Завръщането на резидента

Ние, дошлите от Европа, вярвахме само на европейците. Поддържахме се един друг, тъй като черните войници на Моис не бяха надеждни, дори самият той не им се доверяваше.

Към края на шестдесет и втора година се домъкнах до Елизабетвил. Прилична храна през свободното време, пиене, когато искаш. Заплатата постъпва редовно в банката — касиерът не лъже, веднага ти дава копие от преводите.

Но след това сериозно се заеха с Чомбе. У Тан, новият секретар на ООН, изпрати в Катанга сините каски и стана доста кисело за нас.

За първи път стрелях по хора, когато Моис Чомбе се измъкваше към едно малко градче край медните рудници, за да не попадне в плен. Обкръжиха ни, Боб Денар заповяда да се отбраняваме до последен дъх. Чомбе чакаше транспорт, за да офейка, а ние поддържахме отбраната. Добре се представихме. Наистина противникът не атакува, но аз лично брах голям страх.

Благодарен съм на Денар, изведе останалите живи извън обръча. Чомбе се изплъзна в неизвестна посока, а ние, разделени на групи, цял месец се промъквахме през джунглата… Да си кажа правото, не мога да си представя как отново бих могъл да издържа такъв поход.

Младостта, разбира се всичко изтърпява. Този път излязох от джунглата само с една драскотина — убодох си рамото в един трън, което после забра и ми остана белег като от ваксина против шарка.

Когато се разделихме в гората на групи, Денар, каза, че всеки, който се върне в Европа, може да го потърси, ако му се наложи, в Париж, в мощното кабаре «Черната котка».

Ние с Хосенс се добрахме до Денар. Какво ни струваше това, просто не е за разказване. В Дакар си наложихме карантина, за да се посъвземем малко. Поизмихме се, облякохме се по европейски. Дочакахме да изпратят пари от Швейцария, а после той в Белгия, аз в Париж.

Сега вече знаех, не пилеех парите напразно. Погулях малко и край, наложих си диета.

Често си спомнях думите на Денар за кабаре «Черната котка» и от време на време минавах оттам.

Веднъж се срещнахме и той ми прошепна, че се открива голяма работа — този път всичко ще бъде много солидно и ще продължи доста време. Базата и клиентът — отново Моис Чомбе. Аз помолих Денар да ме има предвид.

Видях се с още един от нашите. Онзи ме покани да отида с него в Мадрид, при Майк Хор, който формирал своя команда, но отказах, защото бях чувал за Майк и не ми харесваше. Хор беше полковник от Южноафриканската република. Той също работеше за Чомбе, но на мен не ми се искаше да служа под неговото командуване. Ненапразно в Африка го наричаха «бесният Майк». Той беше от идейните, макар че обичаше парите не по-малко от другите. Смяташе се за голям борец против комунизма, а на мен ми се повръща от такива маниаци. Те се опияняват от кръв, а моят характер е друг. Обичам чистата работа. Ако някой поиска от мен да се изпреча срещу куршум или да стрелям вместо него — нека ми плати, а идеята да си остави за него, гарнитура от лозунги аз не ям…

Изобщо завербуваха ме при Денар, на него можеше да се вярва и служи, той не се месеше в идеите.

Доколкото си спомням, обстановката в Конго беше много изгодна тогава за Чомбе. Там ставаха раздори, а той се стремеше да установява твърда власт. Във всеки случай на нас, наемната войска, той действително плащаше твърдо и заплатите бяха по-високи от предната година. Затова тук се стекоха много бели.

И все пак трябваше да отида в Мадрид, тъй като там беше сборният пункт. От Испания се прехвърлихме в Конго със самолет. Всичко беше организирано точно, като по разписание. Чии бяха самолетите — не се интересувах.

Нашият транспорт се приземи на столичната аерогара веднага след личния самолет на Чомбе. За него бе устроен пищен прием.

Едни настаниха в казарми, други по частни квартири и започна гуляй!

