Страница 20 из 39
— Звучи добре — рекох сериозно. О’Касиди отпи от брендито си.
— Не знам каква е работата ти, Джек, и не искам да знам, но приеми един съвет от мен… внимавай.
Нападнаха ни две куклички и започнахме да пием сериозно. По-късно те ни отведоха до бърлогата си. Свършихме си работата и се прибрахме в хотела към 3:40 ч.
— Ама че нощ, а? — рече О’Касиди, когато си стиснахме ръцете. — Довиждане, Джек. Заминавам утре рано.
— Хубава нощ.
Нямаше да го видя вече.
Отидох в стаята си, свлякох се върху леглото и изгаснах като свещ.
Около пладне напуснах „Шелко“ и взех такси, което ме отведе в поройния дъжд до хотел „Континентал“. Това бе един от най-луксозните хотели в Мерида и фоайето беше претъпкано с американски туристи, увити в дъждобрани, които вдигаха такава врява, че надминаваха дори и раздразнени папагали.
Пробих си път до рецепцията и изчаках, докато един възрастен американец се разправяше за сметката си с чиновника, чието лице изразяваше досада. Накрая спорът приключи и служителят се обърна към мен.
— Да се регистрирам. Джек Крейн — рекох.
Той се превърна целият във внимание.
— Щастливи сме, че сте при нас, мистър Крейн. Да… стая №500. Последният етаж, хубав изглед. Ако имате нужда от нещо, моля, обадете се. Ние сме на вашите услуги, мистър Крейн.
Появи се момче с униформа, което взе багажа ми и ключа, който служителят му подаде. Поведе ме между туристите към асансьора и нагоре до петия етаж.
Отключи врата срещу асансьора, поклони се и ме въведе в голяма дневна, после в голяма спалня с широко легло, остави багажа ми, показа ми богато украсената баня, отново се поклони, взе бакшиша, който му дадох, и пак с поклон се оттегли.
Огледах се, като се чудех колко ли щеше да ми струва тази луксозна обстановка. После отидох във всекидневната и излязох през френските прозорци на покритата тераса. Влагата и топлината отново ме накараха да се изпотя.
Някакъв мъж се беше облегнал на перваза на терасата и гледаше към бавно движещите се коли долу. Когато излязох навън, той се обърна.
Беше висок, слаб, с въздълга черна като катран коса, на около четиридесет, със скрити зад тъмни слънчеви очила очи, имаше дълъг и тънък нос, уста почти без устни и брадичка с трапчинка. Беше облечен с бял костюм, който сякаш току-що бе взет от химическо чистене, жълта риза и кървавочервена вратовръзка.
— Мистър Крейн? — Той тръгна към мен, като се усмихваше.
— Точно така. — Поех протегната му ръка — суха и здрава, и я стиснах.
— Позволете ми да се представя. Аз съм Хуан Олестрия, но ми викайте просто Хуан… по-лесно е.
Измъкнах ръката си от неговата и зачаках.
— Добре дошли в Юкатан, мистър Крейн — продължи той. — Надявам се, че ще се чувствате удобно тук. Сигурен съм, че ще искате едно питие.
Нямах намерение да оставя този мазник да бъде сигурен в каквото и да било, когато то се отнасяше до мене.
— Не, благодаря, ще мина и без него. Кой сте вие?
За миг това го изкара от равновесие. Усмивката изчезна, но после бързо отново се появи.
— О… да. — Той се обърна и погледна бълващите дъжд облаци. — Колко жалко. Тъжна гледка за туристите. Ако бяхте дошли преди два дни, щяхте да видите този град такъв, какъвто трябва да бъде видян. Какво ще кажете да седнем? — Той отиде до едно кресло и потъна в него. — Питате кой съм, мистър Крейн. — Изтупа невидим прах от безупречно белия си ръкав. — Имам нещо общо с пистата, която току-що бе построена. Предадоха ми, че искате да я разгледате.
Изправих се над него.
— Точно това искам да направя.
Той кимна, гледайки нагоре към мен.
— Но седнете. Сигурен ли сте, че не искате питие?
— Обичам да стоя прав и не искам питие. — Направих пауза, за да си запаля цигара. — Представлявам хората, които ще ви докарат самолета. Той струва десет милиона долара. Моите хора искат да ви го предадат цял и невредим, тъй че ако не се уверя, че пистата е добра, няма да го доставим.
