Завръщането на резидента

Светлана не скучаеше много. През почивните дни отиваше с приятелките от универмага на градския плаж. Компанията беше винаги весела.

От известно време у нея се появяваше чувство, че е попаднала на някаква гара, където трябва да се прекачва от влак на влак, беше в очакване на нещо, а какво точно, не знаеше. За първи път го почувствува на другия ден, след като изпрати на Пиетро Матинели в Милано снимката с кратко писмо, в което обясни историята на нейното появяване.

Това състояние на неизвестност се изпари по твърде прозаичен начин. Вече мръкваше, когато на. 29 юли 1971 година при нея в универмага дойде един немлад, нисък и пълничък мъж с блестящи и тъмни като маслини очи. Той остави карираната си чанта-торба върху тезгяха и като почака Светлана да свърши разговора си с поредния купувач, попита:

— Вие ли сте Светлана Сухова?

— Да. Кажете. — Тя вече се досещаше кой е и откъде идва.

— Пиетро от Милано ви изпраща поздрави. — Той трудно, но много внимателно изговаряше руските думи.

— Благодаря.

— Той ме помоли също да ви предам това. — Италианецът сложи ръката си върху чантата и се усмихна.

За секунда Светлана се почувствува неловко, но само за секунда. Спомни си разговора на масичката в кафенето, където Пиетро я молеше да му разреши да й изпрати нещо като подарък и как тя му възрази. Какво може да има в тази чанта? Вероятно не е за сто рубли? Какво пък толкова срамно има да приеме един подарък? Няма да откаже на човека, който е мъкнал тази карирана торба от Милано през половин Европа.

— Благодаря — каза Светлана и прибра чантата под тезгяха. — Как е Пиетро?

— О, той е много добре. Скучае без вас.

— Вие задълго ли сте тук?

— Съжалявам, но само за два дни. След това — в Тамбов. Там също има работа за нас, пак в завод. — Италианецът престана да се усмихва. — Но ние можете да изпратите писмо на Пиетро. Мога да мина утре.

Договориха се. Явно италианецът бързаше и Светлана не го задържа. Щом излезе, Светлана дръпна ципа на чантата. Върху разноцветните пластмасови пакети имаше гълъбов продълговат плик с нейното име, написано с големи букви. С такива букви беше написано и писмото. Пиетро настоятелно молеше да не отхвърля неговия скромен подарък, уверяваше я в своята преданост, оплакваше се, че скучае без Съветския съюз и без нея и се надява, че може би след година отново ще дойде, макар за кратко. Накрая изпращаше сърдечни поздрави на Галя и молба да отдели за нея нещо от изпратеното.

В това време Галя се беше върнала от Крим и след работа Светлана й телефонира от кабинета на завеждащ отдела. Уговориха се да се срещнат същата вечер у Светлана. Мина й през ум, че няма да бъде удобно да отворят пратката пред майка й, но по стар навик да отхвърля всичко неприятно тя се помъчи да не мисли за това. В края на краищата ще се отделят с Галя в стаята и ще кажат на майка й, че имат да си кажат нещо насаме…

Галя се появи веднага… Светлана вече беше разгледала пратката.

В чантата имаше два прекрасни дълги вълнени шала, единият син, другият малинов, вълнена блузка, кашмирена кърпа, чифт черни лачени обувки и много козметика — парфюми, помада, пудра, сенки, красиво опаковани. Но главното не беше това. Главното беше в една малка червена кожена кутийка: брошка със светлосин камък.

Майка й не беше в къщи. Светлана постави всичко върху канапето и пресмяташе как да го разделят и през ум не й минаваше да даде на Галя нещо от дреболиите и всичко останало да вземе за себе си. Наполовина, само наполовина — така тя реши още в самото начало. Наистина брошката и обувките не могат да се разделят, но ще измисли нещо…

Когато Галя влезе, Светлана, без да обяснява, и подаде писмото от Пиетро. След като го прочете и погледна вещите, Галя дълго мълча.

— Какво ще кажеш? — извади я от замечтаността Светлана.

— Струва ми се, че не е много беден този твой Пиетро Матинели.

— Вероятно не ходи по просия. — Светлана извади брошката от кутийката и я подаде на Галя. — Как мислиш, дали е истинска?

