Завръщането на резидента

— Кога се запознахте със Светлана?

— През май миналата година. Днес се запознахме, на другия ден заминах.

— А тя писала ли ви е?

— Джовани ми донесе едно кратко писъмце от нея.

Семьонов отвори своето плоско куфарче, извади от плика снимката, направена от Льоша в кафенето „Над реката“.

— О, аз имам такава снимка — зарадва се Пиетро. — Поставил съм я на масата си в Милано.

— От Светлана ли е?

— Да, беше в плика.

— Погледнете внимателно, познавате ли всички?

Въпросът беше поставен нарочно неопределено.

— Това е Светлана, това Галина, а това съм аз. — Нокътят на Пиетро премина през лицето на Виктор Андреевич, който се намираше между Светлана и Пиетро и малко над тях.

Семьонов сложи снимката в куфарчето и попита:

— Има ли сред тукашните ви познати човек на име Виктор Андреевич?

Пиетро се позамисли.

— Има Виктор Дибенко… Виктор Сазонов… Как са по баща, не зная.

Семьонов се надигна от стола. Пиетро също стана.

— Още веднъж моля да ме извините за безпокойството — каза Семьонов.

— Може ли да ви попитам нещо?

— Моля.

— Какво е станало със Светлана?

— Тя внезапно се разболя.

— Може ли да я видя?

— Лекарите забраняват.

— За дълго ли?

— Страхувам се, че да.

— Това е… как да кажа? Сериозно ли е?

— Доста неприятно. Но не е смъртоносно.

— Но от какво се е разболяла? Може би са необходими лекарства?

— Лекарства има.

Пиетро разтвори дланта на лявата си ръка върху сърцето и удари с десен юмрук по нея:

— По дяволите! Защо така? — Той толкова се развълнува, че изведнъж забрави всичко, което знаеше на руски.

Семьонов счете за ненужно да го утеши.

Като се прибра в кабинета си, той позвъни на Орлов:

— Ти не усещаш ли, че нашата кола буксува?

— Защо? — попита Орлов.

— Моят клиент не познава твоя.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Няма причина да не вярвам, макар че всичко може да се предполага.

— Ако ти си прав…

— По-добре ела.

— Може. Само че най-напред трябва да намина към специалистите.

За да опишем правилно настроението на Орлов, по-добре да заимствуваме едно сравнение от бита на гостоприемните домакини. Как се чувствува оправната домакиня при очакване на много гости, когато в най-голямата стая на дългата маса върху дебелата покривка, щръкнала по ъглите от колосването, в овалните, кръгли и квадратни блюда се извисяват пет вида салати, а в плоските чинии — рибни и месни предястия — домашен специалитет, когато в печката се допича едра зачервена пуйка, а на балкона в голямо гледжосано гърне чака своя час туршията от ябълки? Но няма да продължаваме в този дух, тъй като сравнението с домашно-гастрономическия ред не е много подходящо тук и може да не се хареса на Орлов, макар че той има чувство за хумор и няма да се обиди от това сравнение. То е неподходящо най-вече заради това, че Орлов понастоящем е лишен от семейни радости, тъй като младата му жена-архитект замина за Далечния Изток да представи на поръчителите своя проект. Накратко казано: Орлов се чувствуваше отлично, когато вървеше по дългия коридор в другото крило на управлението, където бяха лабораториите на оперативно-техническия отдел. Той трябваше да получи официално, отпечатано на машина, подписано и подпечатано потвърждение на това, което преди беше видял със собствените си очи в лабораторията с лазерния микроанализатор.

В катинара от гаража на Алексей Дмитриев не намериха следи от чужд ключ. Затова пък в бравата от апартамента тези следи бяха толкова ясни, че нямаше никакво място за съмнение. Старши инспекторът, направил анализа, обясни на стоящия зад гърба му Орлов, че чуждият ключ не е съвпадал точно с резбата на бравата и е оставил следи, а собствените ключове са толкова изтъркани, че не са изтрили тези следи.

