Завръщането на резидента

Сутрин ги водеха на стрелбището, където прекарваха по два часа, после ги занимаваше един инструктор по джудо, след обяд друг специалист по борба срещу партизаните им изнасяше лекции, а след лекцията следваха практически занимания. Така ги гонеха, че вечер здравеняците едва влачеха краката си. За две седмици всеки трябваше да скочи четири пъти с парашут — два пъти групово през нощта, при което и двата пъти в гората. Един новобранец си скъса в клон сънната артерия и умря в ръцете на капрал Боби, без да дочака лекарска помощ. Този случай ги угнети все пак, но сутринта след опелото, извършено от гарнизонния свещеник, главният началник произнесе високопарна реч за благородната мисия на цивилизованите народи на територията на Черна Африка, за опасността от разпространението на комунистическите идеи и така нататък, и най-важното — обеща на всички повишение на заплатите…

За Михаил не беше трудно да изпъкне сред останалите. Към края на първата седмица той се сприятели с инструктора по противопартизански действия, към което впрочем се и стремеше. Те бяха почти връстници. Инструкторът, когото наричаха Фернанду Рош, му предложи веднъж да пийнат по чашка, а Михаил имаше френски коняк. Изпиха коняка в дома на инструктора, който имаше едностайна квартира във виличките извън лагера.

Дружбата им стигна дотам, че скоро на Михаил предложиха да замести един инструктор по стрелба, когото бяха изпратили в Лисабон за операция на гноен апендикс.

От този ден нататък Михаил и Фернанду Рош си пийваха всяка вечер, тъй като Михаил зае квартирата на заболелия инструктор и му стана съсед, пък и в гарнизонния магазин имаше всичко, което им беше необходимо.

Фернанду Рош не се оказа такъв циник, какъвто си го помисли Михаил в началото. Той изпълняваше задълженията си добре, но не беше расист, не смяташе предалия богу дух Салазар и неговия приемник Каетану за велики вождове на португалската нация. Той даже се изпусна да каже с какво се занимават тук, че войната, която водят, е против законните владетели на африканската земя, но това е недостойна тема за разговор между истинските мъже, когато седят на масата и си пийват хубаво винце.

— Това разваля виното — усмихвайки се, завърши речта си Фернанду.

Моментът беше подходящ за откровен разговор и Михаил реши да се възползува.

— Не искам и да знам за вашата политика — каза той.

— А защо си дошъл тук? Старичък си за любител на екзотиката… Вероятно за пари?

— Разбира се.

— Но ти не приличаш на тези подлеци, които за три долара ще затрият и родната си майка.

Михаил въздъхна.

— Какво да се прави? Такъв като мене в Европа не може да преживее.

Фернанду му смигна.

— Нищо, старче, докато на света има келяви политикани, за нас с тебе ще се намери работа.

— Това е така… Виж какво, Фернанду — каза Михаил, без да се преструва, че се е сетил между другото. — Не ти ли се е случило да се срещнеш с човек на име Брокман? Казват, че бил тука някъде.

Фернанду премрежи очи.

— Познаваш ли този екземпляр?

— Аз — не. Но съдейки по въпроса, е явно, че ти го познаваш.

— О, да! — с погнуса възкликна Фернанду. — Даже много добре — аз съм го обучавал.

— Отдавна ли беше това?

— Не много отдавна… Не помня… За какъв дявол заговори за него?

— Помолиха ме да го поздравя.

— Кой пък те помоли?

— Има един Хайзелс…

Фернанду подсвирна.

— И таз добра! Значи се познаваш с Хайзелс?

Излезе, че Михаил трябваше да се оправдава заради своите познанства.

— Случайно се срещнахме в Париж. Имах неприятности и той ми съчувствува.

— Пари ли ти даде?

— Не взимам пари от първия срещнат. Той ми прошепна адреса на лисабонската агенция за разпространение на печата.

— Значи не си му досаждал много. Могло е и по-лошо да стане.

Фернанду започваше все повече и повече да се харесва на Михаил.

Намекът за принадлежността на Хайзелс към тъмния свят беше съвсем прозрачен и Михаил попита:

— Според тебе приличам ли на овца? Накъдето ме поведат, натам да тръгна?

— Не мисля така. Но такива като Хайзелс… — Фернанду не се доизказа.