Тя подозираше, че и металът, и камъкът са изкуствени, а Галя разбираше от скъпоценни вещи.

Галя погледна камъка на светлината, повъртя го и каза:

— Аквамарин. Истински.

— А брошката?

— Златна е.

— Наистина не проси — весело заключи Светлана. — А ти какво помръкна?

— Необичайно е някак си…

— Какво необичайно има?

— Е, само веднъж се срещнахме и ето… всичко това… — Галя кимна към канапето.

— Значи като на кино. Добре, хайде да разпределяме.

— Ама това на теб е изпратено — възрази Галя с не много твърд тон.

— Млъквай, защото всичко ще изхвърля — сериозно каза Светлана.

Галя не се съмняваше, че Светлана може да направи това, ако не я послуша.

Козметиката разделиха без много труд. Светлана взе малиновия шал, следователно на Галя остана синият. Обувките станаха на Галя, затова Светлана остави блузката за себе си. Разрязаха кашмирената кърпа на две по диагонал — получиха се две забрадки. Съдбата на брошката Светлана предложи да решат с жребий, но тук Галя сериозно се възпротиви.

— Да не си полудяла! — възкликна тя. — Не командувай, моля ти се. Аз също мога…

— Ти нищо не можеш.

Обикновено Светлана не щадеше много самолюбието на приятелката си, но сега съпротивата на Галя й беше приятна: Светлана много искаше да има такава прекрасна брошка. Честно казано, за жребии спомена, за да бъде вярна на нрава си. Беше уверена, че Галя няма да се съгласи. А и щеше да бъде несправедливо: Галя имаше много скъпоценности, подаръци от родители и баби, макар че не ги носеше, откакто се запознаха със Светлана — не ги носеше от солидарност, защото Светлана нямаше скъпоценни украшения.

Голямата делба завърши точно когато пристигна Вера Сергеевна. Колкото и да се прикриваше, Светлана не успя да скрие вълнението си. Вера Сергеевна забеляза необикновената възбуда на дъщеря си.

— Карате ли се? — попита тя.

Галя беше вече скрила в чантата своя дял, а Светлана Пъхна нещата в шкафчето, така че Вера Сергеевна не видя вещите и козметиката.

— Спорим — каза Светлана и се обърна към Галя: — Да вървим, ще те поизпратя.

… Така Светлана излезе от тягостното чувство в очакване на нещо. Предстоеше й втори път да се яви на изпит във филологическия факултет, да опита още веднъж. Тя не се яви, и то не само заради това, че не се подготви както трябва. Имаше още едно странично обстоятелство.

Но преди да преминем към него, трябва да отбележим, че на другия ден след получаване на пратката Светлана изпрати по италианеца писмо до Пиетро Матинели с благодарност и молба това да не се повтаря повече, а по-добре сам да дойде в Съветския съюз. Пъхна в плика и снимка.

А след една седмица Светлана имаше още едно запознаване, в което тя не видя нищо странно по простата причина, че й се стори логично и обяснимо.

Един от купувачите, който разглеждаше каталога за грамофонни плочи, интелигентен на вид, възрастен, над петдесетте, но младеещ, набит, среден на ръст, облечен със светъл костюм и синя риза без вратовръзка (всичко това Светлана забеляза малко по-късно), изведнъж се обърна към нея с такъв тон, като че ли продължаваше случайно прекъснат задушевен разговор. Той избра момент, когато, нямаше никой на щанда.

— Значи получихте вест от Пиетро, Светлана Алексеевна?

Тя се учуди, но навикнала външно да не се издава, отговори, сякаш продължаваше разговорът:

— Да. Но вие откъде знаете?

Той бащински се усмихна.

— Знаете ли, аз познавам онзи човек… който ви донесе пратката от Италия. Аз познавам и Пиетро. Той ми е разказвал за вас.

— Но вие знаете даже и бащиното ми име — каза Светлана.

Той кимна към табелката над нея: „Днес ви обслужва…“

— Ах, да, наистина, тук е написано! Какво ли си мислите за мен?

— Вие сте очарователна девойка и напълно разбирам Пиетро Матинели.

Този спокоен възрастен човек започна да й харесва.