Старши инспекторът направи съответната бележка върху един от единадесетте прономеровани плика — според броя на представените за експертиза ключове. След това сглобиха бравата и опитаха да я заключат и отключат с отбелязания ключ. Малко трудно, но ключът ставаше.

Орлов благодари от все сърце на експерта, взе бравите и ключовете и ги занесе в кабинета си, като ги скри в касата, където обикновено пазеше веществените доказателства.

Той беше в чудесно настроение, тъй като се беше подготвил добре за бъдещата — както сам се надяваше — среща с Кутепов. Друг е въпросът дали ще му се наложи да се срещне с него лично. Но в края на краищата това не е толкова важно…

Като каза на секретарката на отдела къде могат да го потърсят в екстрени случаи, Орлов се отправи към Семьонов.

— Ако ти си прав — влизайки в кабинета, повтори думите си, на които го беше прекъснал Семьонов, — ако твоят клиент не се познава с моя, то цената на Кутепов значително се повишава. Ето, чети.

Семьонов пробяга с очи заключението на експертизата и каза:

— На милицията й върви.

— Така е — с удоволствие призма Орлов, — но се опасявам, че Кутепов ще премине в твои ръце. Погледни само как се страхува от популярност: не е искал да се фотографира, а след това заради тази снимка се вмъква в чуждия апартамент. Не е глупав гъсокът.

— Като че ли го няма сред криминалните…

— Той не е криминален. Тук има нещо друго.

— А аз се мъча да гадая от какво толкова се е изплашил заради една снимка? — каза Семьонов неумело наивно. — Има и паспорт, и служебна карта. В личното му дело също има снимка. Да не е станала някаква злополука, да са го пречукали…

Орлов очакваше такива разсъждения.

— Видях личното му дело — там няма снимка. Служебната карта човек носи със себе си. А в паспортния отдел кой ще се сети да гледа снимката? Не-е, той се страхува точно от безконтролната фотореклама. Лежи някъде в аналите неговата физиономия, непременно лежи… — Орлов погледна Семьонов с премрежени очи. — Слушай, престани да си правиш експерименти с мен. Ти самият как мислиш?

Семьонов се усмихна.

— Знаеш ли какво мисля?

— Кажи де!

— Може да е смахнат тоя твой Кутепов?

— Фантазирай по-нататък.

Семьонов се облегна на стола и започна наставнически:

— Вие имате на лицето си красноречив белег, другарю детектив. Може човек да се досети, че е получен при изпълнение на служебния дълг. Така ли е?

— Да допуснем.

— Любопитно е да чуем къде и кога?

— Ще ти разкажа някой път.

— Добре, няма да се отклоняваме… Освен белега имате доста голям кичур побелели коси, те също трябва да са резултат от службата. Така ли е?

— А също така стоене на дълга опашка за квас през горещите дни. — Още при първото си запознаване със Семьонов Орлов беше забелязал неговия маниер да прави такива встъпления, когато имат сериозен разговор. Този маниер му харесваше и той с удоволствие му пригласяше.

— И така, къде отиде вашият опит, другарю детектив? — продължи Семьонов. — Кой нормален човек ще започне да ходи по апартаментите заради една-единствена снимка, а още повече, че тази снимка може да е правена при затворен обектив? Защо три пъти е донасял на прекрасното младо момиче колети със скъпи вещи, а след това изведнъж е решил да го убие? Мълчите? — Семьонов стана, отвори прозореца.

— Да — съгласи се Орлов, — с мотивите положението се влошава.

— Там е работата, Миша — с обикновен тон каза Семьонов. — Ти, разбира се, си прав, Кутепов не се побира в стандартните рамки. Не е субект от градски мащаб.

— Смяташ, че Москва ще поеме делото в свои ръце?

— Ще бъде добре, ако е съвместно с нас.

— При това положение аз нямам вече какво да правя.

След това Семьонов разказа на Орлов за своето посещение при Пиетро Матинели. За него беше интересно да сравни отговорите на Пиетро с това, което бяха научили от Галина. Нестерова. Не беше възможен сговор между него и нея, а ако е така — техните думи заслужаваха внимание. Може би те знаеха много повече неща, но не им бяха задавали повече въпроси…