Страница 70 из 107
Предложението бе за четиристотин хиляди долара годишно срещу даване на права за рудодобив или ако сиуксите искаха направо да продадат хълмовете, цената би била шест милиона долара, платими в петнадесет годишни вноски. (Това бе една крайно занижена цена, като се вземе предвид, че само една от мините в Блак Хилс даде злато за повече от петстотин милиона долара.)
Червения облак дори не се появи на последното заседание, като остави Петнистата опашка да говори от името на всички сиукси. Петнистата опашка твърдо отхвърли и двете предложения. „Блак Хилс — заяви той — нито се дават под наем, нито се продават.“
Комисарите си събраха багажа, върнаха се във Вашингтон, докладваха, че не са успели да убедят сиуксите да се откажат от Блак Хилс, и препоръчаха конгресът да пренебрегне желанията на индианците и да задели една сума „като справедлив еквивалент на стойността на хълмовете“. Тази насилствена сделка с Блак Хилс трябва да бъде „представена на индианците като окончателна“, казаха те.
Така започна поредица събития, които щяха да доведат до най-голямото поражение на армията на Съединените щати във войната й с индианците. Тези събития в крайна сметка щяха да унищожат завинаги свободата на индианците от северните прерии.
9 ноември 1875 г.: Е. Уоткинс, извънреден инспектор към Бюрото по индианските въпроси, докладва на комисаря си, че прерийните индианци, които живеят извън резерватите, са добре хранени и въоръжени, поведението им е надменно и независимо и следователно те са заплаха за системата на резерватите. Инспектор Уоткинс препоръча да се изпратят войски срещу тези нецивилизовани индианци „през зимата, колкото може по-скоро, и да бъдат те насилствено подчинени“.
22 ноември 1875 г.: Министърът на войната У. Белнап предупреждава за неприятности в Блак Хилс, „ако не се направи нещо, за да се установи контрол върху този район и белите златотърсачи, които нахлуват там, привлечени от съобщенията за богати залежи от скъпоценния метал“.
З декември 1875 г.: Комисарят по индианските въпроси Едуард Смит заповядва на сиукските и шайенските агенти да съобщят на всички индианци извън резерватите да дойдат и да се представят в агенциите си до 31 януари 1876 г., иначе „военна част ще бъде изпратена да ги принуди.“
1 февруари 1876 г.: Министърът на вътрешните работи съобщава на министъра на войната, че срокът, даден на „враждебните индианци“ за явяване в резерватите, е изтекъл и той предава червенокожите на военните власти. Армията може да предприеме такива действия, каквито смята за подходящи при дадените обстоятелства.
7 февруари 1876 г.: Министерството на войната упълномощава, генерал Шеридан, командуващ военния окръг в Мисури, да започне операции срещу „враждебните сиукси“, включително срещу отрядите на Седящия бик и Лудия кон.
8 февруари 1876 г.: Генерал Шеридан заповядва на генералите Крук и Тери да започнат подготовка за военни операции по притоците в горната част на реките Паудър, Тонг, Роузбъд и Бигхорн, „където се подвизават Лудия кон и съюзниците му“.
Веднъж пусната в действие, правителствената машина се превръща в безжалостна сила, безконтролна и безумна. Когато в края на декември куриери напуснаха агенциите, за да предупредят „дивите“ вождове да се явят там, северните прерии бяха покрити с дълбоки снегове. Виелици и силни студове попречиха на някои от куриерите да се върнат, преди да изминат седмици след крайния срок — 31 януари. Би било невъзможно да се придвижват жени и деца на мустанги и травои. Дори да успееха по някакъв начин да пристигнат в агенциите, хилядите „враждебни индианци“ щяха да гладуват там. Към края на зимата запасите от храна в резерватите бяха толкова малко, че стотици индианци избягаха през март и отидоха на север да търсят дивеч, за да попълнят оскъдните правителствени дажби.
През януари един куриер намери Седящия бик на лагер близо до устието на Паудър. Вождът на хънкпапите върна куриера при агента със съобщение, че ще помисли върху заповедта да се яви, но не може да го направи преди Луната, когато зелената трева е поникнала.
