Мадам Бовари

После, гледайки тъжното изражение на гъвкавото животно, което бавно се прозяваше, тя се разнежваше и като го уподобяваше на себе си, приказваше му гласно, като че утешаваше опечален човек.

Понякога връхлитаха бури, морски ветрове, които, помитайки внезапно цялото плато на Ко, разнасяха далеч из полята солена хладина. Тръстиките, приведени до земята, свиреха, а листата на буките шумоляха с бърз трепет, докато върховете им се люлееха безспир и продължаваха своя тържествен шепот.

Ема загръщаше по-плътно шала около раменете си и ставаше.

В алеята зеленикав отсвет, отразен от листата, озаряваше редкия мъх, който тихо скърцаше под нозете й. Слънцето залязваше, между клоните небето беше червено и стволовете, подобно на посадени в права линия дървета, приличаха на тъмна колонада, изрязана на златист фон; обхващаше я страх, тя викаше Джали, връщаше се бързо в Тост по широкия път, отпускаше се в креслото и цялата вечер мълчеше.

Но към края на септември в нейния живот се случи нещо необикновено: тя бе поканена във Вобиесар у маркиз д’Андервилие.

Държавен секретар през Реставрацията, маркизът, който искаше отново да влезе в политическия живот, подготвяше отдалеч кандидатурата си за Камарата на депутатите. През зимата той раздаваше щедро по един товар дърва, а в окръжния съвет с патос и настойчиво искаше пътища за своята околия. През силните горещини в устата му се бе появил абсцес, от който Шарл като по чудо го беше облекчил чрез едно навременно рязване с ланцет. Управителят на имота му, изпратен в Тост да плати за операцията, разправи вечерта, че видял в градината на лекаря великолепни череши. И тъй като черешите не вирееха във Вобиесар, господин маркизът измоли от Бовари няколко калема за присаждане и сметна за свой дълг да му благодари лично, видя Ема, помисли, че тя има хубава снага и че поздравява съвсем не като селянка, затова в замъка решиха, че няма да бъдат прекалено снизходителни, нито, от друга страна, ще направят нещо неуместно, ако поканят младото семейство.

Една сряда в три часа господин и госпожа Бовари потеглиха за Вобиесар със своята бричка, на която отзад бе привързан голям куфар, а една кутия за шапки беше сложена пред завивката на краката им. Друга мукавена кутия беше поставена между краката на Шарл.

Пристигнаха по здрач, когато в парка запалваха книжните фенери, за да светят на колите.

VIII

Замъкът, модерна постройка в италиански стил с две издадени крила и три площадки със стъпала, бе разположен в долния край на огромна морава, дето няколко крави пасяха между пръснати далеч една от друга китки високи дървеса, а леха от храсти, алпийски рози, ясмин, картопи издигаха своите вълнисти кичури от разнообразна зеленина край лъкатушния, посипан с пясък път.

Под един мост минаваше поток; през мъглата се съзираха постройки със сламени покриви, пръснати из ливадата, оградена от два залесени хълма със слаб наклон, а отзад, сред гъсталака, в две успоредни редици бяха сайвантите и конюшните, останки от стария разрушен замък.

Бричката на Шарл спря пред средната площадка; дойдоха прислужници; маркизът се приближи и като предложи ръка на жената на лекаря, въведе я в преддверието.

Тук подът беше от мраморни плочи, потонът — много висок и шумът от стъпките заедно с гласовете ехтеше като в църква. Насреща възлизаше права стълба, а наляво галерия, с прозорци към градината, водеше за билярдната зала, отдето още от вратата се чуваше тракането на топките от слонова кост. Като прекосяваше залата, за да иде в салона, Ема видя около билярдната маса мъже със сериозни лица, всички с ордени, с бради, опрени на високи връзки, и усмихнати мълчаливо, като движеха щеките си. По тъмната дървена ламперия в долния край на големи позлатени рамки бяха написани с черни букви имена. Тя прочете:

„Жан-Антоан д’Андервилие д’Ивербонвил, граф дьо Вобиесар и барон дьо ла Фленей, убит в сражението при Кутра на 20 октомври 1587 година“. А под друга рамка:

