Страница 33 из 39
— Приготвяли сте нещо за ядене? — Джексън наклони дебелото си тяло напред. — Но, мистър Крейн, разбрах, че тримата сте вечеряли стекове преди полета.
Много си хитро, копеле такова, помислих си и рекох:
— Точно така, но Олсън нещо беше неспокоен. Не изяде стека си. — Това можеше да бъде доказано. — После огладня и ме помоли да му направя сандвич. Точно когато се занимавах с това в кухнята, стана катастрофата.
— Искате да кажете, че докато самолетът не е полетял надолу, не сте имали представа, че нещо не е наред? — попита Лукас. — Ърскин е съобщил по радиото, че двигателите горят. Не го ли знаехте?
Погледнах го глупаво и озадачено.
— За първи път чувам това. Всичко, което знам, е, че бях отхвърлен през кухнята и загубих съзнание. — След като никой от тях не продума нищо, продължих: — Следващото нещо, което видях, беше, че падаме в морето. Някак си намерих мисис Есекс и я измъкнах през аварийния изход. Самолетът се беше счупил. Наоколо плаваха парчета от него. Хванах се за едно от тях и придържах мисис Есекс на повърхността. Видях как самолетът потъна. — Опитах се да не изглеждам смел. — Трудно беше, но стигнахме до брега.
Настъпи мъртва тишина. Нито един от двамата дори не се престори, че ми вярва.
Джексън каза така, сякаш устата му беше пълна с лимонов сок:
— Същото твърди и мисис Есекс.
Усмихнах му се.
— Щом мисис Есекс твърди, че това е, което се е случило, и аз казвам същото, значи наистина е така.
Отново последва дълга пауза, после Лукас рече:
— Тук имам карта, мистър Крейн. Бихте ли посочили къде стана катастрофата?
— Съжалявам. Изглежда не сте ме слушали внимателно — отвърнах. — Казах ви, че когато стана катастрофата, правех сандвич. Олсън не съобщи ли на въздушния контрол местонахождението си?
— Значи не можете да ни помогнете да открием останките?
— Съжалявам.
— Не можете ли да предположите къде е била повредата? Ърскин е казал, че двигателите горят и пожарогасителите не работят. Защо според вас се е случило това?
Бях сигурен, че ще ми зададат този въпрос и се бях приготвил за него. Впуснах се в професионални дрънканици и Лукас ме слушаше с каменно лице. Не го убедих, нито пък себе си, но Джексън не изпускаше дума, а единствено той ме тревожеше.
— Ако бях в кабината, когато двигателите са се запалили, и бях успял да видя показанията на приборите, можеше да съм много по-полезен — завърших аз, — но бях в кухнята и правех сандвич.
Лукас ми даде карта на Мексиканския залив.
— Не можете ли да ни покажете къде приблизително стана катастрофата?
Погледнах картата и вдигнах рамене.
— Може би на петдесет мили от Пресаго. Не знам. С мисис Есекс бяхме в морето около дванадесет часа и приливът ни изхвърли. Възможно е да са били шестдесет мили… вашето предположение едва ли ще е по-неточно от моето. Просто не знам.
Той сгъна картата и я сложи в джоба си.
— Наши хеликоптери търсят следи от катастрофата. Засега докладите са отрицателни.
— Ако търсят достатъчно дълго, ще открият самолета и тогава, ако намерите черната кутия, ще разберете как е станало.
Те се изправиха, гледайки ме втренчено, после Джексън каза:
— Мистър Крейн, мистър Есекс иска да ви види. Ще ви взема оттук утре в десет сутринта.
— Добре.
Никой от тях не ми подаде ръка. Лукас ме изгледа продължително и аз отвърнах на погледа му, но Джексън изкриви лицето си в усмивка. Щом Лейн Есекс искаше да ме види, за него все още бях момче с късмет.
Уес Джексън отвори една полирана махагонова врата, направи ми знак да вляза, после рече:
— Мистър Крейн, сър.
Пристъпих в просторната стая с панорамен прозорец с изглед към Перъдайс Сити. Пред мен имаше широко бюро с цяла редица телефони и всички останали неща, които заобикаляха всеки важен ръководител.
Зад бюрото седеше Лейн Есекс.
