Завръщането на резидента

— При мен също не е много сигурно. Майка ми тършува, нали знаеш.

— Хайде тогава в кабинета на баща ти. Нали правиш този номер.

— Това, разбира се, е по-добре. Но какво да правим с куфара?

— Ще го продадем. В оказионния магазин. За какво ни е? Много е луксозен.

Кабинетът на Николай Николаевич беше голям, около тридесет квадратни метра, с два прозореца. Бюрото беше в най-отдалечения от вратата ъгъл. Две от стените бяха от пода до тавана с полици, пълни с книги. Старият поизтъркан кожен диван, покрит с одеяло, заемаше тъмния ъгъл до вратата. Имаше още два ниски широки шкафа и старинно малко бюро. Галя знаеше, че баща й не отваря шкафовете, защото там бяха студентските му учебници и стари ръкописи. Не му трябваха, но ле разрешаваше да се изхвърлят. В шкафовете и малкото бюро се намери достатъчно място за вещите. Наистина щяха да се понапрашат, но това не е беда.

Светлана взе кожената чанта с орнаменти, изпратена от Пиетро — старата се беше съвсем разпрала по шевовете. Пръстена лесно го скри в къщи.

— Щях да забравя — каза тя на излизане. — Виктор Андреевич иска да се видим утре вечер. Не се крий…

Трябва да отбележим, че по това време Виктор Андреевич беше установил с момичетата такива отношения, които бяха приятни и за двете страни. Той умело изпълняваше ролята на добър опитен чичко. В тяхно присъствие просто се разтапяше и затова срещите им бяха много чести и винаги по негова инициатива. Виктор Андреевич призна, че има слабост към виното и при всяка среща се стараеше да нагости добре Светлана и Галя. Скоро не остана нито един ресторант в града, където да не са били. В някои ресторанти ги посрещаха като постоянни клиенти.

Виктор Андреевич, доколкото му беше възможно, насаждаше у приятелките доста банално отношение към вещите, като често повтаряше, че трябва да се живее по-просто, да се гледа леко на живота, да не се прави проблем от всяка дреболия и да не се миели за бъдещето. Когато Светлана казваше, че за това са нужни много пари, Виктор Андреевич възразяваше: това не е задължително за жените, мъжете трябва да имат пари. Необходимо е умение, за да намериш този, който е готов да харчи заради прекрасните женски очи. Като например италианеца Пиетро Матинели.

Всичко това се казваше полушеговито, полусериозно, но все нещо оставаше в крехките души на момичетата.

Когато не ходеха на ресторант, Виктор Андреевич возеше Светлана и Галя в колата си — те правеха разходки извън града. Тези авто разходки не прекъснаха и с настъпването на зимата.

Майката на Светлана сякаш не забелязваше, че за половин година дъщеря й съвсем промени своя начин на живот. След срещите с Виктор Андреевич Светлана се връщаше късно в къщи, Вера Сергеевна вече спеше. Галя беше без какъвто и да е надзор, тъй като Олга Михайловна трябваше продължително да лекува нервите си.

Светлана просто израсна през последните шест месеца в общуването си с Виктор Андреевич и предишната й дружба с Льоша й се струваше като някаква детска глупост.

Съвсем друг беше въпросът за Пиетро Матинели. Да се каже, че самолюбието и се ласкаеше от чувствата, които възбуди в младия интересен италианец, е половината истина. Първата пратка тя оцени като знак на внимание. Втората укрепи в нея съзнанието, че има власт над хората, особено над мъжете. И заедно с това след втората пратка тя за първи път беше склонна да се подчини на мъжка воля. Изпитваше към Пиетро най-нежни чувства.

Не се знаеше какво щеше да изпитва, ако изпратените вещи не бяха толкова скъпи и толкова много, но ако някой се опиташе да й намекне, че искат да я подкупят, тя, без да се замисля, би го плеснала по лицето. Както всички, които не искат да чуят явната истина, така и Светлана не искаше да види обратната страна на медала. Болшинството от нас, когато са в добро настроение, са склонни да разсъждават така: да, в живота се случват много лоши неща, но това става с другите, с мен никога не може да се случи.

