Баудолино

Никита и Баудолино седяха един срещу друг в стаята на малка кула, чиито двусводести отвори гледаха на три страни. От единия се виждаха Златният рог и брегът срещу Пера, с кулата на Галата, която стърчеше обкръжена от схлупени къщи, другият гледаше към пристанищния канал, вливащ се в ръкава Свети Георги; и накрая от третия, обърнат на запад, трябваше да се вижда целият Константинопол, но тази сутрин нежният лазур на небето бе затъмнен от гъстите облаци дим на горящите дворци и църкви.

За последните девет месеца това беше третият пожар в града. Първият бе разрушил дюкяните и складовете на двореца, от Влахерна до стената на Константин, вторият беше унищожил всички магазини на венецианците, на амалфатанците, на пизанците и на евреите, от Перама почти чак до брега, пощадявайки само няколко квартала на генуезци почти в подножието на Акропола; а сега третият бушуваше навсякъде.

Долу течеше същинска река от пламъци, скършваха се колони, рухваха дворци, огнени кълба, откъснали се от това пожарище, подпалваха по-отдалечените къщи, после пламъците, тласкани от прищевките на ветровете, които раздухваха този ад, се връщаха, за да погълнат това, което преди бяха пощадили. Нагоре се издигаха гъсти облаци, още розови в основата си от отражението на огъня, но различни на цвят, неясно дали от лъчите на изгряващото слънце, или от вида на подправките, дървото или другите изгорели материи, от които се раждаха. Освен това и според туй откъде духаше вятърът, от различните точки на града лъхваха миризми на мускат, канела, чер пипер или шафран, на синап или джинджифил — тъй че най-красивият град на света наистина изгаряше, но като ароматична клада.

Баудолино седеше с гръб към третото отвърстие като тъмен силует на фона на двойното зарево — от слънцето и от пожара. Никита го слушаше, но в същото време се връщаше мислено към това, което се бе случило предишните дни.

Тази утрин на срядата, четиринайсети април от Божията 1204 година — или шест хиляди седемстотин и дванайсетата от Сътворението на света според византийското леточисление — от два дни варварите владееха неоспорвани Константинопол. Византийската войска, тъй бляскава на парадите със своите ризници, щитове и шлемове, и имперската гвардия от английски и датски наемници с техните страшни двуостри копия, които до петък бяха удържали врага самоотвержено, в понеделник бяха принудени да отстъпят, когато той най-сетне бе успял да преодолее крепостните стени. Тази победа бе дошла толкова неочаквано, че на свечеряване самите победители се бяха спрели стъписани в очакване на отпор и за да държат защитниците на разстояние, бяха подпалили нов пожар. Но на сутринта в сряда целият град бе узнал, че през нощта узурпаторът Алексий V Дука Мурзуфул е потънал вдън земя. Гражданите, осиротели и победени, бяха проклели този грабител на тронове, когото само ден по-рано бяха възхвалявали, също както го бяха осъждали, когато бе удушил своя предшественик, и като не знаеха какво да правят (Страхливци, страхливци, страхливци, какъв срам! — вайкаше се Никита при вида на това позорно отстъпление), се бяха събрали на голямо шествие, начело с патриарха и цял куп свещеници в ритуални одежди, с монасите, които бръщолевеха молитви, готови да се продадат на новите властници, както се бяха продавали на всички други в миналото, с кръстовете и иконите на Спасителя, издигащи се толкова нависоко, колкото техните викове и стенания, и се бяха отправили да посрещат завоевателите с надеждата, че ще ги умилостивят.

Какво безумие да се надяват на милост у тези варвари, които нямаха нужда врагът да се предаде, за да извършат това, за което бяха мечтали от месеци — да разрушат най-големия, най-многолюдния, най-богатия, най-благородния град на света, и да си поделят плячката. Безкрайното шествие на молителите се бе спряло пред разярените неверници, яхнали запенени коне и размахващи окървавени мечове. И бе започнало голямото плячкосване, сякаш шествието никога не беше се събирало.