„Жан-Антоан Анри-Ги д’Андервилие дьо ла Вобиесар, адмирал на Франция и кавалер на ордена «Сен-Мишел», ранен в сражението при Хуг-Сен-Вааст на 29 май 1692 година, починал във Вобиесар на 23 януари 1693 година“. Другите, които бяха по-нататък, мъчно личаха, тъй като светлината на лампите, нагласена към зеленото сукно на билярда, хвърляше сенки в помещението. Придавайки кафява отсенка на хоризонталните платна, светлината се пречупваше от тях по пукнатините на лака в тънки искрици и от всички тия широки, тъмни, обкръжени със злато квадрати изпъкваше тук-там някоя по-светла част на платното — някое бледо чело, две очи, които ви гледаха, перуки, падащи върху напудреното рамо на червена дреха, или токата на жартиера над издут прасец.

Маркизът отвори вратата на салона; една от дамите стана (самата маркиза), отиде при Ема, покани я да седне при нея на двойното кресло и поведе приятелски разговор, сякаш отдавна я познаваше. Тя беше около четиридесетгодишна жена с красиви рамене, с орлов нос и провлечен глас; тая вечер върху кестенявите си коси носеше само една дантела, която се спускаше отзад във вид на триъгълник. Млада руса жена беше седнала до нея на стол с високо облегало и господа с цветче в петлицата на фрака разговаряха с дамите около камината.

В седем часа поднесоха вечерята. Мъжете, на брой повече, насядаха около първата маса в преддверието, а дамите — около втората, в трапезарията, заедно с маркиза и маркизата.

Ема още при влизането се почувства облъхната от топлина, смесена с благоуханията на цветя и на изящните покривки по масите, с вкусния дъх на меса и мирис на трюфели. Свещите на канделабрите източваха пламъчетата над сребърни чашки; приборите от рязан кристал, замъглени от матова пара, си кръстосваха един към друг бледи лъчи; по цялата маса бяха сложени цветя и в чиниите с широки бордюри салфетки, сгънати във форма на владишка митра, държаха между две гънки кръгло хлебче. Червените щипци на омарите излизаха вън от блюдата; едри плодове бяха наредени едни върху други на постеля от мъх в плетени прозирни кошници; пъдпъдъците бяха поднесени с перушината; вдигаше се пара; с копринени чорапи, къси панталони, бяла вратовръзка и жабо, важен като съдия, главният разпоредител, поднасяйки между раменете на сътрапезниците предварително нарязаното месо, с един замах на лъжицата отделяше за вас избраното парче. Върху високата порцеланова печка с медни украси статуя на жена, загърната до брадата в дреха, гледаше неподвижна препълнената с хора зала.

Госпожа Бовари забеляза, че няколко дами не бяха сложили ръкавиците си до своите чаши.

В горния край на масата, единствен мъж между всички тия жени, наведен над пълната чиния и с кърпа, вързана на шията като на дете, ядеше един старец и от устата му капеше сос. Очите му бяха кръвясали; на тила си имаше косичка, вързана с черна панделка. Това беше тъстът на маркиза, старият херцог дьо ла Вердиер, някогашният любимец на граф д’Артоа от епохата на ловните празненства във Водрьой у маркиз дьо Конфлан, любовник, както се разправяше, на кралица Мария-Антоанета след господин дьо Куани и преди господин дьо Лозьон. Той беше водил шумен, развратен живот, пълен с дуели, обзалагания, отвлечени жени; беше пропилял богатството си и изплашил цялото си семейство. Прислужник, изправен зад неговия стол, му назоваваше високо, до ухото, имената на ястията, които той поискваше с пръст, като изричаше неясно някакви думи; а очите на Ема непрекъснато и несъзнателно се обръщаха към тоя старец с увиснали устни като към нещо необикновено и величаво. Той беше живял при кралския двор и беше спал в леглото на кралици.

Наляха шампанско, изстудено в лед. Тръпки полазиха по тялото на Ема, щом почувства тоя студ в устата си. Тя никога не бе виждала нарове, нито бе яла ананаси. Дори ситната захар й се видя по-бяла и по-ситна, отколкото другаде. След вечерята дамите се качиха в стаите си, за да се приготвят за бала.

Ема се притъкми с придирчивото старание на дебютираща актриса. Тя нагласи прическата си според указанията на коафьора, облече рокля от лек вълнен плат, която бе простряна на леглото. Панталоните на Шарл го стягаха на корема.