Водосрез

— Все едно не виждаш какво става. Говориш за това какво е било преди, но аз не знам как е било. Каквото и да си притежавал, аз го нямам…

— Нямах предвид… — понечи да се обади Тууми.

Мария обаче повиши глас и продължи, без да го изслуша:

— Всички, които познавам, са мъртви. Мама, татко, сега и Сара… и… и… — тя изхълца.

„Толкова съм уморена.“

— И… — едва успяваше да прокара думите през гърлото си. Мъката най-сетне я връхлетя. Цялата, заливаше я и я давеше.

Мария зарида за загубите си. За Сара и семейството си. За прекрасната им къща в Тексас. С хубавите легла. Училището. Тревогите дали ще ѝ позволят да си купи спортен сутиен. Дали Джил Амос ѝ е приятелка, или не. Мечтите за абитуриентския бал в осми клас. Глупави дреболии — и всичко това беше изчезнало.

Беше останала само и единствено тя. Мария Виляроса. Последен остатък от всичко, което си спомняше от живота си. Самотно човече, седнало насред порутен град до някакъв чернокож, който просто я гледаше тъжно и беше съществото, останало ѝ най-близко до приятел или семейство в целия свят.

Тууми я прегърна през рамото.

При допира до него Мария се разрида още по-силно, непоносимо облекчена да я държи някой друг.

Плачът ѝ постепенно намаля и после спря. Облегна се на гърдите на приятеля си, изтощена и изпразнена. Прошепна:

— Просто исках да спечеля малко пари. Изгубих парите на Сара, така че ѝ бях длъжница. И вече дължа на Ветеринаря един тон пари.

— Няма нищо — каза ѝ Тууми. — Нищо не е по твоя вина.

И това я разплака отново.

По някое време сълзите ѝ най-накрая наистина пресъхнаха. Мъката беше като корав, овъглен камък. Усещаше тежестта ѝ в гърдите си. Не беше изчезнала, а по-скоро остана погребана под ребрата ѝ. Болезнена, но изчерпана.

Мария се сгуши в Тууми и се отпусна. Дълго време не си казаха нищо.

Слънцето потъна алено зад изкорубените къщи, които той беше построил с големите си ръце и оптимизма си. Мария се изненада, че се чувства в безопасност, и се почуди откъде е дошло това усещане, защо я е сполетяло и дали ще се задържи, а след това реши, че няма смисъл да брои зъбите на харизания кон.

Подобен на куче силует се прокрадна през празната улица. Койот, който изчезна зад ъгъла. Припкаше леко, краката му се местеха твърде бързо, за да ги проследиш. Кафеникаво-сив, жилав и целеустремен. Тичаше през сгъстяващия се мрак.

Тууми се размърда.

— Леговището им е ето там — посочи по-нататък по улицата.

— Много ли са? — попита Мария.

— Поне четири или пет… — той помълча известно време. — Канех се да продам тази къща за 359 000 долара. Сега се опитвам да измисля как да поискам от глутница диви животни някакъв наем.

Шегата не беше особено добра, но Мария все пак се разсмя. Погледна го.

— Аз всъщност… — понечи да попита, но откри, че не може да изрече думите. Отклони поглед, защото не искаше да вижда очите му. — Чудех се дали… — и замлъкна, твърде притеснена да продължи.

Баща ѝ винаги казваше, че трябва да си стоиш на собствените два крака и да не просиш. Не молиш за нищо.

— Чудех се дали може да поживея при теб — изръси накрая. Млъкна, после обаче се хвърли с главата напред в обяснения. — Имам малко кеш, мога да ти го дам. Мога да работя. Мога да помагам. Ще… ще направя всичко! — тя се пресегна към чернокожия. — Мога да… — Мога да правя всичко онова, което Сара ме подканваше да направя. — Ще…

Тууми я отблъсна:

— Недей. Вече обсъждахме темата.

— Съжалявам. Не трябваше да… съжалявам…

— Не мисли, че не съм поласкан — той поклати глава. — Ако бях по-млад или поне не държах толкова на принципите си, тогава много ясно, че щях да приема — без да се замисля… — той се разсмя с притеснение. — Но не.

— Ще си тръгвам — реши Мария. Чувстваше се глупаво.

Тууми я погледна озадачен:

— Защо ще си ходиш?

— Не ме искаш — обясни тя. — Схванах.

— Дявол го взел, момиче. Разбира се, че те искам… — той се пресегна и я придърпа в обятията си. — Разбира се, че те искам. Но не така. Искам да имаш всичко, което заслужаваш. Искам да имаш бъдеще. И живот. Искам да се махнеш оттук.

