Водосрез

— А, не. Това определено е наше дело. Онази вода беше наша.

— Значи ти си от Невада. Работиш за Кейтрин Кейс.

Той сви рамене.

— Не се измъквай. Знаех си, че не си Калифорния. Онези типове обичат деловите костюми.

— Други хора са — отвърна Анхела. — И костюмите им обаче са от балистичната линия.

Луси му се усмихна напрегнато:

— Защо тогава не вземеш да ми разкажеш какво е правел с Джейми твоят приятел, дето не е водосрез, та и двамата да предизвикат смъртта си.

— Обзалагам се, че и това го знаеш. Премисли го добре. Разстели го за оглед.

— Сериозно ли? Мислиш ли, че можеш така да ме работиш? Всеки път, когато отгатна нещо за теб, ти се опитваш да го използваш, за да ми задаваш въпроси? Не — журната поклати глава. — Няма да те пусна в къщата си и да позволя да ме цедиш така. Или си отваряш устата да говорим, или си заминаваш.

— Или какво — ще ме гръмнеш?

— Хайде да видим!

Анхела вдигна ръце като знак на извинение:

— Ами задай си въпросите.

— Не се ли уморяваш да разрушаваш всичко?

— Да го разрушавам ли? — той се засмя. — Не си върша така работата. Не си схванала добре.

— Така ли мислиш? Където и да идеш, хората страдат… — тя махна с ръка към решетките на прозорците. — Не се ли засрамваш от онова, което сте сторили тук, във Финикс? Спираш ли поне да помислиш за това?

— Така го казваш, сякаш притежавам магически сили. Не съм направил нищо на Финикс. Градът сам си го е причинил.

— Финикс не си е отрязал ЦАП. Някой е дошъл и го е опраскал със силни експлозиви.

— Чух, че са били морморски сеционисти.

— Градът е останал без вода месеци наред, преди да го ремонтират.

— Виж, Финикс се е оказал уязвим. Не е по моя вина, нито е по моя вина, че Карвър Сити са се пънали да строят насред пустиня въз основа на купчина младши водни права. Саймън Ю може да се цупи колкото си ще, но този град изобщо не е трябвало да изпомпва вода на първо място.

— Ти си бил, нали? — Луси се ококори. — Лично си присъствал на тази акция. Ти си един от хората, които ги вдигнаха във въздуха. Христе, сигурно си бил и в отряда, ликвидирал ЦАП!

— Някой трябва да пусне кръв, за да имат другите вода.

— Звучиш като католик.

— Кланям се предимно на Санта Муерте. Но що се отнася до вината… Не. Не чувствам вина. Ако Вегас не беше бутнал онези палячовци през ръба, Калифорния щеше да го направи — Анхела врътна глава към „Кадилачена пустиня“ на полицата на Луси. — Маса народ знаят, че това е било глупаво място за вдигане на град — още от едно време — но Финикс си е пъхнал главата в пясъка и се е преструвал, че не ги очаква катастрофа.

— Значи дори не си се поколебал, преди да вдигнеш във въздуха последния им стабилен воден запас? — попита Луси.

— Харесва ти да ровиш в калта, нали? Да изравяш лъжите. Да крещиш истината дори ако ще те убие накрая.

— Разбира се… — Луси се смълча. — Не. Знаеш ли какво? Не. Въобще не ми пука за лъжите. Истина. Лъжи. Едното или другото, стига да… — тя замлъкна отново и поклати глава. — Не е заради лъжите. Заради премълчаването е. Премълчаването ме побърква. Всичко онова, което не се казва на глас. Всичките думи, които не се изписват. Това ти засяда под ноктите. И след известно време просто те убива. Всичките статии, които се учиш да не създаваш. Всичките истини и лъжи, които никога не отпечатваш, понеже до една са твърде опасни.

— Но сега си се качила на покрива и крещиш с цяло гърло.

— Уморих се от всичко това — тя поклати глава. — Няма да повярваш за какви неща не пиша… — Луси сви рамене. Уморено махна с ръка. — А може и да повярваш… Нали си част от тях.

— Щом така казваш.

Тя се озъби:

— Водосрез от Вегас, който си мисли, че е голямата работа.

— Справям се доста добре — призна Анхела.

— Така ли мислиш?

— Още съм жив. Вегас също.

— Не — тя поклати глава. — Вие сте от Я група — стана рязко и отиде да надникне през прозореца. — Калифорния. Онези хора знаят как се играе играта. Лос Анджелис. Сан Диего. Компаниите от Импириъл Вали. Те знаят как да се бият за водата си. Във вените им тече. В кръвта им е. Те са убивали другите за вода пет поколения наред. Задобрели са… — Луси отиде до друг прозорец и надникна през него, оглеждайки удавения в слънце двор отвъд. Додаде: — Кейтрин Кейс си играе на сляпа баба. Едно време си мислех, че тя е важен човек. Водосрези като теб бяха торбаланите ми, благодарение на ЦАП… — тя поклати глава. — Но ти си едно нищо. Вече го знам.