Оглалите на Лудия кон зимуваха близо до Беър Бют, където Пътя на крадците навлизаше в Блак Хилс от север. През пролетта щеше да е удобно да изпращат от това място отряди за набези срещу златотърсачите, нахлуващи в Паха Сапа. Когато куриерите на агенцията стигнаха през снеговете до Лудия кои, той им каза учтиво, че не може да се яви, докато студът не си отиде. „Беше много студено — си спомня впоследствие един млад оглала — и много от нашите хора и мустанги щяха да умрат в снега. Освен това бяхме в собствената си страна и не вредяхме никому.“
Ултиматумът за 31 януари беше нещо като обявяване на война на независимите индианци и много от тях го приеха точно така. Но те не очакваха, че сините куртки ще ударят толкова скоро. През Луната на заслепяващия сняг Трите звезди Крук се спусна от север, от форт Фетерман, край стария път Боузман Роуд, където преди десет години Червения облак започна своята упорита борба, за да запази земите по река Паудър ненакърнени.
Горе-долу по същото време смесен отряд от северни шайени и сиукси оглала напусна агенцията на Червения облак, за да отиде в земите край Паудър, където индианците се надяваха да намерят бизони и антилопи. Към средата на март те се присъединиха към няколко индианци, които не принадлежаха на агенцията и стануваха на няколко мили от мястото, където Литъл Паудър се влива в Паудър. Две луни, Малкия вълк, Старата мечка, Кленовото дърво и Белия бик бяха водачи на шайените, Ниското куче бе вожд на оглалите, а някои от войните бяха от селото на Лудия кон, намиращо се по-далеч на север.
Без предупреждение на разсъмване на 17 март челната колона Крук под командуването на полковник Джоузеф Рейнолдс нападна този мирен лагер. Понеже не се страхуваха от нищо в собствената си страна, индианците спяха, когато кавалеристите на бели коне на капитан Джеймс Еган, построени за бой, нахлуха в лагера от вигвами, като стреляха с пистолети и карабини. По същото време втори отряд кавалеристи се появи на левия фланг, а трети подбра конното стадо на индианците.
Първата реакция на воините бе да отведат колкото може повече жени и деца далеч от пътя на войниците, които стреляха безразборно във всички посоки. „Старите хора залитаха и куцукаха, като се мъчеха да се измъкнат извън обсега на куршумите, които свиреха между вигвамите казва по-късно Дървения крак. — Воините грабнаха каквито оръжия имаха и се опитаха да посрещнат атаката.“
Щом несражаващите се поеха по един неравен планински склон, воините заеха позиции по хребетите и зад големите скали. От тези места те задържаха войниците, докато жените и децата успяха да избягат отвъд Паудър.
„Отдалеч видяхме разрушаването на нашето село — казва Дървения крак. — Вигвамите ни бяха изгорени с всичко в тях… Не ми остана нищо, освен дрехите на гърба.“ Сините куртки унищожиха пемикана и всички седла в лагера и отведоха почти всички мустанги, които индианците притежаваха — 1200–1500 глави. Щом падна нощта, воините отидоха при мястото, където сините куртки бяха на лагер. Индианците твърдо решиха да си върнат откраднатите коне. Две Луни описва кратко какво се случило: „Нея нощ войниците спяха и бяха оставили конете на една страна — и така ние пропълзяхме и си ги взехме обратно, след което се отдалечихме.“
Трите звезди Крук бе толкова разгневен на полковник Рейнолдс за това, че е допуснал индианците да избягат от селото и да си вземат конете обратно, че заповяда да го предадат на военен съд. Армията съобщи за набега като за „нападение срещу селото на Лудия кон“, но Лудия кон стануваше ма доста мили разстояние на североизток. Там бе убежището, където. Две луни и другите вождове заведоха своите хора с надежда да намерят храна и подслон. Пътуването трая повече от три дни. През нощта температурата падаше под нулата, само няколко души имаха облекла от бизонска кожа, а храната бе съвсем малко.
Лудия кон посрещна бегълците гостоприемно, даде им храна и дрехи и намери място за тях във вигвамите на оглалите. „Радваме се, че дойдохте — каза той на Две луни, след като изслуша разказа за плячкосването на селото от сините куртки. — Ще трябва отново да се бием с белия човек.“