Водосрез

А Луси все пак го беше пожалила.

По нестабилните камари тухли захрущяха стъпки. Фенерчета шареха по разбитите стъкла и почернелите керемиди.

— И какво точно търсим? — попита единият от новодошлите.

— Късчета и парчета.

— Пфу.

— Стига си се цупил!

Бяха двама. Анхела усети прилив на облекчение. С двама смяташе, че ще успее да се справи. Дори в настоящото си потрошено състояние.

— Искам да знам защо все на мен дават гадните задачи. Пак аз почистих у Ратан. Знаеш ли колко е трудно да изтъркаш мозък от мокета?

— Окървавен мокет не се чисти, идиот такъв. Късаш го и го сменяш.

— Ама чак сега ми го казваш!

— Ето затова не те повишавам.

Анхела изстена:

— Помощ! — и жалостиво проточи: — Пооооомоооощ…

— Проклет да съм!

Новодошлите го обградиха. В очите му блеснаха ярки светодиодни лъчи. Анхела примижа срещу сиянието им. Протягаше се към новодошлите. Бавно. Съвсееем бавно… Играеше го жертва. Парче месо, изгорено и почти мъртво.

— Много прилича на специалното ни приятелче от Вегас.

Анхела чудесно си представяше какво виждат онези двамата. Кошмарна жертва на пожар и ракета, полуизгоряла под пепелта и натрошените керемиди. Луси беше запалила косата му и я беше стопила на неравна маса. Той сам си натърка челото със стъкло и остави кръвта и пепелта да се споят на кора.

Двамата непознати приклекнаха край него и запрокарваха фенерчетата си по полупогребаното му тяло.

— Сигурен ли си, че е той?

— Малко по-преебан е, отколкото когато го видях за последно, но успях хубаво да го огледам в „Тайян“.

— Имаш предвид, когато му цунка задника в „Тайян“.

— Изобретателно копеле беше. Какво да ти кажа?

Присвил очи срещу сиянието, Анхела едва различаваше силуетите им. Двама едри мъже. С костюми. Вратовръзки. Изпод саката се показваха оголени пистолети. От коментарите предположи, че са същите калита, с които си беше играл на котка и мишка в моргата, а после и в „Тайян“.

А сега бяха тук и вършеха мръсната работа на Кейтрин Кейс.

Младшият се захвана да маха боклуците от находката си, а вишестоящият му колега приклекна до Анхела.

— Как е хавата, човече? — попита успокоително, докато прокарваше ръце по окървавената риза на Анхела и го претърсваше. — Имаш ли хартийки за нас? Или си ги скрил нейде?

— Сигурно са изгорели на пепел.

— Помощ… — прошепна „жертвата“.

— Разбир’са — изгука му калито. — Без проблеми. Само кажи къде си сложил документите и ще те изкопаем да те закараме до Червения кръст. Става ли?

Анхела изпусна дъха си в продължителна въздишка и остави очите си едно хубаво да се забелят.

— Мамка му. Изтърваме го. Я го провери целия!

Анхела се остави да го претърколят. Плъзна ръка под мръсните отпадъци. Когато старшият кали се наведе да претърси и под него, той го сграбчи.

Калито се катурна, изваден от равновесие. Анхела изсумтя от болка, когато гаднярът тупна върху него. Чернотата почти го погълна, но успя да измъкне пистолета си изпод отпадъците и да го забие под брадичката на мъжа.

Младши посегна към собственото си оръжие.

— Не мърдай! — извика Луси. — Иначе ще ти пръсна шибаната глава!

Все едно го замрази.

Анхела не можа да сдържи усмивката си. Луси изникна от мрака с предпазливи, потайни стъпки. Той натисна оръжието си по-навътре в гръкляна на собствения си пленник.

— Имам един-два въпроса за теб, голямо момче!

— Шибай се.

— Още една такава дума и ще вкараме куршум в Младши ей там — обясни Анхела. — Хубаво, че сте двамцата. Имам резервно тяло за разпит.

Луси отърва пленника си от пистолета му и отстъпи бързо, за да стои далеч от обсега му. Застана удобно, нащрек и стиснала здраво оръжието си.

— Само няколко въпроса — обади се Анхела. — Ако всичко е наред, може да ви пуснем да си идете.

— Става. Каквото речеш.

Анхела знаеше, че типчето просто печели време, и се надяваше калитата да не осъзнаят колко е слаб.

