Завръщането на резидента

— Андреевич, с ваше позволение — поправи я той.

В тоалетната, стоейки пред огледалото и поправяйки прическата си, Галя каза шепнешком:

— Светка, какво правим ние?

— Какво има?

— Ами ние сме пияни… И с някакъв си старец…

— Не се задълбочавай, както казва моят бивш приятел Льоша.

— Наистина сме пияни.

— Нищо, още по една чашка, и да ни няма. Колко е часът?

— Без четвърт единайсет.

В единадесет те напуснаха ресторанта. Духаше тих ветрец. Дърветата шумоляха. Те вървяха по тясната асфалтирана пътека. Светлана подръка с Галя, напред, Виктор Андреевич с техните чанти в ръка след тях. Когато наближиха спирката, където две таксита чакаха пътниците, той отвори чантичката на Светлана и така й я подаде, когато момичетата сядаха на задната седалка, а той се настани на предната до шофьора. Светлана измърмори:

— Ключалката ли се е развалила? — Щракна, опита се да я отвори. Ключалката беше здрава и тя се успокои.

Виктор Андреевич закара приятелките по домовете, най-напред оставиха Галя. Той записа домашния телефон на Светлана, а своя не даде, като каза, че няма още. Накрая Виктор Андреевич каза най-главното:

— Знаете ли, Света, възможно е тези дни да замина за Италия.

— Истина ли?

— Има такъв вариант.

— Щастливец сте вие — уморено каза Светлана.

Колата спря срещу тяхната къща.

— Не излизайте — каза тя на Виктор Андреевич. — Кажете кога ще тръгнете, ще изпратя нещо на Пиетро.

— Разбира се. Но ние пак ще се видим. Аз ще намина към универмага. — Той се засуети, помълча и добави: — Не се решавам да ви поканя на гости у мен…

— Правилно. — Светлана отвори вратата. — Обадете се, минете.

… По стълбата свали брошката от блузката, отвори чантичката, за да я скрие на дъното, и видя, че снимката от Льоша и писмото на Пиетро ги няма. Тя се спря и си спомни как Виктор Андреевич й подаде чантичката отворена и предположи, че вероятно писмото и снимката са изпаднали някъде по пътя до стоянката на таксито. Изобщо не помисли, че може Виктор Андреевич да ги е взел…

Майка й не спеше — в кухнята светеше. Нямаше смисъл да ходи на пръсти. Вера Сергеевна влезе веднага и щракна крушката.

— Пак ли си пила?

— А ти никога ли не си пила?

— Престани с този тон! — избухна Вера Сергеевна. — Вдругиден си на изпит.

— На никакъв изпит няма да бъда — вяло провлече Светлана. — Не ми трябват никакви филологически факултети, никакви английски езици, и изобщо…

— Какво значи това?! — Вера Сергеевна стисна юмруци.

Светлана имаше силен нюх към настъпваща опасност. Като хвърли обувките, тя изтича боса към майка си, прегърна я и я целуна.

— Мамче, миличка, не се вълнувай. Хайде да поседнем, да обмислим. — Тя лекичко подбутваше майка си към канапето. Вера Сергеевна се обърка, седна и попита.

— С кого беше?

— С Галя!

— Само двете?

— Представи си.

— Но това е още по-лошо — двете да пиете! — възмути се Вера Сергеевна.

Светлана падна на колене, хвана я за ръцете.

— Ама аз не съм пияна, кълна ти се. Всичко ми се изпари. Хайде да поговорим.

— Ти каза, че няма да се явиш на изпити.

— За какъв дявол ми е този университет, кажи? За да чопля цял живот едно и също? Уроци, уроци, уроци! И да получавам по сто и трийсет на месец!

— Какво, цял живот продавачка ли ще бъдеш?

— Защо пък не? Но ще уча. Само че не в университета.

— Ами къде?

— Е, поне в търговско-икономическия техникум. След това мога да направя чудесна кариера. Ето при нас завеждащ отдела е завършила, техникум и си живее — бъди спокойна!

— Ама ти нали се готвеше!

— Какво съм се готвила! Ще хвана тройката. Един ден остава, нищо не може да се направи. А утре и главата ще ме боли.

— Нали казваш, че си трезва?

— Какво ли мога още да кажа! — Светлана се изправи, отново прегърна майка си. — Мамче, хайде да сключим един договор: нито дума повече за университета. Голяма работа, диплома! Ще минем и без нея.

