Водосрез

— KFYI62 слуша.

— Знаеш ли на какво мяза това всъщност? На Помпей. Когато приключи, ще сме покрити с петдесет фута дебел прахоляк.

— Дааа, бе. Следващото обаждане…

Фаровете на Анхела осветиха силует, застанал между мантинелите на магистралата, с глава, окована в очила и филтърна маска, и с очи, блеснали като на насекомо под светлината на фаровете. Нямо чудовище, необяснимо и изчезнало в мрака.

— Викам да пратим войниците си до Колорадо. Така, де, те прибират нашата вода. Би трябвало да идем дотам и да отворим язовирните стени и да си докараме проклетата вода тук, долу…

Тъмната зона свърши. В един момент Финикс беше мъртъв и черен, в следващия градът оживя и засия с неон и се напълни с народ. Все едно някой беше обиколил града по краищата да изгори и почерни зоната с огнехвъргачки и да остави само неоновата жарава в сърцевината — жив град, разцъфнал от пепелта на предградията.

— Ако не хабяхме толкова вода за земеделие, щяхме да сме си добре. Отрежете и останалите ферми. Не ми пука колко старши права имат. Те са онези, дето хабят…

— По повод казаното от последния идиот. Ако отрежем фермите, получаваме прашни бури. Проста работа. Откъде, по дяволите, си мисли, че идва прахолякът…

Зонърите се сочеха един друг с пръст, но никой не забелязваше гредата в собственото си око. Кейс казваше, че така можеш да разпознаеш дали човекът е от Аризона. Местните никога не признаваха проблемите за собствено дело. Това много ѝ харесваше. Улесняваше изкормването им.

— Хохокам63 са точно под нас. Стъпваме по гробовете им. Те също са свършили водата. И ги виж сега. Изчезнали. Знаете ли какво означава „хохокам“? „Всичко е използвано“. След сто години хората дори няма да ни помнят. Няма да помнят какво е представлявал Финикс.

Още фарове. Задръствания. Барове и оръжейни магазини. Купонджийки за продан по уличните ъгли, тексаски бежанци в търсене на работни места. Почистващи машини по улиците — всмукваха прахоляка и го отнасяха един господ знае къде. Частни охранители в черно защитно облекло — стояха пред някакъв клуб. Агенции за коли втора ръка и търговски центрове. Спонсорирани от града джони-камиони, които мъкнат пикня и лайна към последните водопречиствателни инсталации и се опитват да намалят процента на заболеваемостта при липсващата канализация.

А над всичко това грееше билборд с най-новата кампания на Бюрото за развитие на Финикс: снимка на огнена птица, разперила криле зад колаж на смеещи се деца, соларни ниви и аркологията „Тайян“.

„ФИНИКС. ВЪЗРАЖДА СЕ.“

Под билборда отряд охранители ескортираше към черен микробус с ниско окачване мъже със сака и вратовръзки и жени с рокли с презрамки. Телохранителите носеха балистични жилетки „Калвин Клайн“, прахови маски „Лили Леи“ и M-16-ки. Мода по финиксийски.

Следващият билборд се плъзна покрай Анхел с наръфано лице: „К$Ш ЗА ВКЪЩИ!“. Купчини червени стотарки юани се трупаха по ръба на рекламата. В недалечното минало е имало и осветление, но изглежда, крадците бяха отмъкнали неоновите тръби, които е трябвало да осветяват кеша.

Следваше го още един билборд.

„ИБИС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ. ХИДРОЛОГИЯ. СОНДАЖИ.

ПРОУЧВАНИЯ — ПОДСИГУРЕТЕ БЪДЕЩЕТО СИ ДНЕС.“

Навътре в града. Повече живот. Бежанци, приклекнали на кръстовищата и загледани в подминаващите коли. Картони с надраскани съобщения с молби за работа или пари, прием на монети от калифорнийци, които са се прехвърлили през границата, за да играят на каквито там игрички си играят богаташите, когато един град рухва пред очите им.

— Това е само естествен цикъл. Пак ще стане влажно. Преди десет хиляди години тук е имало джунгла.

— Свежа новина за предишния задник. Никога не е било влажно. Дори когато имахме плувни басейни, пак нямаше вода.

Теслата на Анхела се промъкваше през тълпите, премина и по Златната миля — пореден опит на Бюрото за развитие на Финикс да привлече туризма: тъжен и оръфан мини-Вегас, мъничък в сравнение с оригинала.

