Водосрез

— Малко помощ няма да им е излишна.

Анхела се изсмя и отново затвори очи.

— Финикс е мъртъв. Освен това Кейтрин Кейс ще ме преследва до края на света, ако не ѝ снеса тези права. Няма начин да поема куршума заради Финикс.

— Дори ако това ще спре всичките страдания?

— Да не съм Исус Христос? Нямам нужда да ставам мъченик. И определено не и за Финикс. Освен това всички страдат. Навсякъде. Просто така е устроен светът.

— Ами тези хора тук, а?

Но той вече спеше, сгърбен над последното пликче с хранителен разтвор. Насън на Луси ѝ изглеждаше стряскащо безвреден. Просто един уморен човек, който е минал през същата месомелачка като всички останали.

Тя си спомни какви съмнения изпитваше Шарлийн, когато се появиха с джипа на калитата и намерение да го продадат. Предупредиха я, че не ѝ правят особена услуга, понеже Анхела смяташе, че в превозното средство ще има проследяващи устройства и веднага, щом калитата осъществят контакт с шефовете си, ще тръгнат на лов за него.

Това изобщо не притесни Шарлийн, но тя все пак имаше въпроси.

— Сигурна ли си? — попита тя Луси. — Струва ли си наистина?

Беше покрита със сажди от спасителната операция и се опитваше да сглоби още нови къщи след потушаването на бунтовете и когато зададе този въпрос, се държеше така, все едно говори за бизнеса си. Но Луси знаеше, че всъщност пита за Анхела, който вече беше изпълзял в пикапа на Шарлийн, където заби в една вена първата игла с медицински стимулант на растежа, и сега се беше прегърбил на седалката почти в безсъзнание, гушнал пликчето, което се оттичаше в него.

„Дали си струваше?“

Най-голямата статия в кариерата ѝ. Струваше ли си риска?

Но господи, само каква история! Същинско злато беше и самият разказ на пряк свидетел как изгаря половината Финикс заради провалено поръчково убийство. Да не говорим за останалата част.

И ето я пак Шарлийн в главата ѝ да пита дали си струва. Поредната статия. Поредната публикация. Нови хитове. Повечко цъкания. Повече отзиви. И за какво?

Заради #PhoenixDowntheTubes?

— Опасен е — беше отбелязала Шарлийн.

— Не е съвсем лош. Освен това в момента едва може да си мърда ръцете.

— Не това имах предвид. Двамата с него…

— Голямо момиче съм. Повярвай ми, мога да се справя с него — Луси беше показала на Шарлийн взетия от калитата пистолет. — Въоръжена съм и съм опасна…

Това накара приятелката ѝ да се ухили широко и да покаже венците си с липсващи предни зъби.

— Направо ми олекна!

От пистолета и на Луси ѝ олекваше, както си седеше до спящия водосрез. Прашната буря клатеше пикапа и с усилването ѝ тя доби чувството, че се намира в странен спасителен пашкул. Прашните филтри съскаха тихичко и пречистваха въздуха. След всичките торбички с лечебен разтвор спътникът ѝ изглеждаше почти човешки. Изпит, но функционален.

— Много обичам съвременната медицина — беше казал, докато изцеждаше първата торбичка до сухо. — Ако като по-млад имах такова сокче, обзалагам се, че и белези нямаше да ми останат.

Поредният порив на вятъра разлюля пикапа. Навън изглеждаше така, сякаш Финикс ще последва цивилизацията на Хохокам.

Над тях на улицата грееше билборд „ФИНИКС СЕ ВЪЗРАЖДА“, но изглежда, вятърът беше повредил екрана. Постоянно примигваше — някакво електрическо късо съединение. Беше дразнещо, понеже се случваше неритмично. Работи за момент. После гасне. След това пак се включва и грее, преди за няколко секунди да изпадне в цикъл на мъждукане и примигване.

Зад билборда стърчеше аркологията „Тайян“ — редици стъклени офиси и ярките светлини на лампите с дневен спектър, грейнали над секциите на вертикалните ѝ ферми. Светлините на „Тайян“ не примигваха. Хората, които живееха и работеха там, можеха дори и да не знаят, че се развихря буря. Стояха си на хладно и удобно зад въздушните филтри и под климатиците си, водата им се пречистваше сама и сигурно дори не им пукаше, че светът отвъд прозорците им се разпада.

