Водосрез

— Можем да избягаме — предложи накрая Сара.

Да, но не можеха. Не и наистина. Ако Сара не работеше на Златната миля, все едно беше мъртва. А ако Мария не можеше да продава вода до „Тайян“, тя също щеше да умре. Живееха във време назаем.

— Ще говоря с Деймиън — заяви Мария. — Да видим дали няма да ни отпусне отсрочка.

— Не мога да ида там… — Сара не я гледаше в очите, докато го казваше, а почесваше глезена си на мястото, където каишките на сандалите ѝ с високи токове се бяха врязали в загорялата кожа. — Аз…

— Няма нужда да участваш. Аз ще говоря с него — каза Мария.

— Не мога… — Сара млъкна. — Той им отваря оградата нощем. Виждала съм ги. Отваря ги и ги оставя да обикалят из къщите… — тя потрепери. — Не мога да ида там.

— Вече ми разказа — отвърна Мария.

Само дето не беше. Не и с думи във всеки случай.

Вместо това Сара се беше върнала от нощния купон на Ветеринаря и се беше сгушила в Мария, треперейки в омотаните им чаршафи, макар че в мазето беше горещо като във фурна. Момиче, което беше отишло на купона с най-хубавата си дреха — елегантна черна рокля, прелестна и скъпа, купена ѝ от скъпар, отнасял се с нея като с принцеса. Беше отишла на онзи купон с надеждата да срещне хора, които са дупе и гащи с Ветеринаря. С надежда да намери златния си билет. После същото това момиче се беше прибрало с препъване след изгрев и се беше сгушило в Мария, сякаш тя може да я защити от онова, което беше видяла.

— Не можеха да тичат достатъчно бързо — не спираше да повтаря Сара.

По-късно Мария чу от други свидетели, че хиените са били пуснати в ограждението и че бяха загинали доня Аройо и русият ѝ приятел Франц. Хиените ги догонили и ги изяли — ленив и лесен лов, понеже хиените бяха свикнали на по-трудни преследвания, а не просто да разкъсат на парчета двойка тъпи зонъри, решили, че могат да крадат от Ветеринаря.

Но хиените плашеха Мария дори и когато не беше чувала разказите за случката. В жълтите им очи сякаш блестяха древни знания, все едно спомените им за глад, суша и оцеляване бяха много по-значими от тези на момичето. Струваше ѝ се, че докато я следват, казват, че скоро ще е мъртва, но те ще са си тук завинаги.

Ръмженето се усилваше, понеже я надушиха още хиени. Изникваха от изкормените къщи, които Ветеринаря им беше отпуснал, джафкаха и квичаха, смееха се и се кикотеха. Събираха се. И след това се юрнаха покрай момичето право към някакво ново развлечение.

Мария се обърна да огледа главния вход на имението. Отвъд железните решетки мъж с бяла коса мяташе окървавени парчета месо над участъка, който използваха хиените. Зверовете се трупаха и се зъбеха един на друг, кикотеха се и търчаха, подскачаха да хванат парчетата разкъсана плът, които прелитаха над мрежата и бодливата тел.

Бяха големи чудовища — и над дузина. Имаше достатъчно високи да застанат лице в лице с Мария. Прашни, диви и бързи, те се хвърляха да докопат някое парче и после отстъпваха да се наведат и да хапнат, обикаляха напред-назад зад мрежата нащрек и възбудени, напълно съсредоточени върху Ветеринаря, който им хвърли още месо.

Животните се надигаха и скачаха.

На Мария ѝ се искаше да вкара в някаква позната категория движенията на хиените. Да каже, че скачаха като кучета или се навеждаха като котки. Да ги сравни с нещо, което да съответства на собствения ѝ опит, само че те сами по себе си образуваха отделна категория.

Поредното парче окървавено месо се превъртя над намотките на телта. Една хиена се изправи на задни крака. Щракнаха челюсти. В тази паст можеше спокойно да влезе главата на Мария.

Ветеринаря се засмя на хитрия номер на животното, а ръцете му бяха окървавени до лактите. Групичка от хората му пушеха цигари и си предаваха кутията, хвърляха по едно око на улицата, докато хиените джафкаха и просеха от господаря си по още някое парче. Естебан беше сред групата. Забеляза Мария, ухили се и подвикна на Деймиън:

— Йо. Малката водна риха е тук.