Пред колата сияеха сложните чупки на аркологията „Тайян“ — опит за повторение на магията, която Кейс беше изпълнила на север със своите проекти „Сайпръс“. Чуждестранна собственост, построена с пари от китайските слънчеви инвестиции и вероятно с по-добри шансове за оцеляване от всичко, което местните създаваха.

Градът изглеждаше по-зле, отколкото при последното идване на Анхела насам. Повече съсипани, покрити с прахоляк магазини. Повече натрошени стъкла. Повече изоставени търговски центрове и хипермаркети: „Петсмарт“, „Партис-ту-Гоу“, „Уолмарт“, клон на „Форд“ — всичките празни, със строшени витрини и изкормени. Жени по ъглите. Момчета в тесни панталонки махат на колите по кръстовищата, навеждат се и правят каквото е нужно, за да изкарат малко пари, да си купят малко вода, да продължат нататък още един ден.

Анхела предположи, че стига да му се иска, всеки от видените ще се качи при него за единия обяд, баня и може би шанс да си изпере дрехите в банята в хотела.

Десет долара? Двайсет с бакшиша?

Пред него сияеше червеното лого на „Хилтън 6“ — високо като фар, грейнал смътно през мъглата; зов, идещ от камара кули и офиси, които все още функционираха насред имплозията. Спасително хълмче в случай на апокалипсис. Място за бягство, когато катастрофата започне да ти се плиска на прага.

Анхела влезе в локалното на хотела. Теслата се пъхна през завесата от изстрелван от дюзи въздух, предназначен да пази от прах посетителите. Той връчи на пиколото ключа си и мина през вратата.

Блъсна го полъх климатизиран въздух — ледена стена, толкова чиста и студена, че за малко да остане без дъх. Наложи си да продължи да върви, да каталогизира лицата на мъжете и жените около себе си. Работници от хуманитарните агенции, сондьори, позамогнали се гранични контрактори — все усмихнати мъже и жени, които просперираха в сърцето на катастрофата.

Вътрешността на „Хилтън 6“ тънеше в почти благоговейна тишина. Приглушено потракване на високи токчета. Италиански кожени обувки. Ниското пулсиране на музика, разнасящо се от бара от отсрещната страна на атриума.

Но дори тук апокалипсисът взимаше дан. След последното посещение на Анхела бяха изключили централния фонтан. Някой беше тикнал в сухото му басейнче плюшена камила.

На врата ѝ висеше табелка:

„ПРЕДПОЧИТАМ ДА ПИЯ ТЕКИЛА“.

След като показа фалшивите си лична и кредитна карта, Анхела се озова в стаята си — барикадирана от външния свят с овлажнители и хепа филтри и изпълнена с аргон изолационна дограма.

Огледа града катастрофа, докато местните новини дърдореха по телевизора. По-голямата част от градския център още стоеше непокътната — „ФИНИКС СЕ ВЪЗРАЖДА“ в опит да се самоизлъже. Но след последното му посещение в града от другата страна на улицата беше угаснала цяла офис кула. Някоя компания за недвижими имоти просто се беше отказала да се мъчи да осигури нужното количество обитатели, беше ѝ писнало да плаща за отопление, охлаждане и полицейска защита, които щяха да я спасят от изкормване.

В тъмната кула Анхела съзря потайното сияние на няколко алпинистки фенерчета — хора, които се трудеха във вътрешността на сградата в търсене на подходящи за смъкване суровини. Плъховете на апокалипсиса, гризящи червата на гордостта на строителството.

Анхела отключи телефона си и прокара пръст по екрана за втори път и отвори интерфейса на използваната от ВСЮН скрита и шифрована операционна система WatDev. Прати съобщение за пристигането си.

Зад него телевизорът превключи на националните новини. Няколко луди колорадски фермери се качили на стената „Блу Меса“ с огнестрелно оръжие и заплашвали да сторят каквото там колорадските фермери правят, когато късметът им обърне гръб.

62

KFYI — радиостанция с „най-доверените новини във Финикс“; абревиатурата е съкращение от Kindly For Your Information (любезно (предлагаме) на вашето внимание). — Б.пр.

63

Доколумбова историческа култура; хохокамите са строили скални жилища и са се занимавали активно със земеделие, известни са с примитивните си (но напредничави за времето) напоителни системи. Явяват се предни на няколко местни индиански племенни групи от културната група Пуебло, включително акимело’одхам, наричани още „пима“, коренните жители на района около Финикс. — Б.пр.