Водосрез

— Татко твърдеше, че не е. Но отново истината и лъжите… — Анхела сви рамене и пак простена. Разтри рамото си. — Кой, по дяволите, знае какво трябва да се споделя с десетгодишно хлапе… — засмя се и наклони бирата си. — Онзи калифорниец, той си имаше момиче.

Луси се обърка от смяната на темата.

— Имаш предвид онзи тип от „Ибис“? Ратан?

— Аха. Старият Майк Ратан си беше купил хубава пичка.

— Чух Хулио да приказва, че я е застрелял.

— Не — Анхела поклати глава. — Видял е само едното момиче. А е имало още едно, скрито под леглото. Така те открих. Някаква тийнейджърка, която се продаваше, за да преживее. Свършила накрая в лайната… — той сбърчи вежди. — Трябваше да ѝ дам повече пари… — пак пипна рамото си и простена. — Ама че каша се оказа тази работа.

— Как се чувстваш?

— По-добре от Хулио.

Луси се изсмя мрачно, като си спомни как Анхела влиза през вратата с извадено оръжие и как я залива… какво?

Облекчение.

Вцепеняващо облекчение, че този странен, белязан тип е дошъл да я спаси. Че има кой да спре болката.

Тя се изправи и отиде до него.

— Дай да погледна.

В началото той се дръпна, след това ѝ позволи да му вдигне тениската и да отлепи превръзката. Рамото му беше на каша. Луси огледа апартамента и забеляза празни туби, оставени от предишните обитатели.

— Трябва да донеса вода. Сега се връщам.

Грабна едната туба и тръгна към помпата, като се нареди на опашка като всички други, за да чака реда си. Понечи да използва картата си, след това порови за кеш. Анонимността беше по-добра. Не намери никакви хартиени пари, но изкопа няколко монети юани. Стигаха да напълни тубата. Не сметна добре и получи остатък. Наложи се да го даде на човека, който беше след нея.

Когато се прибра, се изненада, че Анхела я чака търпеливо точно там, където го беше оставила.

— Няма да ми устройваш втора засада?

— Гледах те от прозореца.

Естествено, че я беше следил.

— Не бива да хабим водата — каза Луси. — Не и докато не докопам още кеш.

— Внимателна си — отвърна той със задоволство.

— Човек не живее във Финикс толкова дълго, колкото мен, без да научи едно-друго.

„Само дето похабих малко там при помпата.“

Запита се защо крие този факт от спътника си.

„Какво се опитвам да докажа?“

Изля малко вода върху тениската и обърса раната му. Лампата хвърляше несигурни сенки. Луси издърпа фенерчето от ръката на Анхела и проучи мазалото в раната му.

— Мисля, че извадихме всички шрапнели. Според мен ще се оправиш…

Гласът ѝ пресекна. Той я гледаше с непоносимо тъмни очи. Тя преглътна. Не можеше да отклони поглед.

О!

Усети пръстите му по блузката си, вкопчиха се и я придърпаха към него.

— Ох! — каза Луси отново, но на глас.

„Оха.“

— Какво пък.

Остави се Анхела да я притегли към себе си. Той плъзна ръце по тялото ѝ, притисна я плътно. Беше толкова мощен! Силата и гладът в очите му би трябвало да я ужасят, но Луси се чувстваше в безопасност. Не му попречи да я привлече, да я сложи в скута си. Опита се да бъде нежна, докато се наместваше, и да не му причинява болка в раната.

Обгърна лицето на Анхел в шепи и се втренчи в гладните му очи. Целуна го. Целуна белезите му, бузите му, устните му и през цялото време се взираше в онези ми ти тъмни очи. Невъобразимо силен, той притискаше Луси към себе си. Не би могла да се отдръпне дори ако пожелаеше, но не ѝ пукаше.

„Дори не го познавам.“

Въпреки това отчаяно копнееше да усети дланите му по тялото си.

Той я грабна и я вдигна. Боже, колко беше силен!

— Да не се нараниш! — чу се Луси да шепне между целувките и Анхела просто се разсмя, а тя продължаваше да го изпива с устни и след това паднаха заедно на матраците, целуваха се и се докосваха.

Тя усети дланите му върху гърдите си — как се плъзгат по зърната, как подръпват въпросително тениската ѝ, как я теглят нагоре.

Да.

Луси се пресегна и вдигна дрехата, наясно, че се разголва с всичките си синини и следи от бичуването, с разрезите, които Хулио беше нанесъл върху кожата ѝ, но не ѝ пукаше, не се страхуваше да се покаже на Анхела. Даже се гордееше.