— За кого работиш?

— Че ти не знаеш ли?

Не му харесваше колко тъмно става. Щеше му се погледът му да се приспособи. Така се чувстваше уязвим.

— Може и да знам, може и да не знам. А може и да ти вкарам куршум в главата, ако отговорът ти е грешен. За Кейс ли работиш?

След дълга пауза:

— Аха.

Луси изсумтя недоверчиво:

— Да, бе.

Тя стреля в крака на Младши. Той падна с вой.

„О, мамка му.“

Старши се метна встрани от Анхела. Той едва успя да го задържи с чувството, че вътрешностите му се разпарят. Ръгна пистолета си още по-силно в гърлото на пленника и го задави.

— Я не мърдай! — викна, докато онзи се мяташе. Старши застина, но Младши тромаво посегна към журната. Дори ранен беше бързак. Луси го фрасна по главата с ръкохватката на пистолета и го събори на земята. Коленичи върху гърба му и заби дулото в основата на черепа му.

— Ако мръднеш, ще ти изсипя канчето с мозък на земята!

Анхела спря да се притеснява дали Луси ще го подкрепи, и започна да се тревожи да не изпадне в треска за кръв.

— Луси?

— Аха?

— Смяташ ли, че можеш да ги оставиш живи?

— Тия копелета преследват сестра ми. Щяха да наранят Стейси и Ант.

— Не точно тези копелета — поправи я Анхела.

— Знаеш, че са посегнали все на някого — гласът на Луси беше толкова равен, че той се притесни дали изобщо има някакъв контрол върху ситуацията.

— Тези хора ми трябват живи, Луси.

— Ами добре. Няма да ги утрепя, ако спрат да лъжат.

Тя ръгна пистолета си в черепа на калито и натика лицето му в тухлите. Анхела усещаше собствения си пленник да се напряга с мисълта, че няма начин да оцелее. Ситуацията се изплъзваше от контрол. Увери го:

— Искам само отговори.

— Ще ни убиете и бездруго.

— Помните ли как беше, когато нещата не стояха така? — попита Анхела. — Когато не си гризяхме един друг гърлата?

— Това беше много отдавна.

— О, стига. Аз съм пешка. Ти си пешка. Няма причина да тръгнеш да се жертваш заради някакъв си задник у дома в Ел Ей. Ние сме просто няколко дребни риби, които се намират на приказка. Няма причина да не успеем всички да си тръгнем оттук и да се престорим, че тази лайнобъркачка изобщо не се е случвала. Да се държим делово.

— Ами тя?

— Луси?

Журната не отговори. Анхела се почуди какво ли става в главата ѝ. Колко гняв, бяс, страх и катарзистична нужда да избухне е натрупала в себе си? Колко години е прекарала в града и с отворени на четири очи е следяла за появата на убийци като тези двамата?

— Луси?

— Аха.

— Те са просто войници — каза ѝ Анхела, — същите като мен. Вършат си работата. Взимат си заплатата. Надяват се семействата им да останат в Калифорния. Те са просто малки колелца в голямата машина.

— Опасни колелца.

— Не — той поклати уморено глава. — Това за тях е просто работа. Не си струва умирането… — поколеба се. — И може би някой ден, когато на свой ред докопат теб или мен, ще си спомнят, че сме им направили услуга, и ще си тръгнем живи, вместо да свършим погребани в пустинята.

Най-накрая Луси отвърна:

— Добре, Ангел. Задай си въпросите. Ако казват истината… ще ги оставя да си идат.

— Можем ли да ти вярваме? — попита калито.

— Не си насилвай късмета.

Но напрежението в гласа ѝ се беше променило, сякаш гневът вече не взимаше решенията вместо нея. Анхела си каза, че калитата също са доловили това изменение, понеже усети как пленникът му се отпуска.

— Мога ли да си превържа крака… — попита Младши.

Луси слезе от него и отстъпи бързо назад. Той си смъкна якето и се хвана да бинтова раната.

— Задай си въпросите.

— Калита сте, нали?

— Ами да. Да — Старши въздъхна. — Както и ти каза, от Ел Ей сме.

— И какво, по дяволите, правите на служба във Вегас?

— Такава заповед дойде, само това знам. Трябваше да претърсим къщата и да намерим трупа на вегаския водосрез. Да търсим някакви старши водни права на хартия и току-виж най-сетне изкараме късмет. Това е.