Водосрез

— Какво става?

— „Първи тексаски патриотичен“ сме ние — отвърна жената. Няколко мъже повдигнаха шапките си. — Връщаме услугата на обществото.

Тексасците се разсмяха зловещо и след това до един се изнизаха от прикритията си, откриха огън и затвориха кръга около влезлите в боя несъстояли се убийци, връщайки си го за всичките унижения.

В далечината се чуха още сирени. Полицията и пожарната реагираха на черната колона виещ се дим. Вятърът се усилваше, с него и пожарът. Искри и боклуци валяха над квартала.

По улицата с рев се зададоха още чифт пикапи, натоварени с бандити. Откриха огън — сваляха пери-веселяците на преминаване край молитвената шатра. Бензиностанцията продължаваше да гори. Огнени отпадъци изпълваха синьото небе и валяха като дъжд. Запали се къща от другата страна на улицата и след това внезапно избухна в буйни пламъци. До нея пламна и друга къща.

Пепел и горящи листове се понесоха с горещия сух вятър. Луси се хвана, че ѝ се ще Тимо да снима целия този хаос. Щеше да знае как да улови момента. Малка искра, която се превръща в пожар, става на маелстрьом…

От скривалището си още виждаше надупченото с куршуми метрокарче с тексаските му номера. Искрата. За нейна изненада, изглежда, вратата на пътника беше отворена и вътре нямаше никого.

До колата лежеше труп, но не беше на Анхела.

Луси се хвана да мечтае, че той някак си се е измъкнал. Въпреки че оцеляването на Анна зависеше от смъртта му, не можеше да не му стиска палци. Той беше корав. Можеше да успее.

Ако се вдигне, ще дойде да ме търси.

Тази мисъл охлади Луси, въпреки че я заливаха вълни от изгаряща горещина. Стрелба трещеше и гърмеше около нея. Огнестрелната битка метастазираше. Запали се поредната къща. Бълваше нажежен въздух, димът се сгъстяваше. Пламъците се разгаряха с рев и пукане и се издигаха още по-високо.

Без дори да го осъзнава, Луси откри, че се приближава до малката, надупчена от куршуми кола, присвила очи срещу горещината и кълбящия се прахоляк. Ако беше жив, Анхела щеше да я преследва. Да я убие. Но въпреки това тя се приближи.

„Шибаната му мамица!“

От колата се отдалечаваше кървава следа. Луси тръгна по нея и откри втори мъртъв убиец в уличката. Изстина съвсем. Анхела беше оцелял. Усети гъделичкането на суеверието. Беше ли възможно изобщо да го убият? С невероятните си истории как е оцелявал, докато си е проправял път от Мексико и е спечелил доверието на Кейтрин Кейс, ѝ се беше сторил същински приказен герой. Може въобще да не беше човек. Ами ако беше неубиваем демон? Благословен от Ла Санта Муерте и заради това — неспособен да умре…

С нарастващо безпокойство Луси извървя кървавата следа надолу по уличката. Пистолетът на Анхела беше паднал в цепнатина на разбитата стена от циментови блокчета. Тя го вдигна. Беше хлъзгав от кръвта му. Тежеше в ръката ѝ. Луси се пъхна през отвора в стената.

Следата водеше до ръба на пресъхнал плувен басейн. На дъното му Анхела лежеше в разрастващо се езеро от собствената си кръв.

За миг Луси го помисли за мъртъв. Счупена марионетка с човешки вид като толкова много други плувци, които беше виждала през годините във Финикс. Но след това той мигна.

Вдигна ръка и сякаш насочи невидим пистолет към нея. Сякаш се целеше за момент, после китката му омекна и се отпусна. Луси претегли пистолета в ръката си.

„Довърши го. Просто го довърши и да се приключи.“

Вместо това слезе долу при умиращата жертва.

— Луси?

— Шшт. Не мърдай.

Внимателно прокара длани по тялото на Анхела. Балистичното яке беше понесло много щета, но нямаше как да е останал невредим след толкова много куршуми, с които го бяха обстрелвали от твърде много страни. Един от изстрелите си беше проправил пътечка по черепа му. Друг го бе ухапал по лицето. Луси дръпна назад якето. Всмука дъх през зъби. Тениската отдолу беше прогизнала от гъста и лепкава кръв. Журната прокара ръце под нея в търсене на входните рани.

Анхела простена.

— Мислех, че си ме убила.