„Погледни ме. Погледни какво понесох. Виж след какво оцелях!“

И двамата бяха белязани. Бяха еднакви.

Луси го гледаше как се бори да си свали дрехите.

— Дай на мен — чу се да шепне.

Смъкна горницата му. Анхела положи ръце на кръста ѝ и задърпа джинсите ѝ, смъкна ги надолу по бедрата, докато Луси трескаво се мъчеше с токата на колана му. Пръстите му се впиха в задника ѝ, Анхел я притисна плътно и след това отново се целуваха до безкрай. Ближеха се. Гризкаха се.

Луси най-сетне разкопча колана на Анхела, кожата се изплъзна през гайките. Смътно осъзнаваше, че пистолетът му пада на пода. Откъде се появи пък той? — мимолетна мисъл, маловажна, докато се бореше с ципа и пъхаше ръка в панталоните с желание да докопа патката му.

Господи, колко го желаеше! Хем я ужасяваше, хем тя не можеше да му се насити. Беше влажна. Дори не я беше докоснал и тя беше влажна! Смъкна джинсите му. И своите. И бельото си.

Прегърнаха се, вече голи. Луси прокара ръце по тялото на Анхела и по гърдите му. Стегнати мускули. Белези. Древни гангстерски татуировки. Посегна отново към парчето му, стисна го, възхищаваше се на твърдостта му, а после той я обърна по гръб и я яхна, целуваше шията ѝ, плъзгаше длани по тялото ѝ, завладяваше я. Целуваше я и я ближеше, премина през надраните ѝ гърди, гризна вдлъбнатинката на гърлото ѝ, изцелува протежението на челюстта ѝ. Луси се изви и притисна тяло към него, искаше да почувства кожата му по своята, потта му да се плъзга по нейната, членът му — твърд върху катеричката ѝ.

Пистолетът на Анхела беше на пода, на инчове от отметнатата ѝ ръка. Просната по гръб, тя го виждаше, забравен на надрания дървен под. Пистолетът, който беше използвал да убие приятеля си — човека, нанесъл синините, по които преминаваха в момента целувките на Анхела. Болеше от допира му, но носеше също и наслада. Болката беше доказателство, че е останала жива, че ударите и синините са карта на оцеляването ѝ, която сега Анхела разчиташе с устни, зъби и език.

Луси го придърпа върху себе си, притисна главата му към изранените си гърди и се потопи в божата. Беше преследвала смъртта цял живот дори когато се преструваше, че я избягва. Колкото и да го отричаше, отчаяно копнееше да попадне във водовъртежа ѝ и сега се беше потопила напълно в него. Беше по-ужасена и жива, отколкото някога е била.

Прокара ръце по мускулестия белязан гръб на водосреза и той плъзна език по корема ѝ. Тя простена.

„Да.“

Копнееше езикът му да продължи надолу, да се вмъкне между бедрата ѝ, да целува, да ближе…

„Там.“

Луси се изви цялата и стегна бедра около главата на Анхела. Той отвърна, като я близна по клитора. Тя се чу да пъшка и да вика, без да ѝ пука дали бежанците я чуват през тънките стени. Беше влажна. Господи, колко беше мокра! Обожаваше езика му…

Анхела изплува от слабините ѝ, плъзна се нагоре по тялото ѝ с усмивка и Луси го придърпа към себе си, целуваше го, нетърпелива да вкуси устните му, да притисне тъмното му белязано лице плътно до своето, да усети наболата брада да дращи по бузите ѝ.

Луси усещаше твърдостта му до бедрото си. Наслада ѝ носеше самият факт колко отчаяно копнее Анхела да я обладае, а след това той я притисна в пода. Тя разтвори крака, стисна го за задника, окуражаваше го, извиваше се, когато той се пъхна в нея и я изпълни. Дъхът ѝ пресекна — „Да. Така. Да!“ — и след това той проникна целият вътре.

Луси още веднъж мярна пистолета на Анхела, забравен на пода. Не можеше да спре да го зяпа, докато се чукаха. Хипнотизирана, пияна от удоволствието да я обладават и от това колко животински жива я прави захвърленият инструмент на смъртта до тях.

За миг животът на Луси сякаш придоби смисъл. Винаги бе имала нужда от това. Да живее на тънкия назъбен ръб между едното и другото. Между живота и смъртта. Така беше скроена поначало. Анна не я разбираше. Семейството ѝ не я разбираше, но докато се чукаше, тя усещаше как целият този прецакан град, който сега наричаше дом, добива смисъл.