Мадам Бовари

А не трябваше ли мъжът, напротив, да знае всичко, да се проявява в многобройни дейности, да те въвежда в поривите на страстта, в тънкостите на живота, във всички тайни? Но тоя мъж не учеше на нищо, не знаеше нищо, не желаеше нищо. Той смяташе, че е щастлива, а тя му се сърдеше заради това спокойствие, за тази блажена отпуснатост, дори за щастието, което му даваше.

Понякога тя рисуваше и за Шарл беше голямо забавление да стои изправен до нея да я гледа, наведена над картона, как прижумява, за да види по-добре рисунката си, или как валя с палеца си топчета от хлебна среда. А когато свиреше на пиано, колкото по-бързо се движеха пръстите й, толкова по̀ растеше удивлението му.

Тя удряше самоуверено клавишите и ръцете й пробягваха по тях от горе до долу без прекъсване. Така раздрусван, старият инструмент, със съвсем отпуснати корди, се чуваше при отворен прозорец чак до другия край на селището и често писарят на съдебния пристав, който минаваше по широкия път, гологлав и по терлици, се спираше с книжа в ръка, за да послуша.

От друга страна, Ема знаеше да управлява къщата си. Тя изпращаше на пациентите сметката за лекарските посещения в умело съчинени писма, които не приличаха на търговски фактури. В неделен ден, когато някой съсед идваше на обед у тях, тя знаеше как да поднесе някое изтънчено ястие, нареждаше с вкус пирамиди от сливи върху лозови листа, поднасяше сладко, приготвено в бурканчета и обърнато върху чинии, и дори казваше, че ще купи прибори за изплакване на ръцете за десерта. Всичко това увеличаваше много уважението към Бовари.

Шарл започна повече да цени себе си за това, че притежава такава жена. Той с гордост показваше в гостната две малки скици, рисувани от нея с молив, които беше поръчал да поставят в много широки рамки и ги бе окачил с дълъг зелен шнур на покритата с тапети стена. Когато излизаха от църква, жителите можеха да видят Шарл на вратата, обут в хубави шити пантофи.

Той се връщаше късно, в десет часа, понякога и в полунощ. Искаше да яде и тъй като прислужницата беше вече легнала, поднасяше му Ема. За да вечеря по-удобно, той събличаше редингота си и изреждаше едно след друго всички лица, които бе срещнал, селата, които бе обходил, рецептите, които беше писал, и доволен от себе си, изяждаше остатъка от задушеното месо, остъргваше сиренето си, изхрупваше една ябълка, изпразваше каната, после си лягаше в кревата, изтягаше се на гръб и захъркваше.

Понеже отдавна бе свикнал да спи с памучна нощна шапчица, копринената кърпа не се задържаше на ушите му, така че заран косите му падаха разчорлени по лицето, побелели от пуха на възглавницата, връвчиците на която се развързваха през нощта. Той носеше винаги груби ботуши, които при извивката на крака имаха две дълбоки гънки, косо насочени към глезените, докато останалата част от горнището продължаваше в права линия, опъната като по калъп. Казваше, че тия ботуши са тъкмо каквито трябват за село.

Майка му одобряваше тая пестеливост. Тя дохождаше да го навести както едно време, и то когато в дома й се разразяваше някаква по-силна буря; но госпожа Бовари — майката, изглеждаше зле разположена към снаха си. Според нея Ема се държеше много на голямо, като се вземе пред вид тяхното имотно състояние: дървата, захарта и свещите се прахосваха като в богатски дом. Жаравата, която отиваше в готварницата, можела да стигне да се приготвят двадесет и пет ястия. Тя нареждаше бельото в скриновете и учеше Ема как да следи месаря, когато носи месото. Ема слушаше тия уроци, госпожа Бовари щедро ги увеличаваше и думите „дъще“ и „майко“ се разменяха от сутрин до вечер, придружени с леко потреперване на устните — всяка от тях подхвърляше сладки думи с глас, който трепереше от гняв.