— Аха — въздъхна Луси. — И аз така мислех.

— Пършива работа. Тези стрелци… — Прошепна той. — Евтинджос.

Луси запримигва, за да прогони сълзите. Пистолетът беше до нея. Един изстрел и щеше да се свърши.

Нямам никакъв избор. Ще направят същото с Анна.

Би било милост да му тегли куршума.

Анхела се изкашля.

— Хей, Луси?

— Аха?

— Ще спреш ли да ми димиш?

— Не съм запалила цигара, от пожара е.

Всъщност гореше яко. Върху тях валеше пепел. Засипваха ги черни късове изолация и хартия с размер колкото дланта на Луси и сега, когато вдигна очи, осъзна, че пламъците ближат небето от две страни и вятърът свисти над главите им, горещ и натежал от дима.

Луси прегърна главата на Анхела. Пистолетът беше досами нея. Защо не можеше просто да му тегли куршума? Щеше да му окаже милост.

Тя участваше в цялата работа. Това беше маелстрьомът. Цялото зло на света, озовало се в ръцете ѝ. Смазваше я. Притискаше я, за да я превърне в поредното си творение. Следващият агент на ужаса, създател на поредния плувец в пълен с плувци град.

Луси се изправи на крака. Вкопчи ръце под мишниците на Анхела и се захвана да го влачи към плиткия край на плувния басейн.

Той изстена:

— Оу!

— Шшт — скара му тя. — Трябва да те махна оттук.

Анхела се отпусна в ръцете ѝ и тя осъзна, че е припаднал. Или пък току-що беше умрял. Продължи да го влачи. Все едно тътреше циментов блок.

— Защо трябва да си толкова тежък?

Задъхана и потна, стигна до ръба на басейна. Преметна товара си на ръба на стената, след това слезе долу да му вдигне краката. Нагоре и настрани. Бутна и го претърколи на плочките отвън. Изкатери се горе, запъхтяна и плувнала в пот. Върху двама им валеше пепел. Анхела лежеше неподвижен. Може наистина да беше умрял.

Луси потърси пулс. Не. Жив беше.

Седна и се зачуди как да го махне оттук, при условие че едва беше успяла да го извлече от басейна.

— Луси? — прошепна той. Пак беше в съзнание.

Тя приклекна до него.

— Аха?

— Как се добраха до теб? — попита той. — На кого си казала, че съм с теб?

— На никого. Просто знаеха.

— Притиснаха ли те?

Тя отклони очи, неспособна да срещне погледа му:

— Чрез сестра ми. Заплашиха сестра ми.

— Действена заплаха.

Над тях бълваше дим. Пламъците се приближаваха. Луси се присети за горските пожари в планините и дивите животни, които бягаха от кошмара на ревящите пламъци. А ето я нея, движи се твърде бавно.

Пак помъкна Анхела. Успя да го завлече чак до процепа в стената. В очите ѝ капеше пот. Стичаше се по носа и брадичката ѝ. Къпеше лицето на спътника ѝ. Луси приклекна, като кашляше и се давеше в сгъстяващия се дим.

Анхела отново я погледна.

— Просто върви — каза. Пресегна се и я погали по бузата. — Всичко е наред. Наистина. Наред е.

„Не можеш да поправиш вече стореното.“

Недалеч от тях редица къщурки горяха с рев. Ако изолацията им беше наред, сигурно щяха да устоят на огъня, но им бяха избити твърде много прозорци и строшени твърде много врати. Целият квартал приличаше на кутия с прахан. Изложени на показ голи греди и твърде много възможности огънят и искрите да се загнездят и разпалят.

Пожарът се разрастваше, прескачаше от къщите към блокчетата и към съседните комплекси. Сухите като кост пустинни ветрове прихващаха пламъците и ги шибаха във висините. Ревът на пожара беше като връхлитащ ги товарен влак.

— Бягай — прошепна Анхела.

Луси забеляза изоставена ръчна количка. Отиде да я докара, проклинайки собствената си упоритост. Гърбът ѝ възрази мъчително, когато се опита да прехвърли Анхела в количката. За малко да я прекатури, но успя да я уравновеси навреме. Смогна да го настани вътре.

Едната гума беше спаднала. Естествено. Кой би си дал труда да я помпи?

Взриви се още една къща, обгърната от мощни пламъци, които сякаш идваха изотвътре, цялата дървения ревеше, оживяла едновременно, а обкръжаващата я горещина предизвика спонтанно запалване.