„Тайян“ беше преживял пожарите и бунтовете и експанзията на строежа продължаваше дори и сега въпреки обвилата го прашна буря.

Едно момиче се промъкна покрай колата — стъпваше деликатно, наклонило се срещу вятъра. Латиноамериканка. Лицето ѝ беше покрито с парче плат, присвиваше очи срещу прахоляка.

— Дали не е момичето, което ти трябва? — сръчка Луси Анхела.

Той отвори кървясалите си очи.

— Не. Само ако е с човека с pupusas.

— Ако изобщо дойде днес.

— Ще дойде… — Анхела махна през предното стъкло към строежа на „Тайян“, където лъчите на прожекторите танцуваха диво в бурята. — Щом тези работници са на линия, ще дойде и той.

Всички строители днес щяха да носят цели прахови каски, да вдишват влажния си дъх до безкрай, но Анхела беше прав. Търговците също щяха да се съберат до един независимо от бурята.

— Ще видиш — каза той. — Ще дойде. И той трябва да яде.

— Тъкмо разкопахме последната буря и ето ти нова — отбеляза Луси. — Човек да си помисли, че ще си отдъхнем в някакъв момент.

— Не мисля, че ни очакват други почивки. От тук нататък всичко става една голяма пясъчна буря.

— Хохокам — каза Луси в същото време, когато Анхела отвърна:

— Всичко е изсушено.

Размениха си уморени погледи.

— Човек да се зачуди как ли ще ни наричат хората, когато археолозите ни изкопаят след няколко хиляди години — взе да умува Луси. — Дали ще имат някакво название за нас? За този времеви период? Федералисти ли ще бъдем, понеже страната още е работела? Или ще е „Упадъкът на американците“?

— Може да ни нарекат просто Сухия период.

— Или да няма кой да ни изкопае. Да не са останали хора да ни кръщават.

— Не вярваш много в ограниченията на въглеродните емисии, а? — попита Анхела.

— Според мен светът е голям и ние сме го счупили — Луси сви рамене. — Джейми имаше навика да дърдори за това през цялото време. Как сме видели какво се задава и не сме направили нищо… — тя поклати глава. — Боже, много ни презираше!

— Щом е бил толкова умен, трябвало е да прозре в какво се забърква. Можеше да е още жив.

— Това са различни видове ум.

— Да — жив ум и мъртъв ум.

— Казва човекът, избягвал ракети „Хелфайър“.

— Ама съм още жив.

— Джейми винаги се оплакваше, че не правим нищо, когато е очевидно какво трябва да се направи. Сега… — Луси се поспря. — Не съм сигурна дали вече знаем какво е редно. Щеше да е по-лесно да се подготвим, ако имахме някаква карта, която да ни подскаже къде ще ни удари катастрофата, само дето сме чакали толкова дълго, че вече не се побираме на картата. Човек не може да не се запита дали всъщност изобщо ще има оцелели.

— Хората ще оцелеят — увери я Анхела. — Винаги оцелява по някой.

— Не те смятах за оптимист.

— Не съм казал, че ще бъде лесничко спасение. Но някой… все някой ще се адаптира. Ще създадат някаква нова култура, която знае как да…

— Да бъде умна?

— Или как да произвежда чисторба за цялото тяло.

— Мисля, че на този модел му викат „Тайян“.

— Ето, видя ли — посочи ѝ Анхела. — Хората се адаптират и оцеляват.

Аркологията сияеше съблазнително в калния мрак на бурята. От този ъгъл Луси различаваше очертанията на атриумите и като че ли дори зеленината вътре. Пищен свят, където всички биха могли да влязат и да се скрият. Може би животът навън беше твърде суров, но вътре въпреки всичко беше добър.

С климатици и индустриални въздушни филтри, с 90-процентна преработка на водата животът можеше да си остане хубав дори в ада.

Може би това е името, което ще ни дадат археолозите. „Периодът на открито“. От времето, когато хората още живеели на повърхността.

Може би след хиляди години всички щяха да се крият под земята или в аркологии, където само оранжериите се показват на слънце и цялата им влага внимателно се събира и задържа. Може би след хиляди години човечеството щеше да се превърне във вид къртици, скрити безопасно под земята, за да оцелеят…

— Ето го нашия човек — посочи Анхела.