Народецът беше пъстър, имаше и криминални престъпници, даже знаменити, като например Карл Шмидт, по прякор «Мини-Шмидт». Той беше висок само сто петдесет и пет сантиметра, най-много сто и шестдесет, малък, но храбър. За него се носеха легенди. Той успя заедно с един помощник да задигне изпод носа на пазачите два камиона с оръжие и патрони, и то не където и да е, а в Западна Германия и след това продал камионите заедно със стоката. Казваха, че спечелил страшни пари. Полицията издала заповед за арестуването му на немски, английски, френски и испански, а той се изплъзнал от всички полиции. Ще го намериш друг път — толкова е малък…

Веднъж четири взвода ни вдигнаха през нощта по тревога и с транспортьори ни прехвърлиха на сто километра от Елизабетвил. Там момчетата от отряда на Майк Хор бяха попаднали в засада, трябваше да ги измъкнем.

Дадохме им на черните да разберат, както се полага. Запалихме две села. Седем бунтовници обесихме. А около четиридесет човека пребихме.

Тогава за пръв път видях човек със забита в гърба стрела, беше от нашите, бял. Не бих искал да съм на негово място…

За година и половина много неща станаха. Това приличаше малко на война. По-скоро на хайка. Ту черните налетяваха върху нас, ту ние ги погвахме.

Явно беше, че Чомбе не можеше да гледа много напред. А как и можеше да гледа? Та нали преди да попадне сред управниците в Елизабетвил, се е занимавал с въшлива търговия, дребно човече. Злато и диаманти успя да натрупа при първата си авантюра, а и при втората не се смущаваше. Но да държиш юздите на такава голяма държава трябва мозък.

През октомври на шестдесет и пета, отново трябваше да си оберем крушите от Конго.

Съпротивата срещу Чомбе беше голяма, но несъгласувана и при това той имаше силна поддръжка от тези, които бяха заинтересовани да държат на власт такъв негодник.

Най-после се намери един генерал, който се осмели да катурне Чомбе. Това беше генерал Мобуто. Слава на господа, през шестдесет и пета не се наложи да се изтегляме през джунглата. Съвсем организирано ни върнаха със самолет в Испания. Командирите ни съобщиха, че който иска, може да се върне в Конго под знамето на Чомбе, те поддържаха връзка с пунктовете за вербовка, открити в много градове: Рим, Париж, Брюксел, Лиеж, Женева, Бордо и, разбира се, в Мадрид и Лисабон. А който попадне в Родезия или ЮАР, и там ще се намери вербовчик, щом пожелае. Бесният Майк засега не смяташе да отива в пенсия.

Около два месеца живях в Мадрид тихо и спокойно, имах си едно момиче не по-лошо от Маргарита и не такава пияница. Компанията ми беше изключително от нашите, командосите. Не очаквахме скоро да ни повикат, затова се държахме дружно. Именно тогава се запознах с Хайзелс и Франсис Боненан. Те не бяха от нашата черга — хитри едни, такива няма да отидат срещу куршумите в джунглата. На другите, не знам, но на мен те не ми харесваха. Няма да скрия, на Хайзелс съм му благодарен. Помогна ми да намеря работа.

Пройдохата Боненан влезе под кожата на Моис и знаеше всичките му планове. Малко преди Коледа се събрахме у Хайзелс да обсъдим положението си. Хайзелс ни съобщи, че в близко време, т.е. през шестдесет и шеста година, не можем да разчитаме на работа в Африка. Така му казал Боненан, а на него можеше да се вярва.

Помръкнахме. Разбира се, една година можехме да си поседим така, но паричките изтичат, а за седене никой не плаща.

Когато се разотивахме, Хайзелс ме задържа. Не разбрах защо му бях харесал. Каза, че иска да ми помогне. А може би не милееше много за мене, сигурно му бяха направили поръчка за момче като мене и вече е получил комисионни за това. Не мога да твърдя дали беше точно така, но Хайзелс не е от тези, които ще изпуснат възможността да спечелят. Накратко, той ми даде един адрес и бележка до човек на име Алоиз и обясни, че с известно старание ще мога да си осигуря приличен живот при него. След това вече разбрах защо именно мен беше избрал Хайзелс. Бях успял да спечеля репутацията на точен стрелец, който не губи самообладание. А това се ценеше от нашите гуляйджии.

Всичко добре, но адресът на този Алоиз не беше много подходящ — Ню Йорк.

Гратис не можеш да прелетиш или преплуваш, трябва да се плати. Пък и нищо не е ясно, може напразно да се охарчиш.