Баудолино

„Ти си като прочутия лъжец от Крит — помисли си Никита. — Казваш ми, че си лъжец по природа, а искаш да ти вярвам. Убеждаваш ме, че си лъгал всички освен мен. За толкова години при двора на нашите императори съм се научил да се измъквам от клопките на майстори лъжци, далеч по-хитри от теб… По твое собствено признание не знаеш кой си, и то тъкмо защото си разказал дори на себе си твърде много лъжи. И искаш аз да ти изградя твоята собствена повест, която ти убягва. Но аз не съм лъжец като теб. Цял живот слушам чужди истории, за да измъкна от тях истината. Навярно искаш от мен една история, която да те оправдае за убийството на някого, като докажа, че си го сторил с цел да отмъстиш за смъртта на твоя Фридрих. Изграждаш стъпка по стъпка този разказ за обичта си към него, за да ме убедиш, че си бил длъжен да платиш на убиеца. Ако изобщо приемем, че Фридрих е бил убит, и че го е убил този, когото си убил ти.“

С тази мисъл Никита погледна през прозореца и каза:

— Огънят приближава Акропола.

— Аз донасям нещастие на градовете — каза Баудолино.

— Мислиш се за всемогъщ. Гордостта е грях.

— Не, по-скоро се самонаказвам. Откак се помня, колкото пъти съм наближавал някой град, той е бивал разрушен. Роден съм в една земя, осеяна със селца, тук-там с някой малък замък, в която чувах понякога пътуващите търговци да описват хубостите на Urbis Medioldni, но не знаех какво е това град, бях видял само отдалеч кулите на Тердона и смятах Асти и Павия за граничещи със Земния рай. След това всички градове, които виждах, скоро биваха разрушени или опожарени: Тердона, Сполето, Крема, Милано, Лоди, Кония и накрая Пндапетцим. Същото ще стане и с вашия град. Дали не съм, както вие, гърците, казвате, полиокласт, защото имам лошо око?

— Не се самообвинявай.

— Прав си, веднъж с лъжа спасих един град, своя роден. Как мислиш, дали един такъв случай доказва, че нямам лошо око?

— Доказва, че няма предопределение.

Баудолино замълча. После се обърна и погледна града, който доскоро беше Константинопол.

— Все пак се чувствам виновен. Тези, които вършат това, са венецианци или хора от Фландрия, и най-вече рицари от Шампан и Блоа, от Троа, Орлеан и Соасон, да не говорим за моите от Монферато. Бих предпочел този град да беше разрушен от турците.

— Турците не биха го направили никога — възрази Никита. — С тях сме в отлични отношения. Трябваше да се пазим от християните. Но може би вие сте пръстът на Бога, който ви е пратил, за да ни накаже за прегрешенията ни.

— Дела Господни — въздъхна Баудолино. — Gesta Dei per Franco.

4. Баудолино говори с императора и се влюбва в императрицата

След пладне Баудолино подхвана разказа си по-бързо и Никита реши да не го прекъсва повече. Искаше по-скоро да го види как израства, за да стигне до основното. Не беше разбрал, че всъщност в момента, в който разказва, самият Баудолино не е стигнал до основното и разказва именно за да стигне до него.

Фридрих поверил Баудолино на грижите на епископ Отон и на неговия помощник отец Рахевин. Отон, който произлизал от известния род Бабенберг, бил вуйчо на императора, макар да бил само с десет години по-голям от него. Изключително начетен човек, той бил учил в Париж при великия Абелар, а след това станал цистерциански монах. Бил много млад, когато го направили епископ на Фризинга. Не че бил сторил кой знае колко за този благороден град — обясни Баудолино на Никита, — но в западния християнски свят издънките на благородническите семейства ставали епископи на една или друга област, без да е необходимо да живеят в нея — достатъчно било да получават рентата оттам.

Отон нямал още и петдесет години, но изглеждал на сто, понеже кашлял често, през ден получавал болки ту в хълбока, ту в рамото, страдал от каменна болест и гуреливи очи от многото четене и писане на дневна светлина и вечер на свещ. Бил извънредно раздразнителен като всеки подагрик и когато за пръв път заговорил на Баудолино, почти изръмжал:

— Спечелил си императора с куп лъжи, нали?