— А къде е сега Брокман? — попита Михаил.

— Там, в джунглата.

— С такива „воини“ като нас?

— А-а, не. Той е по други работи.

— Тайна ли е?

Фернанду изведнъж изтрезня. — Виж какво, искам да ти дам съвет.

— Казвай.

— Щом като си попаднал тук, старай се да не си пъхаш носа в чужди работи. Ще си по-спокоен.

— Аз изобщо нямам такъв навик.

Фернанду продължи, сякаш не е чул отговора на Михаил.

— Но за Брокман мога нещичко да ти кажа. Специалната част, в която той работи, е предназначена да хваща партизански командири.

Разделиха се след полунощ.

— Всичко, което дрънкахме тук, да си остане между нас — каза Фернанду на тръгване.

— Можеш и да не ме предупреждаваш…

Като си легна и премисли отново и подробно разговора, Михаил не можеше да не се учуди на откровеността на Фернанду Рош. Та нали бяха познати от някакви си три седмици, а Фернанду му разказа толкова неща, че ако на мястото на Михаил беше подставен провокатор, то инструкторът по борбата срещу партизаните щяха да изправят до стената без съд и следствие.

Да се обяснява доверчивостта на Фернанду с това, че Михаил го черпеше, нямаше да бъде вярно: доколкото Михаил можа да забележи, инструкторът не беше алчен и имаше достатъчно пари, при това беше ерген и нямаше за какво да пести. По-скоро доста дълго беше мълчал и ето че при първия удобен случай се сприятели с човека, различен от полухората, с които се налагаше дълго да общува, Фернанду искаше поне веднъж да разкрие душата си. Михаил не намери друго правдоподобно обяснение…

Той посъбра някои сведения, въз основа на които можеше да направи отчет за Монаха, отразяващ истинското положение в колониалните войски.

Работата с Брокман доста се усложни. Не беше съдено да се срещнат очи в очи в близко време, а нямаше смисъл да протака престоя си в колонията. Но все още не беше решил как да се измъкне оттук.

Мислейки за отмъщението, Михаил стигна до извода, че наистина това е низко чувство, но винаги намираше и контраоправдание: Брокман трябва да бъде премахнат, макар и заради това, че не е човек, а опасен бесен вълк. Как другояче може да се нарече изродът, избрал за своя професия изтребването на хора? Трябваше да уреди сметките си с убиеца. И ако саморазправата се забранява от закона, по съвест Михаил я оправдаваше. Наистина той не беше напълно уверен, че ръката му няма да трепне в решителния момент. Оставаше главното — да се срещне с Брокман и чрез него да намери следите на Хофман. Но как да стане това?

Михаил с нетърпение чакаше да се върне оперираният инструктор, но ето че се случи едно непредвидено събитие.

По време на обедната почивка Фернанду изтича при него и му съобщи, че трябва срочно да излети в джунглата и по всяка вероятност Михаил ще има щастието скоро да види Брокман — жив или мъртъв.

Михаил скочи от леглото — канеше се да си ляга.

— Какво е станало?

Но Фернанду изтича, като викна през рамо:

— Въртолетите чакат!

Слагайки бялата си шапка, Михаил излезе от къщи, пресече под палещото слънце пустия каменен площад, който жареше ходилата даже през дебелата гьонена подметка, и влезе в сградата на щаба.

Дежурният, с когото се познаваше, не можа да му каже нищо смислено. Дошло съобщение по радиото с молба за срочна помощ — някой там е изпаднал в беда, а кой и къде, не знае. Не можеше да отиде при радиста на втория етаж — за там трябваше специален пропуск.

Михаил се върна в къщи и легна на кревата, без да се съблича.

Въртолетите долетяха в 16:00 часа. Като ги чу, Михаил се отправи към казармата, където бяха новобранците — тя беше близо до летището. Върналите се от джунглата ще минат покрай нея, а Михаил много искаше да ги види.

Не се наложи да чака дълго. Скоро по пътеката, водеща към летището, се показаха два джипа с опнати светли брезенти. Профучаха и се насочиха към лагера на специалното командуване. Михаил забеляза, че на задните седалки на джиповете седяха мъже с окъсани маскировъчни униформи. Мярна му се нещо бяло — навярно бинтове, превръзки.