Вале не е сметнал за нужно да преведе може би за да запази атмосферата на времето? Нямах особени основания; може би постъпих така с мисълта да остана верен на източника… Премахнах излишното, запазих някои неща. Боя се, че съм постъпил като ония лоши автори на романи, които, вмъквайки в действието някой французин, го карат да възклицава „Парбльо!“ и „Ла фам, о, ла фам!“
С една дума, изпълнен съм със съмнения. Не знам как можах да събера толкова смелост и да представя ръкописа на Адсон от Мелк за автентичен. Може би защото съм се влюбил. Или пък, ако щете, това е начин да се отърся от многобройни отдавнашни кошмари.
Преписвам, без да се тревожа от проблема за актуалността. По времето, когато открих текста на абат Вале, властваше убеждението, че човек трябва да пише, като се ангажира само с настоящето, и то за да промени света. Днес, когато от това време са изминали десет, че и повече години, за литератора (възвърнал се към възвишеното си достойнство) е истинска утеха, че може да пише от обич към писането. Затова сега се чувствам свободен да разкажа историята на Адсон от Мелк само заради удоволствието да разказвам; за мен е истинска утеха и покой, че тя се отдалечава толкова назад във времето (днес, когато бдението на разума е прогонило всички чудовища, породени от неговия сън), далеч от нашето време, чужда по време на нашите надежди и на нашата увереност.
Защото това е разказ за книги, а не за всекидневни житейски незначителни случки, и прочитът му може да ни накара да кажем, също като големия подражател от Кемпис 1: „Навсякъде търсих покой и не го намерих никъде освен в някой ъгъл с книга в ръка.“
УМБЕРТО ЕКО
5 януари 1980 г.
БЕЛЕЖКА
Ръкописът на Адсон е разделен на седем дни, а всеки ден е разделен на периоди, отговарящи на богослужебните часове. Подзаглавията в трето лице вероятно са били добавени от Вале. Но тъй като те ще помогнат на читателя да се ориентира по-добре, пък и са присъщи на голяма част от литературата на простонароден език от онова време, аз не сметнах за необходимо да ги съкратя.
Известни затруднения ми създадоха каноническите часове, споменати от Адсон; те се променят според местните условия, пък и твърде вероятно през XIV век не са били спазвани съгласно посочените от свети Бенедикт правила.
Все пак, за да може читателят да се ориентира по-добре, като изхождаме отчасти от текста и отчасти като сравняваме първоначалните правила с описанието на монашеския живот в „Бенедиктинските часове“ от Едуар Шнедер (Париж, Грасе, 1925 г.), мисля, че бихме могли да се придържаме към следното: