Завръщането на резидента

— Моля ми, кажете, действително ли е паднал?

— Не мога да зная това.

— Но характерът на раната…

— Хората падат, подхлъзвайки се на бананова кора, и се удрят смъртоносно…

— Аз внимателно прочетох смъртния акт — каза Михаил, навеждайки очи. — Раната е описана много подробно…

— Вие лекар ли сте?

— Не. Но ми се иска да докажа, че баща ми не е могъл да падне сам. Той не се е подхлъзвал на бананова кора…

Докторът се обърна към прозореца и попита тихо:

— В болницата ли ви дадоха моя адрес?

Михаил почувствува, че ледът се разчупва.

— Да. Но повтарям: можете да бъдете сигурен в моето мълчание.

— Е, все едно… Изобщо възможно е вашият баща да е ударен по слепоочието с тежък предмет. Ако ударът не е нанесен отзад, значи е бил от левак. Що се касае за съвпадението на очертанията в черепа и на стъпалото, всичко е вярно. Повече от мен не чакайте.

— Благодаря ви, докторе!

— Няма за какво. Бъдете здрав, не сте ме виждали.

… Михаил така и не разбра защо доктор Астие направи това внимателно, но не без значение признание. Може би просто съвестта е заговорила? Каквото и да е, благодарност към патологоанатома…

Михаил реши да поразпита съседите и най-напред тези, които бяха най-близо до къщата на баща му. Не можа да се добере до нищо съществено, докато не поговори с агента на компанията по продажба на недвижими имоти, който живееше малко встрани. Той си спомни, че малко преди смъртта на стареца видял около неговия дом някакъв човек на около тридесет — тридесет и пет години, облечен в работен комбинезон, с куфарче в ръка. Мосю Тулев тогава отсъствувал, агентът знаел и поради това си позволил да влезе в двора и се поинтересува какво иска посетителят. Онзи отговорил, че се занимава с ремонт на частни къщи и търси подходяща клиентела. Обикаля вилите и гледа дали няма кандидати за капитален или текущ ремонт. Агентът по продажба на недвижими имоти бил напълно удовлетворен от това обяснение, но го посъветвал да не търси работа в града: той знаел точно, че къщите на богатите собственици засега не се нуждаят от ремонт, а бедните собственици нямат излишни паря за това. Така се разделили.

След тази среща Михаил предположи, че така нареченият майстор по ремонт не е идвал случайно. Могъл е да вземе отпечатък от ръба на мраморната стълба. Ако е така, значи тук имат пръст професионалисти от висока класа. Центърът няма със собствени ръце да премахва стареца — това не е в неговия стил. По-просто е да наемат професионален убиец от тайните синдикати, които работят по поръчка.

В Париж Михаил отново се обърна за помощ към Дон. Разказа всичко, което успя да научи. Онзи обеща да му помогне, и на Михаил не му оставаше нищо друго, освен да се настани в тихото малко хотелче и да се заеме с четене на книжки.

В края на втората седмица Дон се обади по телефона и каза, че има новини, но не е желателно да се срещнат в бара. Михаил го покани в хотела.

— Така си и мислех — каза Дон още от прага не толкова мрачно, но унило.

— Какво именно? — Михаил посочи с ръка креслото до масата. Дон седна. — Какво научи?

— Чувал ли си за Франсис Боненан?

Михаил повдигна вежди, като се мъчеше да си припомни нещо.

— Не е ли свързано със случай Чомбе?

— Да. Той задигна Чомбе и го докара в Алжир.

— Той ли е убил баща ми?

Дон вдигна ръце и възкликна:

— Не! Не!

— Тогава за какъв дявол ни е този Боненан?

— Срещнах един тип от неговата компания, който ми разказа интересни неща.

— Например? — Михаил започна малко да се дразни от заобикалките.

— Той имал дружба с един човек на име Карл Брокман, също от тяхната банда, и този Брокман се изпуснал пред него, че успял за една година да спечели седемдесет хиляди долара чисти. Покрай работите на Боненан.

— Накратко — Брокман е убил баща ми?

— Най-вероятно.

— Какво общо има тук Боненан?

— Ами това са гнусни хора и няма да ти бъде лесно.

