Водосрез

— Как, по дяволите, ще намерим едно момиче в цялата тълпа? — попита Луси.

— Ако е успяла да премине града, знам къде ще се опита да пресече реката — каза Тууми.

— Това е голямо „ако“ — Луси отново натисна спирачката и се дръпна встрани, за да пропусне орляк коли, натоварени тежко с багаж.

Пред тях имаше бронетранспортьор на Националната гвардия, войници надзираваха бежанците и се грижеха бягството им да си остане порядъчно. Луси отново потегли напред, проправяше си път през хората и ги караше да отстъпят. Прахолякът се вихреше около колата на огромни, кълбящи се облаци.

Анхела потропваше с пръсти по коленете си и беше наясно, че с нищо не може да ускори напредъка срещу потока от човеци, които прииждаха срещу тях по пътя. Покрай колата изръмжа камион на Националната аризонска гвардия, пълен с хора, които се държаха за ръбовете на каросерията.

— Пистолетът подръка ли ти е? — попита Анхела.

— Няма да се стигне дотам — отвърна Луси.

Той реши, че няма намерение да спори по темата на какво са или не са готови хората, които губят всичко. Луси все още предпочиташе да мисли най-доброто за човечеството. Това беше хубаво. Идеалистите са приятни спътници. Не те изяждат жив.

— Няма начин Мария да е успяла да премине през всичко това — повтори Луси.

— Това момиче оцелява — отвърна Анхела. — Стигнала е от Тексас до Финикс, а онези пътища също бяха лоши. Даже по-лоши на места. В Ню Мексико гонят хора по целия път през щата. Бесят пери-веселяците на колците на оградите, за да прокарат идеята си.

— Тогава не е била сама — възрази Луси. — Семейството ѝ е пътувало с нея.

— Ще успее — каза Тууми твърдо. — Както приятелят ти каза… тя е корава.

— Не ми е приятел.

Той сви рамене.

— Не е…

Анхела се зарадва да чуе несигурността в гласа на Луси, огледално отражение на собствените му мисли какво точно представляват един за друг.

Подминаха медицинска станция, пълна с работници от Червения кръст и „КемълБак“, които раздаваха хуманитарни помощи. Националната гвардия ги държеше под око, за да се увери, че народът се строява на опашки и се реди търпеливо да си получи от хуманитарните работници хидратиращите пакети, чисторбите и енергийните блокчета.

Недалеч от тях имаше паркиран пикап, който предлагаше извозване до комплекси във Финикс с гарантирана близост до червенокръстките помпи и правото на първия записан за почасови строителни места в „Тайян“. Пълен пакет за само 500$ на човек.

Джип с пустинен камуфлаж и няколко души въоръжена охрана стоеше до него с голяма табела:

„КУПУВАМЕ БИЖУТА. НАЙ-ДОБРИТЕ ЦЕНИ“.

— Мислите ли, че някой се възползва от офертите им? — изуми се Тууми.

— През цялото време — отвърна Анхела.

— Грозна работа — поклати глава чернокожият. — Хората така да крадат от други хора.

— Такъв е животът — сви рамене водосрезът.

Луси го изгледа с раздразнение:

— Не го казвай с такова задоволство.

— Е, такъв си е — защити се той. — Няма смисъл да си пожелаваш хората да бъдат по-инакви. Най-много да те убият.

— Понякога защитават по-висши идеали — възрази Тууми.

Анхела сви рамене.

— Може би. Но висшите идеали няма да те вкарат в кооперация „Сайпръс“.

Тууми го изгледа студено и се обърна да си говори с Луси.

Двамата се разбираха по-добре, отколкото Анхела би предположил. Чудеше се дали не е типично за жителите на Финикс явление — зонърите да се харесват едни други, или е свързано с нещо в него, което ги кара да му обръщат гръб.

— Тя няма да успее да мине реката — заяви Анхела. — Ако вече се е опитала да го направи, значи е загубена за нас.

— Мария е доста находчива — отвърна Тууми. — Имахме план. Тя разполага с помощни устройства.

— Не — Анхела поклати глава. — Там свършва пътешествието ѝ. Единствените хора, способни да минат оттатък, са онези, които имат пари да платят големите глоби на опълчението. Хората, които се опитват да минат самички, не успяват. Никога не успяват.