През времето на госпожа Дюбюк старата жена чувстваше, че все още е предпочитана, но сега любовта на Шарл към Ема й се виждаше като измяна към нейната нежност, като нахлуване в област, която й принадлежеше; и тя наблюдаваше щастието на сина си с тъжно мълчание, както разорен човек гледа през прозорците хора, седнали на трапеза в неговия предишен дом. Във вид на спомени тя му изреждаше своите мъки и жертви и като ги сравняваше с небрежността на Ема, заключаваше, че съвсем не е разумно да я обожава по такъв изключителен начин.

Шарл не знаеше какво да отговори; той почиташе майка си и обичаше безкрайно жена си; смяташе преценките на едната непогрешими и все пак намираше, че другата е безукорна. След заминаването на госпожа Бовари той се опитваше да подхвърли боязливо и със същите изрази една-две от най-невинните забележки, които бе чул от майка си; Ема с една дума му доказваше, че се лъже и го изпращаше при пациентите му.

Все пак според теориите, които бе усвоила, Ема поиска да се убеди, че е влюбена. Под лунна светлина в градината тя декламираше всички страстни стихотворения, които знаеше наизуст, и му пееше, въздишайки, меланхолични адажио; но след това пак се чувстваше толкова спокойна, колкото и преди, а Шарл не изглеждаше нито по-влюбен, нито по-развълнуван.

След като напразно бе удряла така с кремък по сърцето си, без да успее да изтръгне ни една искрица, неспособна да разбере онова, което не чувстваше, както и да вярва в нещо, което не се проявява по установените форми, тя лесно се убеди, че в страстта на Шарл нямаше вече нищо необикновено. Любовните му излияния бяха станали редовни, той я целуваше в определени часове. То беше навик между другите навици, също като предварително известен десерт след еднообразието на вечерята.

Един горски пазач, когото господин Бовари беше излекувал от пневмония, подари на госпожата малка италианска хрътка; когато отиваше на разходка, Ема я вземаше със себе си — защото тя излизаше понякога, за да остане за миг сама и да не са пред очите й вечната градина и прашният път.

Тя отиваше до банвилската букова горичка, до напуснатия павилион, който беше в ъгъла на стената към нивите. Там в защитния ров, между тревите, имаше високи тръстики с резливи листа. Тя поглеждаше първо да види дали нещо не се е изменило от последното й идване. Намираше на същите места дигиталите и жълтите шибои, китки коприва около големите камъни и лишеи по трите прозореца с винаги затворени капаци, които се ронеха, гниещи върху ръждясалите си железни пръчки.

Мислите й, безцелни в началото, бродеха без път, както нейната хрътка, която обикаляше на кръгове из полето и джавкаше подир жълтите пеперуди, гонеше полските мишки, хапеше маковете край синора на нивата. После мислите й постепенно се съсредоточаваха и седнала в тревата, която бръскаше леко с върха на чадърчето си, Ема си повтаряше: „Защо, боже мой, се омъжих?“

Питаше се дали не е възможно при други комбинации на случая да срещне друг мъж; и се мъчеше да си представи какви ли биха били ония ненастъпили събития, оня различен живот, онзи неизвестен съпруг. Всички те наистина не приличаха на тоя съпруг. Оня би могъл да бъде хубав, духовит, изискан, привлекателен, каквито несъмнено са мъжете, за които се бяха омъжили нейните бивши другарки от манастира. Какво ли правеха те сега? В града, сред шума на улиците, мълвежа в театрите, блясъка на баловете, те имаха съществования, в които сърцата се разтварят, а чувствата разцъфтяват. А тя — животът й бе студен като таванско помещение със северен прозорец и досадата, мълчалив паяк, плетеше в мрака своята мрежа във всички ъгли на сърцето й. Тя си припомняше дните на раздаване на наградите, когато се качваше на естрадата, за да получи венчетата за отличие, с коса на плитки, с бяла рокля и открити платнени обуща; тя беше миловидна и когато се връщаше на мястото си, господата се навеждаха, за да й направят комплименти; дворът беше пълен с каляски, през вратичките й викаха за сбогом, учителят по музика с цигулката в калъф минаваше и поздравяваше. Колко далеч беше всичко това! Колко далеч!

Тя повикваше Джали между коленете си, милваше с ръка продълговатата й хубава глава и казваше:

— Хайде, целуни господарката си, на тебе не ти е тежко.