Мария се изсмя кухо.

— Звучиш точно като баща ми. Няма изход оттук. Ветеринаря ще дойде да ме търси и когато ме спипа, ще ме даде на хиените си.

— Е, ще видим дали ще стане така. Познавам някои хора, които може да успеят да ти помогнат да се махнеш оттук. Да пресечеш границата.

Мария бръкна в чантата си.

— Нямам толкова пари… — ровеше в чантата на мъртвата дама, избута настрани мократа библия на Ратан и измъкна юаните, които белязаният ѝ беше дал. — Това е всичко, което имам. Щяха да са повече, ако ми бяха платили, но ако и това е от полза…

По незнайна причина парите накараха Тууми да се опечали още повече:

— Трябваше да те прибера веднага след смъртта на баща ти.

— Защо?

Представата, че изобщо някой се е загрижил за нея, отново накара гърдите ѝ да се свият.

— Все си мисля, че можех да ти помогна — въздъхна той. — Видях те на улицата и продължих да си го мисля. Но се страхувах. Така че продължих да отлагам. Не исках да давам обещания, които не мога да спазя. Не исках да те проваля. Смятах, че прекалено много хора са ти обещавали разни работи и след това са те проваляли…

Мария с изненада забеляза, че очите на Тууми са се навлажнили.

Той я хвана за ръце и сгъна пръстите ѝ заедно с кинтите, които стискаше в шепи.

— Ще те измъкнем оттук — заяви свирепо. — Няма да умреш тук, долу, и може да си напълно сигурна, че няма и да живееш тук. Не и ако имам право на мнение по въпроса… — Тууми се изправи и ѝ махна. — Хайде да влезем вътре и да те настаним. Ще измислим план. Ще бъдем внимателни и ще обмислим всичко, както трябва. И ще е истинско. Не измислица. Ще намерим кой да те преведе през реката. Остави го на мен.

Мария се взря объркана в него. Като че ли му беше направила магия — заклинание, което да го накара да се държи налудничаво. В поведението му нямаше грам логика. Защо внезапно преливаше от желание да помага?

„Спри да се тревожиш. Радвай се.“

Това беше гласът на Сара. Практичен. Сара взимаше каквото ѝ се дава, и не питаше откъде идва.

„И виж докъде я докара.“

Но въпреки това Мария последва Тууми в къщата и го остави да ѝ опържи рирша на котлона в кухнята си, а след това го гледаше как ѝ оправя леглото в една от многото празни спални в къщата.

— Защо? — попита накрая. — Защо си толкова мил? Изобщо не те разбирам. Не съм твоя жена. Не съм дори от твоите хора.

— Ние сме един и същ народ. Всички до един трябва да се грижим за брата своего. Просто го забравяме понякога. Когато всичко се руши, хората лесно забравят. Но накрая? Накрая се обединяваме в бедата. Ти си моето семейство, Мария. Въобще не се съмнявай.

— Повечето хора не мислят по този начин.

— Така е — въздъхна Тууми. — Познавах един индиец. Кльощав пич, от Индия беше дошъл. Вече си нямаше ни съпруга, ни семейство. Може да си бяха останали в Индия, не си спомням. Както и да е, едно нещо, дето го повтаряше, ми е останало в ума — че хората тук в Америка са самотни. Сам-самички са. И не вярват на никого, освен на себе си, и не разчитат на никой друг, освен на себе си. Според него това беше причината да смята, че Индия ще преживее цялата тази апокалиптична бъркотия, а Америка — не. Понеже тук никой не си познава съседите… — той се засмя при тези думи. — Все още си спомням как клатеше глава напред-назад: „Никой не си знае съседите“ — Тууми сви рамене. — Наричаше този град най-студеното горещо място, където някога е живял, и когато поглеждаше бордеите, не можеше да разбере защо хората не се съберат да поработят, да строят заедно и да се подкрепят един друг повече. А след това добави, че според него било така, понеже в Америка всички са си оставили родния дом в други страни, та сигурно затова са забравили какво е да имаш съседи.

Мария си помисли за собствения си дом. За живота си отпреди. Училищните приятели, които от години не беше виждала. Хората, с които беше пътувала към мечтата, която баща ѝ носеше в ума си — за Калифорния, до която никога нямаше да достигнат. Спомни си Тами Бейлис, която ѝ махаше, когато със семейството ѝ си купиха път на север, защото имаха кеш, а Мария нямаше. Как Тами ѝ беше дала всичките си дрехи, тъй като не можеше да ги вземе по-нататък със себе си, а и двамата им татковци стояха до тях, нервни и притеснени от пропастта, зейнала между децата им.