— А твоят Джейми? — обади се Анхела. — Смяташ ли, че калитата са го убили?

Луси го погледна през рамо:

— Не са имали никаква причина. Даваше им онова, което искаха… — тя замлъкна за момент. — Бях решила, че са твоите хора. Лас Вегас.

— Определено не сме били ние, така че трябва да е била Калифорния.

Тя сякаш въобще не го чу. Каза:

— Преди известно време отидох да взема интервю от един човек. Този тип работеше във висшия ешелон на компания, занимаваща се с проучвания на водата в щата. Сондажи и хидрофракинг, хидроложки анализи — такива работи. Та седи си този човек срещу мен и си мисля, че ще говорим за сондажи и помпане, за презареждане на водни хоризонти. Може да споменем работата, дето я вършат в Тексас за десалинизация на подземните водохранилища из останките на Сан Антонио. Водни работи, накратко. И най-лошото, което може да направи, е да ми пусне малко дим под опашката, че Аризона има дълбок подземен хоризонт и как ще ни изфракират да станем Северна Дакота на водата или нещо също толкова малоумно. Вместо това той си носеше кървав вестничок. Хвърли го на масата… — Луси поспря и погледна към Анхела. — Поразгледал си кървавките вестничоци, а?

Анхела кимна:

— Снощи, като каза, че работиш за тях.

— Хубав начин да се представиш безвреден, ако си журналист — обясни Луси. — Отразяваш труповете, но не и историите зад тях. Тела без истории са си направо екстра… — тя си преправи гласа. — Само кръвта, ’спойджо. Само кръвта… — и се усмихна студено. — Така обича да казва Тимо.

— Приятелчето ти фотографът, нали? Говорих с него.

— Добър е в работата си. Както и да е, този град се разпада пред очите ти. Всички знаят, че нарковците се нанасят, работят върху съседни територии. Превръщат тексасците, нюмексиканците и половин Латинска Америка в мулета, които да се движат на север. Картелите от залива срещу картела „Хуарес“ и се бият кой ще контролира тези земи… но никой не пише за това — журната замлъкна, сякаш потънала в мислите си, но накрая добави. — Та ето ти го този тип, седи срещу мен и си носи и кървавото вестниче. Облечен е с костюм. С вратовръзка. С малки очилца. Сещаш се, от новите, дето имат АугРеален слой? Та седи си той и вместо да ми разправя, че се занимава със сондажи, казва: „Пишеш много статии, които са критични за Калифорния“ — тя се разсмя горчиво. — Човек да си помисли, че ме кастри Министерството на обществената информация в Пекин. Нищо подобно. Бяхме си само аз и този тип и окървавеният вестник помежду ни.

— И той е бил един от шефовете на сондажна компания?

— Да.

— За „Ибис“ ли става дума?

Луси го погледна безизразно:

— А, не така. Ако ми кажеш в кои компании се е инфилтрирал Лас Вегас, ще си спомня кои използва Калифорния.

— Туш — вдигна ръце Анхела. — Та значи, говорила си с този тип от „Ибис“ и той казал…

Луси се изсмя:

— Знаеш, че Аризона е преебана, когато Калифорния притежава компаниите, които уж би трябвало да им помагат да намерят вода — и пак се засмя. — Та да, този от „Ибис“ ми направи предложение. Можех да си пиша за каквото си искам, но примерно да спра да се тревожа какви ги върши тук и там Калифорния, и да прекарвам повече време в писане за други неща. Например да се съсредоточа повече върху преразглеждането на Споразумението за река Колорадо или на промените в състава на Министерството на вътрешните работи. Или върху Невада… — тя махна към Анхела. — Да пиша за невидимите водосрези на Лас Вегас. Или пък за това как съставът на Агенцията за извънредни ситуации не стига да се справи с ураганите в Залива и всичките торнада в Средния запад, с наводненията по Мисисипи и срутванията на вълноломите в Манхатън. Статиите с човешки елемент са прекрасно нещо. Да пиша за изтощения персонал на Агенцията и как федералното правителство не му стига енергията да се грижи за една камара тексасци, чиито градове току-що са пресъхнали. Има толкова много статии, които бих могла да напиша! — Луси се изсмя горчиво. — Той не ми казваше за какво да пиша. Просто намекваше, че може би си струва да помисля малко за всички онези други интересни истории, които имат нужда от разгласа. А после избута към мен пачка юани, дебела сигурно осем инча. Дори не се срамуваше от постъпката си. Просто ми бутна парите и стана. Каза: „Благодаря за отделеното време“ и излезе. Та ето ме, значи, седя с купчина пари и онзи гнусен вестник със снимка на някаква плувкиня, чиято кръв се оттича в сифона на празен плувен басейн, и са я наръфали диви кучета, които облизват кръвта. Седя си аз… — тя погледна към Анхела. — Ето така играе играта Калифорния. Кейтрин Кейс може да си отглежда колкото си иска тайни агенти, но когато се стигне до същината, Калифорния определя правилата. Калифорния не се ебава.