— Кълна се, че не е така, маестро — възроптал Баудолино.

А Отон рекъл:

— Лъжецът, който отрича, потвърждава. Ела с мен. Ще те науча на това, което зная.

Което доказвало, че в крайна сметка Отон бил много добър човечец и веднага се привързал към Баудолино, защото разбрал, че е схватлив и способен да запомня всичко, което чува. Но забелязал също, че Баудолино разказва на другите не само това, което научава, но и това, което сам си измисля.

— Баудолино — казвал му, — ти си роден лъжец.

— Защо говорите така, маестро?

— Защото е истина. Но не мисли, че те упреквам. Ако искаш да станеш книжовник и един ден да пишеш истории, трябва и да лъжеш, да измисляш случки, иначе твоите Истории ще стават еднообразни. Трябва обаче да имаш чувство за мярка. Светът осъжда лъжците, които лъжат и в дребните неща, и възнаграждава поетите, които лъжат само във великите.

Баудолино запомнил тези уроци на своя учител и постепенно, когато го виждал как си противоречи, като преминава от своята Chronica sive Historia de duabus civitatibus към Gesta Friderici, разбирал, че и той е лъжец. Затова решил, че ако иска да стане съвършен лъжец, трябва да слуша какво говорят другите, за да види как хората се убеждават взаимно по един или друг въпрос. Бил присъствал например на множество разговори за ломбардските градове между императора и Отон.

— Как може да са такива варвари? Не напразно техните крале навремето са носели желязна корона! — възмущавал се Фридрих. — Никой ли не ги е научил, че трябва да почитат императора? Представяш ли си, Баудолино? Те са си присвоили регалиите!

— И какво са пиели от тези регали, добри ми татко?

Всички се разсмели, а най-силно се разсмял Отон, който много добре знаел и простонародния латински.

— Regalia, regalia, iura regalia, дървена глава си ти, Баудолино! — извикал Фридрих. — Това са правата ми: да назначавам магистрати, да получавам налозите от обществените пътища, от търговците, от плавателните реки, както и правото да сека монети, и освен това… освен това, какво още, Райналд?

— …и полагаемите ви се отчисления от глоби и парични санкции, от имущества, иззети поради липса на законни наследници, конфискуваните заради престъпни деяния или заради сключване на кръсвосмесителен брак; и квотите ви от добивите в мини, солници и рибарници, а също и процентите от всичко ценно, изровено от обществена земя — продължил Райналд от Дасел, който не след дълго щял да бъде назначен за канцлер, сиреч за втори по ранг човек в империята.

— Точно така. И тези градове са си присвоили всички мои права. Нямат ли чувство за добро и за справедливост? Кой дявол им е замъглил дотам главите?

— Драги племеннико и императоре мой — намесил се Отон, — ти гледаш на Милано, Павия и Генуа като че ли са Улм или Аугуста. Германските градове са родени по волята на един владетел и още от началото се смятат за негови. Но за италианските градове е различно. Те са се родили, докато германските императори са били заети с други грижи, и са се разраснали, използвайки тяхното отсъствие. Когато говориш на жителите им за кметовете, които искаш да им наложиш, те ги чувстват като potestatis insolentia, сиреч като нетърпимо иго, и си избират сами консули, които да ги управляват.

— Нима не им се нрави да чувстват закрилата на един владетел и да участват в достойнството и славата на цялата империя?

— Нрави им се, и то много, и за нищо на света не биха искали да се лишат от тази изгода, иначе биха станали плячка на някой друг монарх, на византийския император и дори на египетския султан. Но при условие, че този владетел си стои далеч от тях. Ти живееш в обкръжението на своите благородници и не си даваш сметка, че отношенията в тези градове са съвсем други. Те не признават големите васали на империята, господари на нивята и горите, защото тези земи и гори принадлежат на тях, на градовете, с изключение само на няколко като Монфератския маркизат. Ще ти кажа, че млади хора, които се занимават със занаятчийство и не биха могли да пристъпят в твоя двор, при тях управляват и се разпореждат, та дори биват издигани до рицарски сан.