— О, Господи, какви нещастия, какви страдания ни сполетяха! Но как и защо морска буря, слънчево затъмнение, червен ореол на луната, разположението на звездите или нещо друго не ни предсказа тази ужасна беда? — Така ридаеше Никита във вторник вечерта, докато крачеше объркан по улиците на града-столица на последните римляни и се опитваше да избегне от една страна ордите на неверниците и от друга — непрекъснато изникващите нови огнища на пожара, отчаян, че не може да се добере до своя дом, и уплашен от мисълта, че някой от тези негодници може да стори зло на семейството му.

Най-сетне, вече по тъмно, понеже не смееше да прекоси градините и откритото пространството между „Света София“ и Хиподрума, той изтича до храма, тъй като видя, че големите му двери са отворени, и не можеше да допусне, че бесът на варварите ще ги тласне дотам, че да осквернят и това свято място.

Но когато влезе вътре, пребледня от ужас. Цялото огромно пространство беше осеяно с трупове, сред които се олюляваха пияни конници. В дъното тази паплач трошеше с боздугани великолепната оградка от сребро и злато на амвона. Бяха го завързали с въжета, за да го изтръгнат из основи и да го извлекат навън с няколко мулета. Развилнялата се сган ръчкаше животните и проклинаше, но копитата им се хлъзгаха по гладкия мрамор; въоръжените хора бодяха и сечаха нещастните добичета, които от страх пръскаха наоколо си лайна. Някои падаха със строшени крака, тъй че всичко около амвона беше само кръв и изпражнения.

Няколко групи от тези злобни воини на Антихриста се бяха ожесточили срещу олтарите; Никита ги видя как отварят една скиния, как грабят потирите, как хвърлят на пода светата утвар, как изчовъркват с кинжалите скъпоценните камъни, които красяха съдовете, и ги скриват под дрехите си, а чашите хвърлят на обща купчина, предназначена за претопяване. Но преди това някои със смях и кикот смъкваха от седлата си мехове, пълнеха светите съсъди с вино и отпиваха, като безсрамно подражаваха на действията на свещеника в черква. Нещо повече, върху вече оплячкосания главен олтар една разсъблечена продажница, развеселена от доста глътки вино, танцуваше боса на масата за Светото причастие, като се гавреше с християнските обреди, докато мъжете се смееха и я подканваха да си хвърли и последните дрехи; а тя, разголвайки се постепенно, затанцува пред олтара греховния кордакс на древните гърци и като се оригваше, накрая се стовари безсилна върху патриаршия престол. Разплакан от това, което виждаше, Никита бързо се отправи към дъното на храма, където се издигаше прочутата колона, наричана от вярващия народ „Сълзящия стълб“ — при докосване тя наистина изпускаше особена мистична влага. Не от мистична вяра Никита се стремеше към нея, но насред път видя двама огромни грабители — сториха му се великани — да му препречват пътя и да му крещят нещо със заповеден тон. Не беше нужно да знае езика им, за да разбере, че от дрехите му на приближен на двора двамата са решили, че е тъпкан със злато или поне че може да им каже къде го е скрил. Почувства се загубен, защото — както беше видял по време на задъханото си бягство из улиците на плячкосания град — не вършеше работа човек да има няколко монети или да отрича, че има някъде скрито съкровище: опозорени благородници, плачещи старци, богаташи, останали без богатство, биваха измъчвани до смърт, за да разкрият къде са скътали имането си, убивани, ако не успяваха да го разкрият поради липса на такова, или изоставяни на земята, когато го посочваха след такива мъчения, че така или иначе бяха обречени да умрат, докато техните мъчители повдигаха някоя плоча, разкъртваха някоя куха стена, разбиваха изкуствен таван и бъркаха с хищни ръце в скъпоценните съсъди, раздипляха шумолящи коприни и кадифета, галеха мъхести кожи, разсипваха камъни и накити, душеха гърненца и кесии с редки подправки.

В този миг Никита усети смъртта си, оплака семейството, което щеше да остане без него, и поиска прошка за греховете си от Всемогъщия. И точно в този момент в храма „Света София“ се появи Баудолино.