Никога не бях виждал негова снимка и се бях опитвал да си представя как изглежда. Дребен, оплешивяващ мъж на около петдесет и шест години, с тежки рогови очила, с нос като човка на врабче и тънки, твърди устни. Нищо не би могло да ми даде по-точна представа защо мисис Виктория Есекс си търсеше компания за леглото.
— Влезте, мистър Крейн. — Гласът му звучеше рязко. — Седнете.
Избрах стола срещу бюрото му. После, като погледнах право в него, разбрах защо бе натрупал милиарди. Стоманеносивите му очи иззад очилата ме пронизаха като оксижен.
— Мисис Есекс ми разказа за вас. Очевидно сте й спасили живота. Сега е мой ред да ви се отплатя. Проучих каква е квалификацията ви. Досието ви в „Локхийд“ е добро. Ще поемете ли ръководството на летището ми?
— Да, сър.
— Искам да се построи друг кондор. Ще се заемете ли с това?
— Ще се радвам, сър.
Един телефон иззвъня и той махна на Джексън, който вдигна слушалката, изслуша какво му казват и започна тихо да говори.
— Можете да направите добра кариера тук, Крейн — продължи Есекс. — Искам да ви напомня, че при мен думата „невъзможно“ не съществува. Ще имате всички пари, които са ви необходими, но никога не идвайте, за да ме уведомите, че онова, което искам да се направи, не може да стане. Ако го направите, ще бъдете уволнен.
— Разбирам, сър.
Джексън затвори.
Есекс го погледна.
— Крейн поема ръководството на летището и строежа на новия кондор — каза той. — Плащай му петдесет. — Погледна ме. — Женен ли сте?
— Не, сър.
Той отново се обърна към Джексън.
— Дай му един от хубавите ни ергенски апартаменти. Дай му и хубава кола и някой, който да се грижи за апартамента му. — Погледна ме. — Имате ли банкова сметка?
— Тук не, сър.
Отново се обърна към Джексън.
— Открий му сметка в „Нешънъл Флорида Банк“: внеси още сега двадесет хиляди като премия. Плащай му всеки месец и се погрижи за данъците му. — Погледна ме изпитателно. — Това задоволява ли ви?
— Много ви благодаря, сър. — Направо не можех да повярвам.
— Вземете си едноседмична отпуска. Тези ухапвания ми изглеждат сериозни. Докладвайте на Джексън всяка седмица в понеделник. — След това ми направи знак, че съм свободен.
Джексън излезе след мен от стаята и затвори вратата така, сякаш беше направена от захарен памук. Поведе ме мълчаливо надолу по коридора към друга голяма стая, която обаче нямаше панорамен прозорец.
— Ще уредя всичко, Крейн — рече той. — Само седнете.
— Благодаря, Джексън — отвърнах.
Той замръзна и ме погледна втренчено. Аз също го погледнах втренчено. Поколеба се. Виждах, че искаше да ми каже, че за мен е мистър Джексън, но впитият ми в него поглед го обузда. Вдигна телефона и потърси мис Байрнъс.
— Мис Байрнъс е нашата отговорничка за връзки с обществеността — обясни ми той. — Тя ще се погрижи за вас.
Мис Байрнъс беше стройна и изискана жена на около тридесет и шест, руса, с проницателни кафяви очи и решителна брадичка.
Малко се смутих, когато Джексън й даде инструкции относно апартамента, колата и банковата ми сметка. Обясни й всички подробности с гробовен глас и когато накрая приключи, се обърна към мен:
— И така, до понеделник в девет часа, Крейн.
— Добре. Е, до скоро, Джексън. Благодаря за помощта. — Видях как очите на мис Байрнъс се отвориха широко, докато излизах след нея от офиса. Когато бяхме достатъчно далеч, за да не може да ни чуе Джексън, тя се обърна и ме погледна.
— Какво сте извършили? Да не сте спасили Есекс от банкрут?
— Спасих живота на мисис Есекс.
Тя направи гримаса.
— Това е нещо, което никой тук не би направил, така че в това отношение сте уникален. — Заведе ме до кабинета си.
Четири часа по-късно бях настанен в тристаен луксозен апартамент с изглед към морето, в гаража имах червено-бежов кадилак с гюрук, а в банковата си сметка — двадесет хиляди долара, като освен това разполагах и с шест свободни дни.
Вече си бях купил дрехи, без да жаля парите, и като се изключеха умората и раните по лицето ми, изглеждах представителен.