Зад тях Ветеринаря извади нещо твърдо от кофата си. Човешка ръка. Хиените ѝ се нахвърлиха с кикот и щракащи челюсти.

Деймиън се запъти към портата.

— Мислех си, че си избягала през границата с всичките пари.

Въпреки че се канеше да покаже смирение, Мария се озъби:

— Питай Естебан за парите. Той взе всичко. Ето го, там стои.

— И какво очакваш, да ти го доведа? Да поседнем и да изпушим лулата на мира? Да обсъдим ситуацията като малки деца в училище?

Деймиън ѝ се усмихваше подигравателно… не беше дори изненадан, че не ѝ стигат пари. Знаеше, че не ѝ стигат.

Беше се уговорил с Естебан. Беше имал намерение да не ѝ стигнат.

— Вече си взехте парите.

Деймиън се хилеше открито, наслаждаваше се на цялата ситуация.

— Да се оплачеш ли искаш? — той врътна глава към Ветеринаря, който хвърляше поредните парчета месо на любимците си зад оградата. — Ето ти го бюро „Оплаквания“.

Мария го изгледа злостно. Всичко беше наредено срещу нея. Всичко беше срещу нея! Не се предполагаше да печели пари. Не се очакваше да се измъкне оттук. Двете със Сара би трябвало да продължат да се потят, да се чукат и да умират, докато от тях не остане нищо. А после?

После момчетата ще си вземат още тексасци и ще повторят операцията.

Видя света ясно. Най-накрая осъзна, че го вижда ясно. Нищо чудно, че тате упорито се преструваше.

— Хей! — извика. — Мистър Ветеринаря! — И взе да размахва ръце. — Мистър Ветеринаря!

Белокосият мъж я чу да го вика и се обърна.

Деймиън застина. Местеше поглед от Мария към Ветеринаря и обратно, сгърчил лице в школувана стегната и недоволна усмивка.

— Нямаш си представа в каква гадост се забъркваш.

Ветеринаря остави кофата си и махна на няколко от своите cholobis да я отнесат. Те му връчиха парцал и той отсъстващо избърса просмуканите си с кръв ръце, докато се приближаваше.

Мария се постара да прикрие страха си, а Ветеринаря дойде до портата и надникна през решетките.

— Какво си имаме тук? — попита.

— Нищо особено — отвърна Деймиън. — Момиче, което закъснява с наема.

Погледът на Ветеринаря се премести от него към Мария:

— И какво общо има това с мен?

Той обърса още малко кръв от ръцете и лактите си. По парцала имаше тлъстини, парченца месо и гъста, мазна кръв.

— Бях си събрала наема. Продавам вода край „Тайян“ — обясни Мария. — Бях си събрала наема и те ми взеха парите. Той накара Естебан да ги вземе.

— И заради това идваш при мен — Ветеринаря се усмихна. — Не познавам особено много хора, които биха решили да дойдат право при мен.

Беше с масивно телосложение. Същински бик с едри рамене, щръкнала побеляла коса и сини очи. Светлосин взор, студен и безличен като небето по обед. Със зеници като топлийки. Той се взираше в Мария през оградата и я оглеждаше със същия глад като хиените си. Лакома твар, която обмисляше откъде е най-добре да я почне, ако се докопа до отсрещната страна на оградата.

Мария внезапно разбра грешката си. Ветеринаря изобщо не беше човек. Беше съвсем друг звяр. Демон, изкатерил се от дълбините на земята. Някаква твар, която само плюскаше и плюскаше, и сега демонът я беше забелязал. Облизваше устните си. Оградата не представляваше никакво сериозно препятствие. Можеше да се пресегне и просто да си я вземе.

— Ела насам.

Протегна се окървавена ръка с разтворена петносана длан, с присвити очаквателно пръсти. Помаха ѝ.

— Дай да те разгледам!

За неин ужас Мария се хвана, че изпълнява нареждането на окървавените му пръсти.

Той я погали по бузата и я стисна под брадичката.

— Как се казваш?

— Мария.

Той я придърпа още по-близо и присвитите му очи блеснаха. Животински и гладни.

— Какво виждам тук? — промърмори белокосият бандит. Изглеждаше очарован, докато въртеше лицето ѝ насам-натам с лепкавата си от кръвта ръка. — Какво виждам?

— Не мога да печеля, ако той все ми взима парите — прошепна Мария, а белокосият продължаваше да я стиска за брадичката. Имаше чувството, че се намира извън тялото си и наблюдава отстрани.