— За което си се погрижил ти — изсумтя Луси.

Анхела пренебрегна забележката ѝ.

Опитваше се да оцени ситуацията. Чудеше се дали е разумно да се опитва да иска услуги от тази страна на реката. Да накара хората от Невадската гвардия и опълчението да се оглеждат за Мария. Опитваше се да прецени дали са го зарязали дотам, че подобно обаждане просто да означава още хора тук, в Аризона, които ще тръгнат да се интересуват от момичето.

Луси се занимаваше с обяснение на ролята на Анхела в уреждането на Суверенното опълчение в Невада.

— И това си го направил ти? — попита Тууми с върховен потрес. — Наистина си сложил всичките тези хора на границата, за да държиш останалите отвън?

— Невада не би оцеляла, ако я залеят зонъри и тексасци — сви рамене Анхела. — Освен това Калифорния прави и по-лоши неща.

— Твърде иронично би било, ако това момиче свърши одрано заради теб — каза Луси. — Ще се окажеш с награда за главата си благодарение на хората, които си наел.

— Смяташ ли, че не съм се сетил вече за това?

Тууми беше отвратен.

— Ако не ми пукаше толкова много за Мария, бих казал, че в това има същинска поетична справедливост.

Спътниците му в това пътуване бяха като тенджерата и похлупака ѝ. Анхела насочи вниманието си към бежанците зад прозореца в опит да пренебрегне стърженето на съвестта в дъното на ума си.

Не би го казал на глас, но всеки път, когато споменеха за нещата, свършени от него в името на Кейтрин Кейс, го разтърсваше суеверно притеснение, че му предстои да плати цената за всичките си грехове; че наистина някой го наблюдава: може би Господ, може би Ла Санта Муерте, а може да беше и някоя голяма будистка кармична мухобойка… във всеки случай нещо, което е на път да го връхлети, вбесено и с намерението да го накара да си плати.

„Навярно има граница на срязванията, което може да направиш, преди ножът да те среже.“

Това му напомни за онзи sicario. Живей, както искаш да умреш, и умри, както си живял. Наречи го ирония. Наречи го поетична справедливост. Тази река от бежанци, която пречеше на Анхела да стигне до целта, му изглеждаше някак лична. Все едно понасяше наказанието за греховете си.

„Аз създадох всички тези бежанци.

Живей, както искаш да умреш, и умри, както си живял.“

— Мисля, че прахолякът намалява — обади се Луси.

Продължиха да криволичат между ниски хълмове и да си проправят път през потока бежанци. Най-накрая превалиха поредното било и се заспускаха от другата страна, вече със стабилна скорост. Слънцето започна да пронизва кафявата омара. Прахолякът остана зад гърба им, воалът пред тях се вдигаше и го замениха светлина и синьо небе, които бяха почти ослепяващи след сумрака на прашната буря.

Анхела се опита да се ориентира.

Луси посочи:

— Ето го ЦАП.

Тънка синя линия, права като черта, пренасяше водата от река Колорадо през огнената пустиня.

Блестеше под слънцето. Спасителното въже на Финикс. Предстоеше да бъде изпомпена нагоре и вкарана в тунел под планините. Над триста мили канална система, цялата — пренасяща вода до изгорял град насред нажежената пустиня.

— Малък изглежда — каза Тууми. — Човек не би си казал, че в него има вода за цял град.

— Понякога няма — отвърна Анхела.

— Не и когато го гръмнеш, във всеки случай — заяви Луси.

— И това ли е твое дело? — попита Тууми. — Дявол го взел, за много неща имаш да отговаряш!

— Ако не го бях направил, тя щеше да намери някой друг на мое място, а аз да остана безработен.

— Ти и сега си безработен — напомни му Луси.

— Не задълго.

— Все още не схващам защо ѝ вярваш.

— На Кейс ли? — Анхела се засмя. — И ти уреди да ме гръмнат, но ти вярвам.

— Прав си. Ти си луд.

Анхела нямаше нищо против шегата. След проясняването на бурята го беше обхванал нов оптимизъм. Самият факт, че е преживял вихъра и има нормална видимост…

Взеха поредния завой, под тях земята се снижи стремително, разкри река Колорадо и до нея — тяхната цел.