Никак не му харесваше да седи и да гледа нагоре към мен, така че стана прав.
— Имам представа за това от договора ни. Желанието ви показва деловитост, мистър Крейн, но мога да ви уверя, че пистата е идеална. И все пак… — Той размаха тънките си ръце, — вие сте експертът. Ще я видите и ще прецените сам.
Харесвах го толкова, колкото на човек би му харесал голям паяк във ваната му.
— Кога ще отидем?
— Днес следобед удобно ли ви е?
— Да.
— Тогава ще уредя да ви чака кола в три часа. Ще отидем с хеликоптер. Можете да разгледате отгоре, после ще се приземим и можете да проверите пистата. Страхувам се, че доста ще се измокрите, но съм ви поръчал дъждобран.
— Благодаря.
— Също така съм уредил да ви донесат обяда тук. Това харесва ли ви?
— Благодаря.
Той тръгна към дневната.
— Толкова се радвам. Тъй като вече сте опитали нашето прекрасно национално ястие „Моле де Гуапалот“, мога ли да ви предложа да опитате „Чиле Джелапено“: много е хубаво. — Обърна се и ми се усмихна.
Отвърнах с безизразно лице:
— Ще се спра на стек.
— Както обичате. Тогава до 15:00, мистър Крейн.
Стиснахме си ръцете и той излезе от стаята тихо и плавно като змия.
Затворих френските прозорци и включих климатичната инсталация. После отидох до хладилника и си сипах силно уиски със сода.
Значи знаеше, че се бях срещнал с О’Касиди. Очевидно не смяташе да го пази в тайна, след като ми бе казал какво бях ял, предишната вечер. Седнах и се отдадох на размисъл.
След малко на вратата се почука и мексиканче в униформа бутна масичка на колелца към мен. След него влезе друго мексиканче, носещо куфар. Остави го на земята, докато първият малчуган махаше похлупаците от храната. Поклониха се и излязоха.
Стекът беше хубав. Изядох го, оставих гарафата червено вино непокътната, както и мангото, запалих цигара и разгледах съдържанието на куфара. В него имаше къс дъждобран, найлонов панталон, гумени ботуши и найлонова качулка.
Лежах на леглото и пуших до 14:45 ч., после станах, извадих 38-калибровия пистолет на Бърни от куфара си, проверих го, заредих го и го сложих в страничния си джоб.
Когато часовникът на близката черква отби три, слязох във фоайето.
— Чака ви кола, мистър Крейн — съобщи ми служителят от рецепцията, приближавайки се към мене усмихнат. Той ме отведе до портиера, който държеше разтворен чадър и ме заведе до лъскав кадилак, шофиран от тъмнокож мексиканец в хубава синя униформа.
Веднага щом седнах на задната седалка, колата потегли. Шофьорът беше умел, караше бързо и въпреки натовареното движение стигнахме до летището за десет минути. Минахме покрай пропуска, покрай сградата за отлитащи, влязохме отзад и спряхме пред един хеликоптер. Шофьорът излезе от колата и разтвори голям чадър, преди да успея да помръдна. Излязох, носейки найлоновите дрехи, и се пъхнах в хеликоптера, без дори капка да падне върху мен въпреки плющящия дъжд.
Олестрия седеше на едно от местата точно зад пилота. Докато се настанявах, ми се усмихна със змийската си усмивка.
— Добре ли обядвахте, мистър Крейн?
— Да, благодаря.
Перките започнаха да се въртят и след няколко мига вече летяхме над града.
Олестрия поддържаше разговора, като ми посочваше ту Двореца на правителството, ту катедралата или националния университет. След като се отдалечихме от града и се насочихме на юг, погледнах надолу към плантациите и многобройните преработвателни фабрики. Скалистите околности бавно преминаха в гъсти гори и накрая се превърнаха в джунгла.
След като летяхме почти час, Олестрия каза:
— Приближаваме пистата, мистър Крейн.
Погледнах напред, но не виждах нищо, освен върховете на дърветата в джунглата.
— Добре е скрита.
— Да, много добре е скрита. — Гласът му звучеше самодоволно.
После я видях: истински подвиг на строителите, луксозна, солидна лента от тармак4, дълга най-малко две мили, от двете страни на която се издигаха дърветата на джунглата, обагрени в убито зелено. Човек никога ни би я забелязал, ако специално не я търсеше.
4
Настилка (за пътища) от чакъл и катран.