Аннотация
Стихва битката и горко
гасне залезът студен.
Неприбран, Василий Тьоркин,
на снега лежи ранен.
Кръв по пряспата пролазва,
звън далечен чува той
и смъртта над него казва:
- Хайде с мен, войнико мой.
Аз приятелка съм твоя,
ти ела ме придружи,
а виелицата моя
пътя наш ще заснежи.
Трепна Тьоркин, но без вопъл
и без ропот рече твърд:
- Аз съм още жив и топъл
и не съм те викал, смърт!
Ала тя със своя кикот
го пробола като с шиш:
- Вярно, жив си, му завика,
жив си още, ала виж…
как докосва те със нещо
мойта сянка, та сега
ти дори и не усещаш
по страните си снега.
Но не бой се, не по-лоша
е нощта от твоя ден…
- Кажи точно - какво още
искаш ти сега от мен?
Тук старицата зловеща
се смути, изви глава.
- Искам много малко нещо,
просто нищо е това.
Само знак, че си съгласен.
Уморен си ти, признай!
Отзывы