В себе си Вера Сергеевна беше съгласна с дъщеря си, но все пак въздъхна тежко:

— Внимавай, миличка, да не съжаляваш…

— Никога! Хайде да спим!

На другия ден Светлана трябваше да излезе в отпуск за изпити, но тя си отиде на работа.

Ако Виктор Андреевич не я беше поканил на ресторант, може би решението и щеше да бъде друго. С такъв характер я е надарила природата: умееше да ръководи другите според собствените желания, но не умееше да управлява своите желания. Тези нейни желания понякога зависеха от същински глупости…

В същото време, когато майката и дъщерята разговаряха, Виктор Андреевич седеше на масата в едностайната си квартира по пижама и с удоволствие разглеждаше снимката, взета, по-точно открадната от чантичката на Светлана. Той не се страхуваше от обвинение в кражба, разчитайки на това, че момичетата няма да го подозрат (и той не се излъга). Но даже и да бяха възникнали такива опасения, все едно, той щеше да вземе снимката, защото човекът на задния план, който се надигаше от стола, беше именно той, Виктор Андреевич Кутепов. Светлана и Галя не го познаха, което е обяснимо, защото те го виждаха за първи път в натура, а снимката е малка и при това неговото лице на снимката беше малко не на фокус. Виж, ако се преснима, увеличи и сравни с други негови снимки, тогава веднага ще се види сходството.

Като се насити да гледа, Виктор Андреевич отиде в кухнята, запали газта и изгори снимката. След това изключи газта, отвори прозореца, за да проветри, и легна да спи.

Глава 8

Хроника на семейство Нестерови

Специалистите, занимаващи се с проблемите на семейството и брака, установиха например, че в Съединените американски щати през последните години забележимо нараства числото на разводите сред съпрузите, които надхвърлят четиридесет и пет. Понятно е, че виновници, или, ако щете, инициатори за това са мъжете — или поне в болшинството от случаите, тъй като рядко ще се срещне на тази възраст жена, която да желае да остави мъжа си. Мъжът — това е друга работа.

Защо става така? Разбира се, конфликтите във всяко семейство са различни. Но схемата, по която се разпада семейството, е почти една и съща. За средно осигурените слоеве от населението тя изглежда горе-долу така:

На двадесет и две — двадесет и три години випускникът от университета или колежа, пълен с надежди и ентусиазъм, с помощта на роднински връзки постъпва на работа в процъфтяваща компания. Той работи, без да се съобразява с времето, и не жали силите си, тъй като има амбицията да направи кариера. Началството забелязва старанието на новия служител и го повишава на добре платена длъжност. От този момент младият човек може вече да помисли за женитба. Той прави предложение на момичето, което е ухажвал цели три години или три месеца, получава нейното съгласие, а също така съгласието на нейните родители и благословията на своите, след което женихът и невестата отиват под венчило. След сватбеното пътешествие (впрочем, то става все по-малко задължително) младите, без да губят време, започват да трупат пари или пропадат в кредитната яма. Купена е нова кола. След една година се появява и дете. Жената напуска компанията, където е работила като секретарка, и се посвещава дома и на възпитанието на децата. Бащата на семейството е загрижен: все повече и повече са нужни пари. Той не се щади и усърдието му отново се възнаграждава — издигат го в завеждащ отдел. След това идва второто дете — то иска нови разходи. Необходими са допълнителни средства. Главата на семейството няма възможност да поседне вечер пред телевизора и да си поговори с децата. Той все работи, не вижда нищо около себе си. Само работа и работа.

Годините текат и ето че бившият младеж е вече вицепрезидент на компанията. Има петстайна квартира, децата са пораснали и се учат в колеж. В банката си има солидна сума за черни дни. Като че ли може малко да си отдъхне. Едно прекрасно утро той влиза в кабинета си и сякаш за първи път вижда своята секретарка-машинописка, която между впрочем работи тук вече две години. Но той действително я вижда за първи път — по-рано тя е била едно винтче в неговия служебен механизъм. И констатира, че е дяволски хубава. Сравнява я с посърналата от домашните грижи съпруга и си прави равносметка на своя жизнен път. Та той в същност изобщо не е живял, напъвал е мишци заради това проклето благополучие и сигурност в обществото. Ограбил е себе си. Но стига толкова! Още не е старец, дявол да го вземе! На съпругата ще остави достатъчно, децата също ще осигури. Трябва да си поживее, докато не е късно, да си поживее най-после както му се иска.