— Значи Карл Брокман…

— Е, нали разбираш, имената на такива са твърде условни. Както и нашите.

Михаил запали цигара, разходи се към вратата и обратно, попита:

— Как изглежда?

— Не са ми казали. Само разбрах, че е малко над тридесетте.

— Къде се намира сега?

— Онзи тип казал, че неговото приятелче заминало за Лисабон преди три месеца.

— Какво ще прави в Лисабон?

— Там има една агенция по разпространение на печата, която нищо не разпространява, а вербува наемници за колониите.

Михаил погледна Дон с възхищение. За такъв кратък срок даже Интелижън сървиз не би могъл повече да научи. Това е работа от висша класа, но Дон не можа да я представи бомбастично. За съжаление такива не могат да преуспеят в живота. Виж, когато работата е за пет пари и се иска повече фантазия, тогава кариерата ти е осигурена.

— Как мога да ти се отплатя? — попита Михаил замислено.

— Не бързай, когато се срещнеш на тясно с Брокман, ще почнеш да ме ругаеш.

Михаил се усмихна.

— Нищо. Как се казва твоят осведомител?

— Марк Хайзелс. Белгиец.

— Моля те, Дон, постарай се да уточниш къде е Брокман. Сега не мога да се добера до него, но все ще дойде време и за това.

— Ще се постарая. Изобщо щом веднъж човек е станал наемен убиец в колониите, това е задълго, разбира се, ако не го пречукат. Така че няма да ми бъде трудно да го намеря. Ти знаеш, че имам добри контакти с тези хора…

Дон си тръгна, а Михаил почна да си стяга куфара.

Не, той не забрави, той винаги помнеше думите на генерал Сергеев: „Отмъщението ще ви бъде лош спътник“. Но той не можеше да се пребори със себе си — трябва да намери убиеца на баща си. Отпускът му обаче свършваше. Михаил се върна в Центъра.

Глава 5

Положението в Разузнавателния център

В Разузнавателния център имаше доста промени за изминалите години. Някои се бяха пенсионирали, появиха се млади хора редом със старите и това беше напълно естествено. Но имаше и изменения, които не бяха съвсем нормални.

Работата се състоеше в това, че между шефа и неговия главен съветник се водеше скрита война. Шефът, когото сътрудниците зад гърба му го наричаха Монаха (тук често се даваха противоположни на личността прякори), беше оскърбен от непрежалимия факт, че неговият съветник Себастиян изпълняваше ролята на контрольор или ревизор и се ползуваше с правото на имунитет. Формално подчинен на шефа, фактически той стоеше над него, тъй като се отчиташе пряко пред висшето началство. Монаха се досещаше, че Себастиян го черни в отчетите си, но считаше под своето достойнство да му се отплаща със същото, не пропущаше обаче при всеки удобен случай да му прави спънки. Това се отнасяше до кадровата политика. Ако например Себастиян смяташе да издигне някого, едно на сто беше сигурно, че Монаха няма да даде ход на протежето на своя съветник. И обратно, сътрудник, който се ползуваше с антипатията на Себастиян, автоматично печелеше благоволението на Монаха. Имаше и изключения, когато Монаха беше принуден да отстъпи пред Себастиян.

Положението на Михаил, меко казано, беше деликатно.

След трикратен откровен разпит, след много разговори с различни чинове и специалисти, беседи, които имаха характер на завоалирани разпити, Михаил направи подробен писмен отчет за своята работа на територията на СССР и особено за характера на взаимоотношенията си с Бекас. Честно написа даже и за това, че по време на пребиваването си е встъпил в законен брак със съветска гражданка, че има син Александър и в скоби добави домашния адрес на Мария, местоработата и длъжността. Жена му смятала, че е заминал на работа в крайния Север. Нито веднъж не допусна непредпазливост, даже най-придирчивите очи не можеха да намерят в показанията му противоречия. И все пак Себастиян, трябва да му признаем това, почувствува недоверие към Михаил, което сподели с Монаха. Онзи саркастично забеляза, че човек с такава способност да подозира всичко и всички е подходящ за работа не в разузнаването, а във ФБР — Федерално бюро за разследване. Себастиян мълчаливо преглътна, но си запази мнението по въпроса. Монаха всячески се стараеше да покаже своето добро разположение към Михаил.