С една дума, Светлана мислеше, че постъпва не по-добре и не по-лошо от другите. Но да оставим това на моралистите и да се върнем към нашия разказ…

… Виктор Андреевич отиде за Светлана в универмага в осем часа вечерта. Там вече беше и Галя. Каза, че ще ги чака в колата си, и слезе долу. „В колата си“ значеше, че днес няма да отидат на ресторант.

Светлана седна на предната седалка до Виктор Андреевич, Галя отзад.

Виктор Андреевич потегли по централната улица, след това зави към московското шосе.

— Е, харесват ли ви? — попита той, имайки предвид изпратените вещи.

— Иска ли питане — каза Светлана. — Но все пак с Галя си мислим: за какво е тази щедрост?

— Харесвате ми, Светланочка.

Виктор Андреевич погледна към Галя.

— Мама още ли не се е върнала?

— Не.

— А татко все работи?

— Работи.

— Няма ли да наминем към вас?

— Какво ще правим там? — каза Светлана.

— Ще поседим. Галя ще ни нагости с чай. Какво ще кажеш, Галя?

Тя се поколеба. Какво ще каже на баща си, ако види в къщи непознат възрастен мъж? Галя се опита да види в полутъмната кола колко е часът.

— Сега е осем и половина — подсказа Виктор Андреевич.

— Баща ми си идва в десет и нещо — пресметна Галя. — За около час може.

Виктор Андреевич завъртя колата. В девет без десет те бяха у Галини.

Галя затвори вратата след себе си и хвърли ключовете на масичката под огледалото.

Предложи им не чай, а кафе. С баща си пиеха кафе, само когато Олга Михайловна не беше в къщи, защото тя много се дразнеше от миризмата на кафето.

Докато Галя беше в кухнята, Виктор Андреевич поведе със Светлана доверителен разговор.

— Искам да се посъветвам с вас — каза тихо той. — Работата е деликатна.

— Ние сме приятели.

— Сигурно си мислите, че аз безплатно ви возя в колата си? — кисело се пошегува Виктор Андреевич.

— Кажете направо — предложи тя.

— В последно време малко се поизхарчих. — Той замаха с ръце, предугаждайки нейната възможна реплика. — Не, не, нашите невинни посещения в ресторантите тук нямат нищо общо. Има други причини.

— С какво мога да помогна? — сериозно попита Светлана. — Аз наистина нямам никакви спестявания.

Виктор Андреевич бързо бръкна в малкото джобче на жилетката си и показа на Светлана блестящ сребърен пръстен с голям зелен камък и попита:

— Как мислите, колко струва?

— Нямам представа. Трябва да попитаме Галя, тя знае, специалистка е.

— Аз също знам. Струва не по-малко от хиляда рубли. Но на мен са ми необходими седемстотин. Отново ми предстои командировка.

— Искате да го продадете?

— Да. Но там, където се купуват такива неща, не бих искал да се появявам. Пътувам зад граница… Изобщо…

— Разбирам — каза Светлана. — Искате аз да го продам?

— Ще ви бъда вечно признателен.

— Могат да ме излъжат. Ще го направим с Галина.

— Благодаря. — Виктор Андреевич й подаде пръстена. Тя го сложи в чантата си.

След това Виктор Андреевич стана, разходи се из хола и отбеляза с одобрение:

— Уютен дом.

— Благодарение на старанията на Олга Михайловна — усмихна се Светлана.

— Като че ли не ви харесва майката на Галина?

— Родителите не се избират — така се казва, струва ми се. Аз бих избягала от нея.

— Защо?

— Тя дресира Галя още от пелени. Направила я е потисната.

— Нима? Не забелязвам такова нещо.

— Малко се поотърси. Да я бяхте видели преди три години!

— А баща й?

— Какво може да направи той? Подслажда живота на Галя с подаръчета. А вие пак ли зад граница, а?

— Не сега, малко по-късно.

— И отново в Италия?

— По всяка вероятност.

— Върви им на хората.

— Не искате ли да му пишете? — попита Виктор Андреевич.

— Разбира се, че ще му пиша.

Светлана изтича до Галината стая, върна се с лист и писалка, седна на масичката.

Получи се кратко, но делово писмо: